Срещи със смъртта

OFFNews Последна промяна на 30 април 2017 в 08:13 8598 2

Нестандартна книга с нестандартно име - „Срещи със смъртта“. Обикновено си представяме проповедите на свещениците по един утвърден начин – далечни, пълни със специфични термини. Език, който трудно говори нещо на съвременния човек. В книгата на отец Владимир Дойчев обаче нещата стоят по друг начин. Един бивш журналист и настоящ свещеник в храм „Св. Наум Охридски“ в жк Дружба 1 - София издава вече втори сборник с есета и проповеди, в които изважда сякаш на показ сърцето си. И на най-обикновен и достъпен за младите хора език се опитва да говори за важните неща – за Бога, за смисъла на живота, за неговия край и за неговата безкрайност.

„Срещи със смъртта“ е своеобразно продължение на сборника „Среща с Живота“, издаден през миналата година и който заради огромния интерес претърпя три тиража – нещо, което не се е случвало скоро с книга на български свещеник.

Новата книга вече може да се намери по големите храмове в столицата и в църковните книжарници, както и да се поръча по интернет на имейл knigi@outsideri.org или по телефон: 0884 029 264.

Вместо да описваме проповедите на отец Владимир, предлагаме ви един от текстовете, включени в книгата „Срещи със смъртта“.

КАРАЙ КАТО ВЪЗРАСТЕН

Уморени ли сте от софийския трафик? Всъщност, знам… Какво ли питам? И аз съм уморен, въпреки че не шофирам. Такъв ми е режимът, че поне два пъти на ден прекосявам цяла София. Сядам в рейса и гледам как хората си отнемат предимство, ругаят се и се изпреварват с какви ли не причудливо нахални маневри. Имаш чувството, че правилата за движение са само за хора, готови да станат за смях. Днес обаче никой не е готов да стане за смях… Затова законите са негласно отменени и е настъпила мечтаната от съвременния човек свобода… Гъсто наситена с омраза „свобода“. Никъде не си проличава кой какъв е, както на път. Казват, че просто градът не може да побере толкова коли. А според мен не може да побере толкова себелюбци…

Пиша това в бележка на телефона, докато се возя в 86. Качвали ли сте се в този автобус? Минава покрай Битака. Веднъж един от пътуващите ме видя, че си пробивам път до перфоратора и ме съжали. Вика ми: „К’во праиш, бе, тука не се дупчи билет.“ Засрамих си и го прибрах. Виждал съм стенописи, които изобразяват погрешна Изповед. От устата на изповядващия се излизат змии, а отгоре пише: „Порочен срамъ.“ Както и да е…

Мисълта ми е, че има едни пътища, където ежедневната пътешестваща бруталност не важи. Хората са нормални и бързат да отстъпят. Не вярвате, че има такова място, нали? Не и в София? Добре, ще ви разкажа. Ходили ли сте скоро на Опело? Да не ви се налага! След края му се прави лития до гроба. Най-напред е Кръстът, после свещеникът, после колата с покойния. Накрая са опечалените. Така подредени всички тръгват от храма. А не е малко път. Гробищата са големи и все повече се разширяват. Казват, че не са правени за толкова умиращи. Обаче хората умират. „О, чудо! Каква е тая тайна, която е станала с нас? Как се предадохме на тление? Как се свързахме със смъртта? Наистина, както е писано, това е по заповед на Бога, Който дава упокоение на преселилия се.“ – стихира от Опелото.

И докато си върви така бавно, процесията среща други коли. Всички те по правило винаги отбиват встрани и спират. Правил съм много погребения, стотици. И нито веднъж не съм виждал някой да отнеме предимството на покойния. Нито да го наругае. За толкова години съм изпращал само добри хора. Имаш чувството, че тия, които наричаме „кретени“ по улиците, преди да умрат заминават някъде в чужбина…

Не мога обаче да се отърва от натрапващото се сравнение. Че целият този наш свят е път. Ние само минаваме оттук, за да стигнем до портите… На смъртта ли? Не! До портите на Небесното Царство, където има да се срещнем с Победителя на смъртта – Възкръсналия Христос. И само тази среща е важна, защото от нея зависи вечността. Всичко тук е осъдено на тление. И се питам какво толкова сме се вторачили в него. „Спомних си пророка, който вика: „Аз съм земя и пепел“. И пак надникнах в гробовете и видях голи кости и рекох: кой сега е цар или войник, или богат, или беден…“ – чете свещеникът по време на Опелото. Какво сме се разтичали и разпсували, препускайки към момента, когато най-после всички ще ни отдадат предимство? Някой си искал да стане началник и да командва. Кара с 200, ще избие всички наоколо… След него профучава друг. Искал да има пари и са се забавлява. Подире му остават само салфетките, които небрежно хвърля през прозореца. Големите умници и те карат като ненормални…

Като се возиш постоянно в градския транспорт имаш всякакви истории. Например, понякога пътувам с един пенсиониран шофьор на автобус. Сяда винаги на някое от предните места, за да следи как се справят младите му колеги. И винаги е пиян. Обикновено е с малка бутилчица мастика в ръка и добродушно дава акъл. Запомнил съм, че когато водачът подаде повече от необходимото газ, той фъфлейки го смъмря: „Опа…, леко…, карай като възрастен… А така…, ми да…, карай си като възрастен.“ Тоест, като човек с опит, с разум, не като нахакано глупаво хлапе.

Впрочем, този същият пенсионер дойде скоро в храма на едно Опело. Пак изглеждаше малко неадекватно, защото беше по панталони до коленете. Но за пръв път го видях трезвен…

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

22188

2

Стефан

30.04 2017 в 14:18

И кого смяташ, че интересува завистта ти към автора? И към други достатъчно популярни автори?
Я да видим, ти - съвършенният, какви шедьоври си написал. Обещавам да ти съдействам за публикуването им поне тук.