Екатерина Георгиева: Театърът не е фабрика за пари, той се грижи за духа и морала

"Или трябва да се приемат по-малко актьори, или да им се дава възможност после да работят. Ако след завършването не им се осигури шанс за работа, по-добре изобщо да не са започвали да учат това."

Последна промяна на 28 септември 2016 в 18:55 7701 1

Екатерина Георгиева.

Между 1 и 5 октомври в Младежкия театър „Николай Бинев“ ще се проведе фестивалът „Панаир на младите“, който ще даде възможност за изява на начинаещите български театрали и музиканти.

Тазгодишното, девето издание, е посветено на любопитната и рядка театрална форма "site-specific", при която представлението е вдъхновено от специфичното пространство, в което се случва, различно от конвенционалната сцена.

Младежкият театър ще оживи на своя територия 5 нетеатрални пространства в 6 различни проекта.

Едно от тях ще бъде и мястото Под сценичния кръг, където на 3 октомври Екатерина Георгиева ще представи своя авторски моноспектакъл “Testdrive”, в който с много хумор, но и с болка са представени професионалните перипетии на начинаещите в занаята.

Тя е възпитаничка на Ивайло Христов, чийто клас завършва преди три години, след което обикаля малко из страната, докато не акостира във варненския Драматичен театър "Стоян Бъчваров", откъдето пък решава да отплава преди няколко месеца.

OFFNews се срещна с Екатерина Георгиева, за да поговорим за трудностите пред младите артисти, новата ѝ постановка, театралната и културна реалност в България.

Разкажете ни за проекта.

“Testdrive” е авторски текст, който написах специално за това пространство. Това е първият ми опит да пиша официално, тоест да е направя нещо, достъпно за публика. Завърших го за 2-3 месеца, след като разбрах за конкурса в Младежкия театър. Нямах много време, но преди това бях писала материали за stand up комедийни представления, и бях изчела доста книжки как се прави комедия. Така постановката се роди, изцяло вдъхновена от пространството, в което се намираме, защото го ползвам за изходна точка на цялата случка.

А тя разказва за млада актриса, която е изпратена да направи експеримент - да провери дали пространството Под сценичния кръг е подходящо за театър. Тя пък, от своя страна, си мисли, че я викат, за да получи роля в истинско представление. 

Оттук-натам започва всичко, защото тя мечтае да е горе, а не тук, долу, където условията за театър не са от най-благоприятните.

От истинския живот ли е вдъхновена пиесата?

Не, никога не са ме пращали да правя експерименти. Това е метафора за това, че в момента, като завършат младите хора, се случва да чувстват, че експериментират с тях по някакъв начин. Така че все пак е вдъхновено от личната ми позиция, от нещата, които са ми се случили. 

Защо избрахте това място, а не друго?

Освен него си бях харесала и Климатичната станция, като кандидатствах за двете. Не знаех кое ще получа и в крайна сметка ми дадоха това, за което се радвам, защото чисто физически то е най-възможно за осъществяване на представление, другите места са и по-теснички. Някой с различна фантазия от моята може да ги употреби по-добре, аз видях вдъхновение тук.


Пространството Под сценичния кръг на Младежкия театър, където ще се играе постановката. Снимка: OFFNews.

Пространството е доста малко, билетите сигурно са ограничени?

Да, на представление има около 30 места, но сме предвидили 3 в един ден – от 18:00, от 19:30 и от 21:00 чса.

Лесно ли се работи в специфично пространство, или има своите трудности?

Нещата не са по-различни отколкото като се качиш горе на сцената, актьорът си действа по една система, следва действието в текста и прочие. Дали ще е тук, или горе, ако си достатъчно фокусиран, не трябва да има разлика. Единствената разлика е, че е някак си по-неустроено за представление, което леко пречи, но за моя случай работи много добре.

Може би взаимодействието със заобикалящото те място играе по-голяма роля.

Да, абсолютно не ти трябва сценография, имаш всичко, с което да работиш. Не ти трябва художник, с когото да мислите пространството и т.н.

Учат ли ви в НАТФИЗ как да играете на подобни сцени?

Няма смисъл да ни преподават подобно нещо, защото актьорът трябва да може да действа независимо в каква среда се намира, ако имаш уменията, ще се справиш навсякъде. Може и на улицата да играеш, въпрос на качества.

В случая си режисьор, сценарист, тънкости? В случая ти си освен актьори и режисьор и сценарист, това вече не обвързва ли пиесата с определени специфики?

Да, има си тънкости. В началото, когато започнах да пиша, изобщо не се справях, трябваха ми 7-8 месеца, за да се понауча да пиша и точно тогава се появи тази възможност. Като режисьор също изпитах трудности, защото нямам познанията, но пък текстът си е мой и всичко ми е минало през главата, докато пиша, и така балансирам нещата. Ако имаше още лица в спектакъла, положението сигурно щеше да е различно, но за фестивала е идеално.

Моноспектаклите винаги са ми изглеждали сложни – там няма с кого да комуникираш, да ти помага, всичко зависи само от теб.

Когато си сам, натоварването е доста по-различно, защото трябва да ангажираш вниманието на публиката абсолютно сам и концентрацията ти да е на 100%. А това все пак са 40-50 минути, горе-долу, което изобщо не е малко, особено за млад актьор. Когато играеш с други хора обаче, се срещат други предизвикателства.

