Късни срещи

Христина Острикова 22 януари 2023 в 07:27 4606 1

Гръцки
Гръцката азбука.

Когато човек реши на стари години да учи чужд език, може да стане за смях, да чуе мъчителното скърцане на мозъка си или да попадне на сродни души. А най-често и трите.

Първата среща с гръцкия винаги е обезкуражаваща. По-нататък не става по-лесно. Но затова пък, каква радост, когато някоя дума пробие мазолестата мозъчна кора и се загнезди трайно в паметта! Борбата е епична, а успехите са незначителни.

Докато мъчим гръцкия и той нас, групата ни оредява. Някои се предават „по семейни причини“, други поради „внезапно възникнал ангажимент“, а трети просто признават поражението и се оттеглят от полесражението.

Оставаме само петима решени да дерзаем поне до минало несвършено време. Мазохизмът ни е вроден, инатът също.

Курсът е съботно-неделен. Някой иска да се спаси от досадната и несвършваща домакинска работа, друг да си почине няколко часа от любимата половинка и да се почувства цял, трети бяга от оглушително празната къща, която кънти най-силно в почивните дни, причини разни - всички старателно прикрити зад желанието да учим чужд език.

Преподавателите няма да ги споменавам нито с добро, нито с лошо. Те са по-многобройни от групата ни. Идват, запознаваме се, започваме да учим и напускат. Трудно се намират такива, които искат да работят в събота и неделя. Идва следващата учителка, трябва ѝ време, докато се ориентира кой от нас докъде е стигнал, продължаваме напред... и напуска. И така кажи-речи всеки месец. Успокояваме се с това, че пием вода от няколко извора. На собствен гръб се убеждаваме, че да си специалист в дадена област, не значи, че можеш да я преподаваш. Преподаването предполага знания плюс още нещо - да умееш да ги предадеш достъпно на невежите, то си е талант.

Всеки път освен граматика и нови думи научаваме и по нещо един за друг. Любен е главен архитект на една община. Той беше останал вдовец толкова отдавна, че вече приличаше на стар ерген. Има доловима разлика между мъж, обгрижван от жена и такъв, оставен на самотек. Не че беше запуснат, не! Обличаше се чисто и дори елегантно, долавяше се дискретен аромат на скъп одеколон и все пак беше някак... прашясал.
Люси е наскоро пенсионирана актриса, която още търси поле за изява. Нашата малка група е подходяща публика за кратките ѝ етюди. Освен това, тя се опитва да се отскубне от задълженията на млада баба, тази роля не ѝ приляга. Има малко внуче и дъщеря ѝ се пробва в почивните дни да прехвърли грижите за наследника на майка си. Люси обаче твърдо отстоява своята независимост и не прелива от родителска всеотдайност.

Веселякът на групата е Алексей. Голям майтапчия с безброен запас от вицове и бодро чувство за хумор. Винаги умее да вмъкне подходяща шега, когато зациклим над граматика или превод. Разведрява атмосферата със самото си присъствие. Той най-често настоява да оставаме след часовете за по кафе или бира, или просто да се приберем пеша през парка. Отдавахме го на това, че търси компания да разпусне от претоварената седмица, беше спедитор в голяма фирма, а не че не му се прибира вкъщи. С охота откликвахме и удължавахме поне с още час неделните уроци.

Бухтичката, както шеговито я наричахме понякога, беше Гери. За нея храната, и то умело приготвената домашна храна, е от жизнено значение. Почти винаги носеше да ни почерпи с прясно изпечени сладки, бисквитки или кекс. Накрая всички си признахме, че вече не закусваме сутрин вкъщи преди уроците. Това я възкачи на седмото небе и за извесно време остана там. Никакви неправилни глаголи, спрежения и наклонения не можаха да я приземят почти до края на часовете.

Седмиците се изнизваха ту бързо, ту бавно, всеки действаше по задачите си впрегнат в своята бразда. Накрая идваха съботата и неделята - времето за срещи, пардон, за уроци по гръцки. Аз карах курсове за трети път - в различни етапи от живота ми се срещах, сблъсквах и разминавах с гръцкия. Случайно или не, тези уроци идваха все в моменти, когато бях сама и на кръстопът, гръцка карма някаква. Езикът понаучих, вкопчена в безкрайната верига от думички - всяка дума-брънка дърпаше след себе си друга, а житейските уроци не спираха. Всеки път курсовете ме срещаха с различни хора извън моята среда, сверявах си часовника, подлагах на преоценка себе си и някои свои действия, виждах се през други очи.

Една събота се падаше задушница. Както винаги, Гери ни нагости с прясно изпечени сладки, но този път това беше раздаване за Бог да прости. Тръгна си по-рано от часовете, за да посети близки на гробищата. Така рзабрахме, че в живота ѝ зее болезнена празнина.

