Историята на моя чичо Кольо

На този ден, в който България почита паметта на жертвите на комунистическия режим, искам да ви разкажа за един концлагерист в Белене - за моя чичо Кольо, пише проф. Александър Кьосев в това много лично и емоционално есе:

Днес (1 февруари) е ден за възпоменание на жертвите на комунизма. Не обичам такива дни, в които скръбта става юбилейна, не обичам патос - нито героизиращ, нито виктимизиращ. Защото юбилейната скръб е абстрактна - по някакви числа, колко души са загинали в лагерите и прочие.

Моята скръб и паметта ми са съвсем конкретни. На този ден ще ви разкажа за един концлагерист - чичо ми Никола Кьосев. Единствен от синовете на дядо ми Гиго, кожар, дребен търговец, преди 1944 той получава пари и учи в Американския колеж. Завършва го с отличие, но след 9 септември това добро образование веднага се превръща в голям недостатък - дюкянът на дядо ми е експроприиран, малкото пари се стопяват, а той никъде не може да си намери работа. Тогава - било е някъде през бедните 1950-те години - той се свързва със свой бивш учител от Американския колеж, който по това време е консул в американското посолство в София. Очевидно от чудене как да помогне консулът му дава идея да изработва фолклорни кукли, български сувенири, които американското посолство да подарява на свои гости от САЩ. Това се оказва фатална грешка. ДС не спи и не след дълго чичо ми е арестуван, обвинен (ако въобще е имало някакво обвинение, не успях да разбера) за нерегламентирани контакти с чужденци, а освен това и за… шпионаж. Намекват му, че вътре в куклите имало тайни съобщения, с които той предавал на врага важна информация за родината.

В Белене. И след това.

Тази история е истина, млади хора, не е зловеща шега. Чичо ми заминава за неопределено време в Белене, на лагер. Излиза по също толкова неясни причини след около година и половина, с тежка язва, която предизвиква кръвоизлив, спасяват го по чудо. След това години наред не може да си намери работа, после работи какво ли не, накрая става преводач на техническа литература срещу хонорар. Това работи почти до края на живота си, умря на 94 години.

Чичо Кольо не обичаше да говори за Белене. Научих, че е бил там, чак когато излязох от казармата, на 22 години. Разпитвах го много, но той не искаше да разказва. Разбрах само, че е имало бой и комари, че било бедно, грозно и мизерно, че много хора са умрели. Впрочем, като стана дума за грозно - пътувал съм по Дунава с лодка и мога да ви уверя, че остров Персин и района на Дунав около Белене с малките островчета и каналите с надвиснали величествени дървета между тях са едно от най-красивите места, които съм виждал. Но за концлагеристите е било грозно.

Чичо ми сякаш напълно се беше разделил с този травматичен спомен. Не познавам по-активен и жизнен, по-позитивен човек от него - беше активист на протестантската църква в София, събираше литература за родния, любимия Дойран, имаше огромна библиотека с много съчинения за Македония, беше фотограф и филателист, събираше картички, четеше научна фантастика, обичаше децата, мен специално. И най-важното - беше пътешественик. Първо, по времето на късния соц, с писма поддържаше връзка с много от своите съученици от Американския колеж, разселени къде ли не по света (през 1990-те години гостувах на едни негови съученици в Лондон, по негова препоръка). После започна да пътува реално, със сина си Любен, като всеки път спестяваше дълго. Успя да посети какви ли не места и хора по света. От подновения Американски колеж в София го откриха незнайно как и го направиха почетен ученик на училището. Беше много щастлив, показваше ми албуми със съученици от 1930-те години, албуми със свои фотографии от пътуванията. На стари години се захвана и направи родословно дърво на нашия дойрански род. Страдаше много от това, че внукът му се беше преселил в Германия и не поддържаше никаква връзка с него, с нас, с България.

Това е историята на чичо Кольо, който навярно е един от малкото, успели да превърнат Белене в жизнена енергия. Повечето концлагеристи не съумяват да го постигнат, мнозина оцелели се самоубиват години, понякога дори десетилетия след преживяното - пост-травматичен синдром. Прави го даже Бруно Бетелхайм, един от теоретиците на концлагерния травматичен опит. Бетелхайм се самоубива в нощта, в която се отбелязва 52-та годишнина от нахлуването на нацистите в Австрия.

Само ние сме им останали

Разказвам всичко това не само защото съдбата на тези хора ме натъжава. А защото съм бесен от модния израз на глупави млади хора: „Айде стига с тия концлагери!“. Те избързаха да затворят книгата на миналото, преди въобще да са я прочели. Преди да са прочели и една страница. И сега спорят за третия пол. Да ви кажа от позицията на паметта - третият пол не е заплашително бъдеще, той е реално минало. Трансхуманизмът не ни очаква, той вече е бил. Защото концлагерите са родили първите трансхуманоиди, хора без пол, без възраст, без социален статус, без джендър роли, за които Примо Леви възкликва „Нима това е човек?“, а Агамбен помества техния „оголен живот“ в самия противоречив център на модерното общество. Загубилите надежда, концлагерните „мюсюлмани“ (не става дума за бежанци и ислямисти, четете Леви) са били първите екстремни същества отвъд пол и джендър, отвъд надеждата и човешкото. И днес честваме именно тях, отвъд-хората от близкото минало. Навремето не е имало конвенции, които да ги защитават. Само ние, спомнящите си за тях, сме им останали.

А на другия полюс на екстремния концлагерен опит са онези, които са оцелели. Които не са се предали, запазили са воля за живот и обратно са станали хора. Като чичо Кольо.

Още по темата

01/02/2019

Общество

Да не забравяме злото: Стотици почетоха паметта на жертвите на комунизма

Следете новините ни в GoogleNews