Главното в ''Главните прокурори – от Татарчев до Гешев''

OFFNews Последна промяна на 09 юли 2020 в 10:27 2239 0

В началото на тази книга много ще се смеете. Тя започва с разказа на покойния Иван Татарчев от първо лице, събран от негови интервюта и изявления, направени публично, докато е бил първият Главен прокурор след демократичните промени. Татарчев разказва са себе си откровено и непосредствено, а възгледите му за жените, животните и други важни неща, наистина ще ви развеселят, в случай че сте ги забравили или не сте били свидетели на тези времена. Не толкова смешно започва да става, когато самият той, в отношенията си с други държави и институции и в опитите си да намери справедливост за изчезнали милиарди стига до наивния извод, че „някои хора (държави) май само парите ги интересуват“... Той не успява да изпълни нито едно от гръмките си намерения, но като главен прокурор яростно се съпротивлява на всяка външна намеса в дейността на институцията. Той е и единственият главен прокурор след промените, който не произлиза от лявото политическо пространство.

Последната книга на журналистката Анна Заркова има стройна структура. Тя дава думата на всеки (за когото това е възможно) главен прокурор след промените да напише сам своите виждания за позицията, която е изпълнявал или изпълнява. След това дава гледната точка на другите. Накрая – своята собствена. Никой автор не може да бъде 100 % обективен, но все пак този подход дава максимална възможност това да се случи. И то се случва. Въпреки че като журналист Анна Заркова е имала проблеми с почти всички от споменатите главни прокурори, тя прави максимално възможното да представи работата им такава, каквато е била, с ползите или липсата на такива, които тя е донесла на обществото.

Главен прокурор Никола Филчев е последният, който все още се съпротивлява на външната намеса в работата си и прави всичко възможно да запази независимостта на тази висша институция, която ръководи и представлява. Неговият конфликт с Иван Костов е водещ почти за цялото му управление, а съпротивата срещу приватизацията – запазена марка. Все пак приватизацията и смяната на собствеността в държавата се случват и всички съвременници знаят, че това никога не е абсолютно справедливо...Стига се дотам, че премиерът Иван Костов иска да закрие институцията Главна прокуратура. Не успява. По тази точка Филчев побеждава. Но и той изпива горчивата чаша на омразата, подигравките, компроматите и омаскаряването. След него спира и съпротивата срещу влиянието на изпълнителната власт върху тази уж независима институция, става ясно от книгата.

Подходът на авторката да дава думата на главните герои понякога води до истинска изненада! Докато четете разказа от първо лице на Борис Велчев ще изпаднете в истинска възхита от точния като скалпел поглед върху съдебната система. Дори за лаика проблемите и техните възможни решения са обяснени като две и две е равно на четири. И звучат много разумно. Но...едно е да искаш, друго да можеш, трето и четвърто да го направиш, както се казва в произведението на един от българските класици. В работата на този главен прокурор има и постижения, но тя ще се запомни с друго – многобройните ПР акции с екзотични имена на вътрешния министър Цветан Цветанов по това време, които предизвикват тъжни усмивки...

Следва Сотир Цацаров. Тук вече няма нищо смешно, ако не броим първите скандални СРС-та, публикувани в пълния им обем, в които се чува един вулгарен (винаги манипулиран) коментатор, който ще ви се стори много познат… Тази част от книгата е най-прясна като спомен за читателя и коментарите са излишни. Книгата завършва с назначаването на новия главен прокурор и първите му стъпки. Както и с прогнозите за бъдещата му дейност. Според едни – той ще стъпва едно към едно в обувките на своя предшественик. Ако съдим по СРС и СМС-канонадата, която ни залива, дотук всичко съвпада. Според авторката – може и да не е съвсем същото. Но времето ще покаже.

Главното в „Главните прокурори“ обаче всеки читател ще намери сам за себе си.

Ако в предпоследната книга на Анна Заркова – „Българската мафия, както я видях“, читателят остава с неприятния привкус, че изглежда момчетата с ланците окончателно са ни завладели, то тук един от въпросите, които изникват с болезнена яснота, е каква е всъщност ползата за обществото от тази институция, ако тя не е независима? И този въпрос е риторичен. Но това е само една еретична мисъл.