В неделя на другия ден беше слънчево, почти пролетно време, макар че беше още февруари. След изтезанията с гръцка граматика решихме да си проветрим главите в парка. Гери беше в настроение да разказва, сякаш имаше нужда да сподели защо вчера бързаше. Разбрахме, че преди две години е загубила мъжа си. Нямаха деца. И оттам потече разказът за живота им. Колко голяма любов имали, колко се обичали и допълвали, как не можели един без друг, имали не само общи интереси, но и хобита. При бездетните семейства често става така - или се разделят, или се срастват в душите си. Навсякъде били заедно, дори в командировки. Никакви тайни и никаква ревност, разбира се. Нима можеш да ревнуваш половината от себе си? Но най-хубаво от всичко били пътешествията, излетите в планините, ски преходите. Докато разказваше, Гери отново се връщаше в щастливите си дни, погледът ѝ засия, усмихваше се, сякаш се подмлади пред очите ни. Живеели много активно, мъжът ѝ Сашо винаги искал да е на друго място, да опита от всичко, да направи всичко. Често повтарял “Искам да умра, докато съм още жив, само за това се моля!”. Тогава Гери не вниквала в смисъла на думите му. Но един ден при тях на гости дошла болестта - бавна, методична и нелечима. Един по един мускулите на Сашо го предавали и отказвали да работят. Колкото повече се обездвижвал физически, толкова повече душата му завладявали първо гневът, после дошла и сестра му паниката, а накрая ужасът от незибежното безсилие. Безпомощността винаги е унизителна, особено за мъже, които са свикнали да бъдат активни и силни, да се справят с всякакви предизвикателства.

Гери не можела да направи нищо, освен да се грижи денонощно за него и да наблюдава прогресиращото заболяване. Всичко било въпрос на време, на много бавно време - ден по ден, седмица по седмица мъжът ѝ се топял и изчезвал пред очите ѝ. Дори огненият му поглед се замъглил и започнал да блуждае невиждащ. Животът се изплъзвал, а смъртта не настъпвала. Разказвайки, Гери също помръкваше, навлизаше в тежката част на спомените си.

Тогава, в дни на кратка ремисия той сякаш възвърнал остротата на ума и силата на волята си. Хванал я за ръката и дори се опитал да я стисне. С усилие размърдал устни:

- Моля те, помогни ми - и изкривил очи към системата, която висяла до главата му. - Направи го! Не ме оставяй така да... се разлагам приживе, моля те! - и се отпуснал обезсилен.

Следобяд дошъл лекарят, който ги посещавал. Прегледал болния и преди да си тръгне, се отделили в хола за кратък разговор.

- Няма защо да ви заблуждавам. Болестта се разви по-бързо от очакваното и краят не е далеч. Вече дори трудно преглъща, диша плитко и с усилие. Сложил съм му в системата, каквото трябва, но утре трябва да добавите от спринцовката, която съм оставил. Внимавайте с дозата, ако предозирате, може да заспи и да не успее да се събуди... Бъдете готова.

Гери доловила двусмислие в последните думи на доктора или така ѝ се сторило. Отишла при Сашо и седнала на леглото до него. Той едва отворил очи и само с устни промълвил: “Направи го!”

И Бухтичката го направила. Помогнала на любимия си човек да отпътува, докато е още жив, както искал той. Едва тогава разбрала смисъла на често повтаряните му думи. Едва тогава разбрала какво е наобратно сбъдната молитва - не да се разделиш с живота изведнъж, в мощен и последен пагубен сблъсък, оказвайки съпротива, а да усещаш как жизнените сили се изцеждат капка по капка от теб до сетен хъркащ дъх. Не допуснала безсилието му да продължи. Може би скъсила мъките му с малко, но все пак ги прекратила.
Толкова за нашата пухкава Бухтичка, която обича да пече сладки, но вече няма за кого, освен за нас.

Следващата седмица времето беше кишаво-дъждовно. Мързеливо валеше лепкав сняг, който се топеше, щом легне на земята. Зимата не бързаше да си ходи, но и пролетта още не напираше. Не беше за разходки. След курса седнахме в близкото кафе да се сгреем с капучино и чай. Алексей още не беше казал нито един виц или смешка. Чак изглеждаше омърлушен.

- Нещо май не си на кеф днес - отбеляза Гери.

- Не, просто през седмицата много си мислех за теб и твоята история... Ти си страдала 18 месеца, а ние сме в ада от 18 години.
Бръкна в потфейла си и извади семейна снимка. От нея ни гледаха широко усмихнатият Алексей, жена му и някакво човешко същество отпуснато в инвалидна количка. Приличаше повече на бохча, от която висяха две тънки ръце. Краката бяха завити с одеало.

