Проследих "срещата на диктаторите" в Самарканд тия дни - та се присетих…

Преди време, след като бях живял достатъчно на съответните места, за да ги разбера, написах книга за диктатурите в Узбекистан, Беларус и Русия. Докато я писах, си дадох сметка, че въпросните автократи - Каримов (Узбекистан), Лукашенко (Беларус) и Путин (Русия) - изобщо не мислят за себе си като за отломъци от миналото, осъдени да бъдат издухани от ветровете на историята. Напротив. Във всичките им действия още тогава прозираше убеждението, че не само ще оцелеят, но и ще могат да противостоят на демокрацията и на останалите "западни" влияния.

Тогава си зададох въпроса (има го и в книгата): След като тези (и подобните тям из света) са толкова уверени в себе си, способни ли са да направят някакъв диктаторски Интернационал, който сериозно да се заеме с демонтирането на световната демокрация? Поразрових се из техните дела и изказвания и разбрах, че не - не са способни.

Като хищници - плячкосват и се дебнат взаимно

Работата е там, че диктаторите не са политици. Ще рече: не са хора, които изчисляват ползи и загуби за народите си и на тази основа градят трайни съюзи. Те са като хищници. В тяхната природа е да плячкосват за себе си - и да се дебнат взаимно, без да си имат и грам доверие.

Открих и друго. Диктаторите се мразят помежду си. Ислам Каримов например, на власт в Узбекистан още от 1989 година, периодично съобщаваше на вътрешния си кръг, че Александър Лукашенко (на власт в Беларус едва от 1994 година) го излага. Съобщаваше, че тъй като Лукашенко не прави нещата по правилния начин (както ги прави Каримов), режимът на Лукашенко излага неговия (на Каримов) режим. Лукашенко на свой ред мразеше Путин, тъй като през 1990-те години бе изработил една изключително сложна схема, според която през 2000 година президент на Русия трябваше да стане той, Лукашенко, а не подполковник Путин. А Владимир Путин на свой ред, макар в сравнение с другите двама най-отскоро на автократската арена, ги презираше, гледайки на тях като на политически джуджета с претенции.

Дори само по тези причини беше ясно, че на срещата в Самарканд няма да се организира някакъв устойчив световен антидемократичен алианс, който да ни създаде сериозни проблеми. В Самарканд обаче видяхме и още една причина, поради която диктаторите не са способни да правят трайни съюзи помежду си.

Всеки диктатор, чиято власт видимо отслабва поради собствените му глупави политики, излага на опасност всички останали. Близо до ума на всеки поданик на някой диктатор е следният въпрос: "След като най-силният от тях, Владимир Путин, се оказа толкова видимо отслабен поради войната в Украйна, какво ми пречи да си представя, че и моят диктатор някой ден ще се окаже слаб?". А това е въпрос, който никой диктатор не иска да се задава на негова територия.

Диктаторите уважават силния, победоносния колега диктатор. Но не уважават бития диктатор. Защото със своята слабост той излага всички тях. Поставя въпроса за тяхната сила, на всеки един от тях.

Тази нагласа обяснява унизеното положение, в което Путин бе поставен от колегите си на срещата в Самарканд. На общата снимка той бе набутан в масовката, на нисък диван, докато Ердоган например седеше на висок стол на началническото място. После цяла поредица от дребни държавици с имена, завършващи на "-стан" накараха Путин да ги чака в приемната, докато те бяха "много заети". Китайският му колега така и не клъвна на всички вербални хватки, които Путин приложи, за да го провокира да каже нещо по повод войната в Украйна. А индийският премиер (който дори не е диктатор) направо съобщи на Путин, че сега не е време за войни - и на практика го инструктира да прекрати войната в Украйна в най-кратки срокове.

И тази поредица не спря, дни наред. Казахстан, доскоро най-проруският "-стан", демонстративно се сближи с Китай. А точно по време на срещата Азербайджан и Армения, както и Киргизстан и Таджикистан, отново се сбиха, като така демонстрираха неспособността на Русия да поддържа някакъв елементарен ред в бившите съветски републики.

Посланието към Путин: "Слаб си, излагаш ни"

Резултатите от срещата в Самарканд демонстрираха, че Путин няма никакви шансове да възстанови СССР, както обещаваше в началото на войната срещу Украйна. Ще рече: властта му няма тепърва да расте. Нещо повече. Видя се, че дори властта, с която той все още разполага, се е смалила до степен, която позволява и на най-слабата централноазиатска бивша съветска република да го унижава пред погледите на света.

Посланието към Путин е ясно: "Слаб си. А твоята слабост излага и нас, довчерашните ти най-близки съратници".

Остава да видим какво ще се случи в самата Русия, когато и там отекне посланието "слаб си".

Б. ред. - Коментарът на проф. Евгений Дайнов препечатваме от Дойче веле.