Нагледахме се на безвкусици

Безвкусицата е особен род поведение сред влиятелни фигури от обществения живот, характеризиращо се не с липса на сетива, а с деформирани такива. Дали чалгата, дали славата, дали бургерът, или бананите - нещо някога някъде е сработило в полза на лекомислието и кича. А което е още по-лошо – безвкусицата е един от най-опасните съвременни пороци, тъй като застрашава трезвата мисъл, естетиката и емоционалния баланс на околните. Тя върлува като грип през есента и засяга не само уязвимите групи; безвкусицата поразява представите на подрастващите, на активните, на всички.

А всеки, който някога е посягал към листа, за да напише стих, знае, че да се възвисиш, да се издигнеш над пошлото и покварата, означава да следваш пътя си на поет, без да се облягаш на патерици като политиката или някакви други крайности. За китариста е важно китарата му да има струни, а не дали ще оглави някоя ключова комисия и дали ще лобира за бизнесмена от родното си село. Един художник има нужда от светлина, а не от наръчник по рекетиране на невинни, но ентусиазирани играчи на пазара. А на актьора му трябва сцена – далеч по-висока от онези така наречени високи етажи.

Всичко това трябва да остане така. Музата не е в политиката и се оказва същинска безвкусица хора на изкуството и интелигенти да нашумяват в предизборни кампании. Разбирате ли, моята естетика страда от това. Моето крехко разбиране за изящество и чистота е изправено на ръба на черната пропаст, в която пропадат всички талантливи проекти. Моят вкус е подложен на разруха – заради всички онези прекрасни поети, певци и музикални изпълнители, художници и актьори, които толкова обичам, но които рано или късно слагат по една партийна рамка на профилната си снимка във Фейсбук. И крещят срещу почитателите си – гласувайте с еди-коя си бюлетина.

Пътят към ада е обвит в храстчета уханни рози, чиито бодли ни напомнят, че и от изкуството – както от всяко нещо, което привлича публика и носи наслада – могат да се правят пари и може да се извличат популистки облаги. Толкова за дявола – съзнавам, че невинаги жертвите на неговите изкушения са виновни.

Имаше период в живота ми – а аз не се отличавам кой знае колко от връстниците си – в който обожавах да ходя на кино. По два или три пъти в седмицата се качвах на автобус и пътувах до кино Влайкова, където сядах – най-често напълно сама – в киносалона с дупка в екрана и гледах филми. Гледах само ново българско кино. Изгледах „Източни пиеси“, „Стъпки в пясъка“, „Подслон“, „Love.net”, „Операция „Шменти Капели“ и други.

За мое голямо съжаление вече не прожектираха „Хиндемит“, иначе и него щях да изгледам.

Това беше период, в който посещавах и литературни четения, и някои по-ранни концерти, макар и по-рядко; това бяха моите свободни младежки софийски години.

И попивайки култура, човек се оглежда в реалността – онази неподправена реалност, която в толкова чист вид съществува само в резерватите за редки птици или в представите за света на тригодишните деца, които играят с куче в парка. Съживена реалност, идеалистична и хубава. Но не хубава като проект за реставрация, консервиране и експониране на културен обект с европейски пари – не, не така хубава. А хубава като козунак с лек крем по Великден, поднесен с чаша мляко от кравата на двора.

Автентична и живописна реалност, която изкуството и културата създават, за да може ние всички да се издигаме. Да се понасяме над злободневното, угрозата и нещастието. Да дърпаме завесата и да превръщаме мрака в акт на радостно себеосъществяване.

Реалността на истински демократичните ценности; на свободата, на равенството, на мира и любовта, на доброто и светлото. Тази реалност, която дори не е за консумация. Защото е високо.

И сега следва един логически въпрос: колко от политиката можем да отнесем към горе описаната реалност, създавана от изкуството и културата? Не става с песни и картини – авторите не влизат в парламента, за да пеят и да рисуват. Те влизат там, за да правят света по-добър, но скоро разбират, че политиката и икономиката не са направени с тази цел.

Те са най-безвкусното произведение на човешката мисъл.

Защото има разлика между подкупващите очи на депутата и протегнатата за помощ ръка на артиста, избрал да подкрепи разрешаването на някакъв социален проблем или кауза. Бертолт Брехт ни учи да мислим за социалното, да му даваме подиум, да го осветяваме – без да го натрапваме. Експлоатацията на работник от работодател все още е проблем в много общества – защо Брехт е посветил цяла пиеса на това, а нашите интелигенти, които влизат в политиката, посвещават усилията си на каузи в помощ на оядените?

Някак естествено е избирателите, вече уморени от едни и същи лица, които правят едни и същи грешки, да повярват и да дадат своя глас за някой нов кандидат, интересен и харизматичен. (Десетина години вече ѝ се радваме на тази актьорска харизма, а по-богати май не сме станали.) Нормално е да си кажем – ето този актьор (певец, режисьор, пр.) има присъствие и може би е по-умен от всички потомствени политици; свежа кръв ни трябва на нас!

Също толкова нормално е този артист да загуби – след неколкогодишно търкане на подметки по червените пътеки – тази своя харизма и немалка част от благородните си подбуди. Също така естествено е той никога повече да не се върне към занаята, за който има талант. И ето ти една звезда, изгоряла по пътя към хората.

Периодът, в който гледах ново българско кино с широко отворени капещи очи и искрена, безрезервна възхита, приключи. Оглеждайки се още малко по-настоятелно, човек разбира колко е малък. Шепа хора ще запомнят кандидата за депутат – предимно от телевизионните му изяви в предизборната кампания. Но те ще го помнят именно с това – че се е кандидатирал за депутат (или за кмет) в онези избори, през онази година, в онзи район.

За депутата още по-малка група хора ще каже – този човек е голям поет. Защото в сивито му вече ще пише не „артист на свободна практика“ или дори гръмкото „инфлуенсър“, а просто „депутат“.

А просто депутат не звучи като „просто поет“. Нито като просто човек.

___________________________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на този адрес: diana.markova@gmail.com.

Следете новините ни в GoogleNews