- Това е синът ни Здравко - поясни Алексей с опит да се усмихне, но по-скоро си показа зъбите. - Какво име му избрахме само! Как ли се е смял Онзи горе! Скоро ще стане на 18 години и ще се оправя сам в живота - отново неуспешен опит за усмивка.
Всички мълчахме. Не бяхме очаквали да видим това. Не знаехме какво още ще чуем. Алексей сякаш бързаше да продължи, преди някой да го е прекъснал.

- Детето се роди така. Естествено, с жена ми решихме, че ще го гледаме и напук на съдбата ще превърнем дома си в най-веселото място под небето. Вкъщи винаги е светло и чисто. Усмихваме се непрекъснато, смеем се с повод и без повод. По цял ден звучи музика, но само радостна, жизнеутвърждаваща. Когато усетим, че напира отчаяние, на помощ идва Болерото на Равел - то може да вдигне и мъртвец от гроба. Не съм сигурен доколко и какво усеща Здравко, но и той е винаги полуусмихнат, все едно животът е някаква весела случка. Той е нашият принц, прикован на трона, а аз съм вечният шут, дежурният бодряк, винаги усмихнат и глуповато засмян, да не кажа нахилен.

- Жесток си със себе си - прекъсна го Люси.

- Не, реалист съм - запъна се Алексей. - Слагам в джоба си много професионални актьори. И така свикнах с този маскарад, че не искам да свършва. Знаем, че краят е неизбежен и Здравко скоро ще се отърве от мъките си. Но аз не искам, не искам! - гласът му пак се пречупи, но успя веднага да се овладее и да се усмихне накриво. - И това ако не е родителски егоизъм!

Разбрахме, че за Алексей уроците са малкото му бягство, единственото нещо, което прави само за себе си и възможност да излезе от роля. Преди често се налагало да ходи до Гърция за някакво лекарство за сина му и това послужило за добър повод да запише курсовете. Тези часове в събота и неделя били времето, в което можел да бъде себе си, да се отпусне. В работата се държал дистанцирано, да не би да получи съчувствие, това можело да го пречупи.

Разотидохме се в мълчание и в различни посоки. Разбрахме, че понякога зад най-гръмкия смях се крият най-дълго преглъщаните сълзи, зад най-смешния разказ се души безутешна болка. Бяхме гледали такива неща по филмите, но никога не знаеш, кога такъв човек седи до теб.
Вече познавахме и починалите си близки, и живите си рани и едва ли си давахме сметка колко сме се сближили. Уроците чакахме с все по-голямо нетърпение, съботно-неделните дни се превръщаха в прицел на седмицата, а гръцкият език ставаше все по-плътен параван.
На следващата седмица, вече почти по подразбиране Люси също искаше да ни разкаже за жизнения си път, изнасяйки своя драматичен моноспектакъл. Съпреживяхме с нея как през годините сменяла градове и театри, сменяла мъже, между другото отглеждала и детето си. Зад гърба си имаше два брака и едно съжителство, всичките с безславен край. Изглежда бе държала летвата твърде високо, без да предлага съответните екстри. Малката ѝ дъщеричка ставала все по-голяма и се превръщала във все по-тежък куфар... Така и не уредила личния си живот, а и кариерата ѝ не разцъфнала. Както казва един приятел режисьор “всички актьори са талантливи, но някои успяват да го опазят в тайна”. Въпреки кисело-горчивия си жизнен опит Люси все още се надяваше, че най-хубавото предстои. Докато ни разказваше, все поглеждаше към Любен и се усмихваше кокетно, сякаш говореше само на него. Той пък буквално я обливаше с нетипично топли за него погледи.

За миг се спогледнахме с Гери. Нали знаете колко бързо се обменя информация само с очи, сто думи не стигат. Флиртовете между възрастни се зараждат и развиват по-бързо от свалките при младежите. Просто вече няма време загубене.

Както бяхме тръгнали всяка седмица някой да разказва живота си, следващият път беше мой ред или на Любен. Още не се чувствах готова.
Тогава внезапно долетя черният лебед наречен Ковид и животът спря. Спряха уроците, спряха неделните срещи, спря очакването. Две години от живота ни бяха безвъзвратно откраднати. Колко ненаучени, неизказани и нечути думи, колко непреживени случки... После уж всичко отново продължи, но нищо вече не беше същото. Останахме в минало свършено време.

Б. ред. - Христина Острикова е родена в София. Завършила е Българска филология и Психология в СУ "Св. Климент Охридски". Работила е като втори режисьор в СИФ "Бояна" (Киноцентъра), в ДТ "София", като журналист и преводач на свободна практика. Има издадени сборници с разкази и новели: "Острикови разкази" (в съавторство с Иван Остриков), 1993 г., "Четириноги разкази" 1996 г., "Кучешки час" 2006, "Зима на Цикладите" 2013 г.

Други разкази на Христина Острикова може да прочетете тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови