Петър Кичашки: ТЕЛК системата трябва да се закрие, тя е тежък архаизъм

В рубриката „Вдъхновяващите българи с увреждания“ ви срещаме с изявени хора в различни области, които са пример за обществото. Те преодоляват физическите бариери и вдъхновяват със способността си смело да надвиват трудностите и да насочват вниманието към своите умения и таланти.

Петър Кичашки е предприемач, юрист и общественик. Съсобственик на компании в сферата на рециклирането на метали. Доктор по конституционно право, темата на дисертационния му труд е „Конституционно положение на хората с увреждания“. От лятото на 2017 г. до пролетта на 2025 г. е член на Комисията за защита от дискриминация. Бил е регионален координатор на Европейската мрежа за независим живот за Южна Европа, отговарял за десетки организации на хора с увреждания от Португалия до Армения. Автор на стотици публикации в редица онлайн издания и вестници. Съсобственик на „Галъп Интернешънъл Балкан“.

Г-н Кичашки, имате много различни професионални роли, но къде се чувствате в най-свои води?

Занимавам се с много неща, политематичен съм, така да се каже. Участвам в публичния дебат в държавата от едно пълнолетие време, т.е. откакто станах на осемнайсет, а сега съм на трийсет и шест години. Половината от живота ми мина на обществения терен и присъствам в него с мнения, позиции, коментари и анализи. Поддържам свои страници в големи вестници, където пиша регулярно.

Занимавам се също с конституционно право. Отделно от това се занимавам интензивно и с бизнес и предприемачество. И като че ли в сферата на предприемачеството се чувствам в най-свои води. Всичко друго ми е интересно и затова и го правя. Но правенето на бизнес е от онези неща, които ти дават лична свобода, а и виждаш преките и непосредствени резултати от решенията си. Така че мога да кажа, че съм човек, който се занимава с бизнес и чиито хобита са експертността в сферата на конституционното право и публичния живот.

Какво провокира интереса ви към публичния дебат?

Нямам представа. Подозирам, че има една категория хора, които са публични животни. Тъй както слонът не си избира да се роди слон и кучето не си избира да се роди куче, така може би и публичното животно не си избира да се роди такова. Просто си такъв и това е част от натюрела ти. Винаги съм имал позиции по обществените проблеми, но така ме завъртя животът, че преди осемнайсет години влязох в полезрението на медиите и оттогава не съм спирал.

Понякога е по-интензивно, друг път – по-рехаво, но винаги в последните години съм участвал в дебата и не съм сигурен какво ме е тласнало да го правя. От тази публична работа не съм спечелил нищо освен врагове. Но ми се коментира и ми се участва в обществения живот, защото ми се струва, че имам с какво да допринеса в разговора, дори някой път да не съм прав. Имам аргументи, които ми се струва, че е полезно да бъдат чути. А през годините стигнах до извода, че няма значение кой те харесва и кой – не, и единственото важно е дали можеш ти спокойно да се погледнеш в огледалото. А аз мога спокойно да се погледна в огледалото и затова продължавам да се занимавам с това.

Кое ви е пречело повече – физическото увреждане, или бариерите, породени от него?

При мен увреждането е по рождение. Аз ходех до седемгодишна възраст, после седнах на количка. Просто ходех по-трудно, тъй като увреждането е от такъв характер. Според социалния модел за разбиране на увреждането, то не уврежда само по себе си. Средата уврежда. Медицинският модел казва: „Ти си си виновен, не ти е виновна средата.“ Истината е по средата. Увреждането има медицински фундамент, а по-нататък има социални бариери, с които се сблъскваш и ти създават и грижи. На мен персонално нищо не ми пречи и дори на моменти забравям, че съм в количка. Ежедневието ми е така динамично, правя толкова много неща и толкова хора и процеси зависят от мен, че нямам много време да се замислям какво не мога.

Просто знам какво трябва да се случи и какво се случва, без значение дали мога или не мога да го свърша, дали ми е лесно или не. Моят ден винаги започва в пет сутринта и рядко приключва преди единайсет-дванайсет вечерта и от години така оперирам. За преченето не знам, но мога да кажа, че много неща категорично ме дразнят. Дразни ме например, когато някой прави нов булевард, нова сграда, нов тротоар, и го прави недостъпно за хората с увреждания. Това ме вбесява. Аз мога многократно да реша този казус, като го заобиколя, или намеря друго решение. Няма нерешим казус. Но много ме ядосва, защото няма как толкова време да говорим за достъпна среда и да не протече елементарна мисъл в главите на хората, които правят инфраструктурните проекти и после на тези, които ги изпълняват. Въпросът би трябвало да е бил решен още преди години. Може би това ме вбесява най-много, че тук хората не ползват главите си рационално.

Какви са причините политиките за достъпна среда да се прокарват толкова трудно в България?

Системата на уврежданията е затворена в една много глупава ситуация. Правят се някакви дълбочинни реформи, но хората, които трябва да ги проведат, не разбират естеството на проблема. А тези, които са наясно какво трябва да се случи, нямат овластената позиция да решат проблема. Това е параграф 22. Системата е така изградена, че не допуска тези, които могат да артикулират добре проблема публично, да бъдат чути от хората, които взимат решенията.

Аз разбирам от проблемите и продължавам да се ангажирам, да пиша по темата за уврежданията. Занимавал съм се професионално и дълги години с тази тема, защото тя ми е важна чисто житейски. Но това няма как да се случи. Има множество компоненти, които пречат един на друг. Самите хора с увреждания носят вина за ситуацията, защото са апатични. Предпочитат да легнат на леглото и да кажат: „Край, аз нищо не мога.“ Не полагат усилия да променят живота си. Както казват Илф и Петров, „Спасението на давещите се е в ръцете на самите давещи се.“.

А самите хора с увреждания не желаят да излязат от ситуацията, в която се намират. Говорим масово, а не за изключенията. Има организации на и за хората с увреждания, които придобиват важност, защото имат голяма членска маса. Но те нямат интерес от рафиниране на системата чрез намаляване броя на хората с увреждания и отсяване на действителните от недействителните такива. Те имат нужда от членска маса, която да им придава статут на важност в дебата. Сериозни интереси се намесват в това да няма промяна в системата и поради това тя е много деликатна. Когато някой иска да направи реформа, е много лесно да се излезе на протест и да се покаже недоволство, а медиите да преекспонират казуса, защото така се привлича съчувствие към тази уязвима група и това се гледа. А това прави невъзможно да проведеш дълбочинна реформа.

А какво трябва да се случи, за да отпуши процеса?

Мога да го резюмирам в едно изречение. Трябва да закрием ТЕЛК. ТЕЛК системата е един шокиращ атавизъм и тежък архаизъм. ТЕЛК, във вида, в който съществува в момента, е въведен в България осемнайсет години преди тук да има цветна телевизия. В началото на 50-те години въвеждат ТЕЛК като инструмент за оценка на уврежданията и досега той си е горе-долу един и същ. Процедурата е да отидеш при лекари, които ти казват дали си годен да полагаш труд, или не си. Това е такова тежко безобразие!

То не само създава корупция и източва системата, но и прави невъзможно решаването на този проблем. Хората с ТЕЛК решения гонят един милион. Това означава, че всеки шести българин е с увреждане. Според Закона за хората с увреждания, ти си човек с увреждане тогава, когато имаш ТЕЛК решение. Образно казано, ако двама души с увреждания излезем на площада и запалим своите ТЕЛК решения, в очите на държавата ние ще загубим статута си на хора с увреждания. Системата не прави разлика между увреждането като трайно състояние, което не подлежи на корекция и води до някакви функционални дефицити, и като някои хронични заболявания, които не водят до дефицит.

Например в България можеш да получиш ТЕЛК с 50% трайно намалена работоспособност, ако смениш тазобедрена става. А ако си смениш и двете, получаваш 100%. А когато се смени тазобедрена става, качеството на живот на човека се подобрява, а не се влошава. Не можеш да получаваш ТЕЛК решение и на база на него да те квалифицират човек с увреждане, ако имаш диабет без усложнения, или ако имаш високо кръвно, от което няма други странични ефекти.

Системата е направена така, че лекарите преценяват кой да получи експертно решение и кой – не. Да, но те го решават въз основа на критерия можеш ли да полагаш труд. И аз питам кой лекар, работещ в ТЕЛК, може да ми дефинира какво е понятието труд? Как преценяваш някой като неработоспособен, когато не знаеш какво е трудът? Трудът е бил едно нещо преди 80 години, друго- преди 50, и съвсем различно е днес.

За кой труд съм неработоспособен? Да, ако реша да копая на нивата, или ако ме сложат да мъкна торби с цимент, аз съм неработоспособен. Но ако ми дадеш телефон или компютър в ръцете, мога да работя 20 часа в денонощието. Само онзи, който работи на къра ли полага труд, или и този, който работи с главата си и с другите си умения? Та те не знаят какво е труд и той не подлежи на дефиниция по този начин. Тази система не подлежи на ремонт. Трябва да се разтури, закрие, и да се изгради наново.

Как адаптирахте своята среда, за да работите по-лесно и удобно?

На мен ми трябва да е равно. Да няма прагове и стълби. Офисът ми е в нова сграда, в която се влиза от улицата на кота нула. Вътре има широк асансьор и след това до офиса ми всичко е равно. На мен не ми трябва много. Трябва ми достъпна среда. Аз имам голяма и тежка електрическа количка, която на практика прави почти всичко вместо мен. Тя може да се вдига нависоко, да се накланя, има всякакви функции и решава голяма част от казусите ми. Гледам офиса и жилището ми да са достъпни, автомобилът също. Всичко друго е вече въпрос на помощно-технически средства – количка, стол за баня и други, които не изискват кой знае какво въображение.

Ползвате ли асистенти и имате ли идеи как може да се повиши качеството на тази услуга и нейното покриване от държавата?

Организирам си сам асистентите, когато имам нужда от тях, а аз нямам постоянна нужда. Имам нужда само при прехвърляне от и на количката, при ставане и лягане. Никога не съм ползвал държавни или общински пари за такива услуги. Покривал съм си ги самостоятелно. В момента не ползвам публични средства за това, защото искам да си организирам сам този въпрос и имам тази възможност. Искам да имам свободата да си го организирам, както намеря за добре. За мен системата е дефицитна и проблемна, защото не е измислена както трябва.

Когато тръгнаха да я правят, допуснаха няколко сериозни грешки в нея. Като си говорим за финансиране, голям мит е, че няма пари в сферата на уврежданията. Не е така. Има адски много пари, просто не се изразходват където трябва. И ако се върнем на ТЕЛК, един милион експертни решения означават милиарди левове годишно, които отиват за пенсии на хора без нужда от подкрепа. Съответно тези хора изяждат ресурса на онези, които имат нужда от подкрепа. Поради тази причина системата е недофинансирана. Но по начина, по който е конструирана, тя няма възможност да бъде добре финансирана.

Няма как да има пари за един милион души в една шестмилионна държава. Начинът това да се случи е ТЕЛК решенията да бъдат окастрени и променени. Не може този, който няма дефицити и неща, с които да се сблъсква в средата, да получава същата подкрепа като този, който не може сам да стане от кревата. Затова закриването на ТЕЛК е първото и най-важно нещо, което трябва да направим. Време е за нов начин на организация на обществените отношения. Като го направим, вече ще конструираме системата изцяло и ще има и достатъчно средства, за да може хората с увреждания да живеят много по-добре.

Имате ли чувство на безнадеждност и умора от битките за разрешаването на тези проблеми?

Не, аз съм тежък оптимист. Такива като мен трудно ще ги видиш да се оплакват и предават. Когато стане трудно, на мен ми става дори по-интересно. Няма умора, но във времето има натрупано раздразнение. Виждаш как в системата нищо не се случва, а за да се решава нещо, трябва да сме много публични. Много хора с увреждания разчитат аз да реша техните проблеми вместо тях.

Случвало се е дори да ми държат сметка: „Ама ти нищо не направи за мен! Имаш бизнес, пишеш по медиите, защо не решиш моя казус?“ Има група хора, които мислят, че мога с магическа пръчка да реша всичките им проблеми, а не отчитат факта, че не съм овластен. Да, бил съм няколко години в Комисията за защита от дискриминация, с която свършихме много работа за хората с увреждания, като направихме над две хиляди обекта по-достъпни. Каквото съм могъл, съм направил и ще продължавам да правя. Но има свръх очакване, което е малко прекалено. Голяма част от хората сами не искат да решат своите житейски проблеми и чакат аз да ги реша. А аз мога да помагам, но не мога да правя чудеса. Необходими са много хора и овластена позиция на тези, които разбират проблемите. А не обичам да полагам много усилия там, където не виждам резултат.

Променят ли уврежданията отношението на хората към вас и имало ли е подценяване?

Когато бях малък, имаше елемент на подценяване. И до ден днешен се случва хора, които не ме познават, първосигнално да подхождат по този начин. Но за мен това не е проблем, защото е и много рядко. Трудно е да подценяваш човек като мен, с моето поведение и моята биография. Хората, които ме познават добре в бизнеса и в обществените отношения, трудно биха ме подценили. А за хората, които не ме познават и се сблъскват с мен, е необходимо само да си отворя устата, за да спрат да ме подценяват. Нямам цел да звуча високомерно.

Как трябва да се представят хората с увреждания в медийна среда?

Всичко е въпрос на контекст. Аз имам много тежък афинитет към Америка и споделям тамошния начин на мислене. Прекарал съм много време там, имам много приятели и бизнес партньори там. Американският начин на мислене в сферата на уврежданията е, че няма никакво значение дали някой е с увреждане, или не. Както Мартин Лутър Кинг бе казал, че трябва да има „слепота за расата“, така и аз мисля, че трябва да имаме слепота за увреждането. Ако се занимаваш в сферата на уврежданията, или говориш нещо по тази тема, тогава има значение, че си с увреждания. Но ако си икономист, юрист, музикант, писател, това няма значение. Това е просто някакъв външен белег. Затова, ако ме викнат на интервю и темата е за хората с увреждания, има значение, че и аз ги имам. Но ако говорим за конституционно право, за политическия дневен ред на държавата, или за геополитически въпроси, тогава какво носи на зрителя или читателя, че съм в количка?

А в чисто личен план, как подхождате, за да може уврежданията да не са проблем и в по-лесното намиране на партньори от другия пол и създаването на семейство?

Никога не съм имал проблем в този тип отношения. Винаги ми е било лесно да завързвам контакти и никога не съм имал недостиг на внимание от противоположния пол. Нямам обяснение защо. Може би достатъчно добре боравя със словото, та да мога да привлека вниманието. Това не ми е липсвало и не съм имал сериозно замисляне по този въпрос. Иначе всичко е строго индивидуално и не бих давал съвети. Аз не съм срещал проблем в този аспект от живота си, но съм сигурен, че има много хора, за които това е житейски проблем. Но не мога да им бъда полезен, защото не съм преживял увреждането по този начин и то не ми е създавало пречки в тези отношения.

Вярвате ли в схващането, че ограниченията в едни посоки дават преимущества в други?

Категорично вярвам, че има значение. То дори не е до това дали вярвам или не, а е житейски факт. Когато загубиш нещо, без значение какво, и то ти е важно за функционирането ти като човек, мозъкът ти автоматично започва да търси някаква форма на байпас. Когато увреждането ти отнема нещо, ти имаш житейска, вселенска потребност да наваксаш това. И така започваш да правиш нещо друго. Аз не мога да ходя, затова още от дете започнах да чета книги, за да стана по-образован, по-начетен и да имам друг поглед върху света и така да наваксам, че не мога да тичам със своите съученици.

Къде могат хората да научават по-често за вас и да четат материалите ви?

Преди време, когато питаха Стоянка Мутафова къде могат да я гледат, тя беше казала: „Па ако щат да ме гледат, много ми е зор!“ С риск да я копирам, ще кажа, че няма нужда да призовавам хората да ме четат. Всеки може да прави, каквото прецени за добре. Пиша по вестниците, правя коментари във Facebook, могат да се намерят и мои участия. Правя това, защото съм свободен човек. Както казваше един мой приятел, аз съм свободен бръмбар на свободна поляна. Мога да си организирам живота, както намеря за добре. Пиша, не защото искам хората да ме четат, а защото ми идват мисли, които искам да излея от себе си. Така че не призовавам хората да ме четат, защото може и да има такива, които не ме харесват и сигурно са прави, понеже понякога и сам не се харесвам и това е в рамките на нещата.

Какво мислите за инфлуенсърите с увреждания, които ежедневно преодоляват граници и трупат милиони гледания?

Ако това им носи успех, и им помага в живота, няма нищо лошо. Кой съм аз да ги съдя! Щом могат да повишат информираността за тези проблеми, аз съм „за“. Полезни са хората, които разказват нещата през живия живот, а не през сълзливия наратив. Едно от нещата, които никога не съм допускал за себе си, е да ме съжаляват. По-добре ме намрази, напсувай ме ако искаш, но не ме съжалявай, защото няма за какво. Има хора в социалните мрежи, които разказват за живота си, и аз не бих се захванал с това. Но виждам полезността от нещо такова. Това е друг, по-различен прочит на уврежданията от онзи, с който сме свикнали.

Какво е посланието ви към хората днес?

Аз не мога да ставам сам от кревата, да се облека, а не мога и въобще да ходя. Имам проблеми, свързани с достъпната среда и с други неуредици. Същевременно работния ми ден рядко пада под петнайсет часа, а таванът ми е осемнайсет часа. Работя постоянно и създавам някаква добавена стойност. И след като знаете моята история, ви питам какво е вашето извинение?

Всеки си намира извинения да мрънка, за да не иска да направи едно или друго, и обяснява колко му било трудно. Според мен извинението служи на човек като обяснителна схема защо да полага усилие. И обяснението е да не го полага, защото някой друг му е направил нещо лошо. А ние сами си правим и най-доброто, и най-лошото. И още нещо. От висотата на ниското си положение мога да ви кажа, че животът е прекрасен. Живейте го добре!

Следете новините ни в GoogleNews