Само че аз няма да съм сама на сцената - публиката ще е моят партньор. Ще ѝ задавам въпроси, ще комуникирам с тях, тъй като моята героиня е изпратена да направи експеримент, за нуждите на който си има въпросник и т.н. Цялата история е адресирана към публиката, не към мен.

Може би тогава се целите в настоящи и минали възпитаници на НАТФИЗ, те ще разберат проблемите на героинята?

В процеса на писане центърът на постановката се измести от професионалната тематика към това как човек се изправя пред провалите и разочарованията си, как хората сами си правят страшни смешки и са несъвършени. Реалността в главата ни е доста по-различна от истинската. Темата е несъвършенството на човека и "вирусите" в главата му, онези вътрешни гласове, които го карат да мисли, че животът е по-черен отколкото е и го вкарват в омагьосан кръг. 

При актьорите май има повече гласове в главата.

Не, при всеки човек се срещат, но актьорите са длъжни да ги чуват и разпознават, ние се занимаваме със случващото се в главите ни. Аз веднага засичам по-интересните мисли, които ми идват наум.

Да се върнем на трудностите в реалния живот. Срещал съм доста млади артисти, за които няма работа, подходяща за образованието им. С какви трудности се сблъскахте Вие?

Аз една година след завършването си бях на свободна практика с 3-4 представления в София и в други градове. Това обаче не ми стигна, исках да се развивам, а начинът, по който това става, е да си щатен актьор в театър. По онова време единственото място, където провеждаха кастинг за щатни актьори, бе във Варна. Затова отидох там и представих най-доброто от себе си. Хубавото бе, че тогава там имаше и доста млади колеги, все хора, дошли за пробите.

Трудно става, когато няма кастинги. На година завършват по около 100 души артисти от НАТФИЗ, от Кукления, НБУ, „Любен Гройс“, Пловдивския университет - не може за всички тях да има само един кастинг.

Когато театрите не правят кастинги, положението става "направи си сам" и разчиташ на късмет. По този начин се хаби много потенциал, много млади и талантливи хора, които биха се развили в театъра, започват да носят табли и да се занимават с неща, за които не са учили.

Или трябва да се приемат по-малко хора, или да им се дава възможност после да работят. Ако след завършването не им се осигури шанс за работа, по-добре изобщо да не са започвали да учат това.

Пространството Под сценичния кръг на Младежкия театър, където ще се играе постановката. В момента е малко разхвърляно, но актрисата обещава за деня на представленията да е в по-изряден вид. Снимка: OFFNews.

Освен че на година завърша дадена бройка хора, не е сигурно колко актьори се пенсионират, тъй като в театъра тези неща стоят по по-различен начин.

Не съм запозната напълно, но има нещо такова, че не пенсионират, когато трябва, но не съм стигнала дотам още, че да знам.

Ще дам друг пример обаче - във Варна бях на щат 2 години и получавах заплата, а играх две представления. Представете си – на мен ми се дава заплата, а аз не работя за нея. Системата, поради една или друга причина, не е добра. Понякога просто се случва да няма роля за теб в представление, но изведнъж излиза, че ти играеш 2 представления годишно, а колегата ти е с 6 на месец, но получавате еднаква заплата. Объркана е работата и трябва да се промени, да се измисли по-добра схема.

Може би това е било вина на конкретния директор или режисьор във Варна?

Не мисля, нещата са свързани, има колеги и в софийските театри, които са по същия начин. Зависи в кои години ще попаднеш, кой ще поставя, има ли женски роли и роли за младите.

Като споменахме бройката на завършващите, среща се мнението, че населението на страната намалява, но броят на актьорите расте или поне остава същата от преди години. И в един момент те просто стават твърде много за една сравнително малка публика.

Не мисля, че това е проблемът. Работата е там, че от театрите започна да се иска да печелят пари, а на културата на една държава не е работа да се грижи за финансите, това е работа на бизнесмените. Театрите не са създадени да печелят пари, а да се грижат за духа, ума и морала на хората, за да стои вътрешният им свят буден, да не затъпява от заобикалящия ги свят.

Както и да се въртят реформи, които да искат театърът да произвежда нещо, все едно е фабрика, да изкарва пари – каузата ще е обречена, защото смисълът е тотално изместен. Изначално театърът не е създаден, за да докарва пари, в него трябва да се инвестира, за да може той да се грижи за друга част от живота на хората. В последно време това не се случва поради много причини.

Това ограничава артистите и режисьорите, които се стремят да мислят как да печелят пари, а не как да покажат нещо интересно и стойностно. Те са устроени да мислят не по печалбарски начин.

Трудно е, когато билетчето започне да определя ти какво можеш и какво не можеш да направиш. Въпреки че и това не е съвсем вярно, защото ти, ако имаш какво да кажеш и си талантлив, ще намериш начин. В последно време се наблюдава тенденцията да се предаваме пред обстоятелствата. Винаги има начин, ако решиш истински и качествено да се захванеш с дадена работа, стойностните творци имат стандарт. Това си мисля сега, не знам след 10 години как ще разсъждавам.

Аз лично играя, за да могат хората да се почувстват добре, след като гледат представлението ми. Искам да се грижа за публиката, защото тя е отделила от парите си и по-важното - от личното си време, за да дойде и да гледа. Затова трябва да сме ѝ благодарни и да се грижим за нея.

Какво би казала героинята Ви за финал?

„Е, пък и утре е ден, както се казва, може да е неповторим, пълен с абсурди, но пък много светъл, така че всичко е в нас“.