Йосиф и Мария също са били бежанци

Йосиф и Мария също са били бежанци, ангелът им се е явил и им е казал: “Бягайте от убиеца Ирод, за да спасите Исус”. С това започва срещата ни с отец Стефан Стефанов от Русе. Свещеникът, който често може да бъде видян сутрин да тича по Дунавския кей на града или в оживен разговор по важни социални и градски теми. Решихме да се срещнем с него в търсене на малко повече смисъл, отвъд новинарската мъдрост, която ни залива всеки ден. Отделихме няколко часа, за да си поговорим за религията, обществото, отношението към бежанците и онеправданите сред нас.

Разговорът ни някак си случайно започна с притчата от Стария Завет за Авраам и тримата пътници. Отец Стефан ни разказва за тримата непознати, които Авраам посрещнал в шатрата си, за да споделят трапезата му. Тези трима пътници се оказват трите лица на Господа: Отец, Син и Свети Дух. През тях Господ се явява, за да извести Авраам, че ще го дари с дълго очаквания син. “На много места в Библията се показва, че хората трябва да са гостолюбиви, а Авраам успява да срещне Господ, точно защото е такъв”, казва отец Стефан.

Имаме ли шанс днес да видим Господ, ако трябва да се разчита само на това, дали ще приемем и нахраним няколко странника? Очевидно е, че съчувствието ни не е толкова голямо, че да ни направи гостоприемни. А лошото отношение към бежанци и други хора в нужда, е почти установена норма в България. Според отец Стефан, обяснението за това е, че българското общество е така структурирано, че лесно се влияе от пропагандата. И реакцията на хората е по-скоро причинена от дезинформация и манипулация, смята той.

Докато коментираме темата, свещеникът разказва и друга библейска притча – за добрия Самарянин. Пътят към вечния живот, казва Господ, е любовта към ближния. Но кой е ближния? Един въпрос който си задаваме почти всеки ден: дали това е само най-близкия, дали това е само този, който говори нашия език или изповядва нашата религия, живее в нашата държава? В притчата един човек лежал пребит на пътя, но никой не му помогнал. Помогнал само му един Самарянин, а в областта Самара живеели хора отхвърлени от израилтяните, еретици. Самарянинът сам превързал раните на напълно непознатия, завел го в гостоприемница и платил там да се погрижат за него. “Така че, когато говорим за това, какви разходи правим за бежанците, трябва да се сетим, че добрият Самарянин е отделил, както от времето си, така от парите си. Това е любовта към ближния. Жалко, че толкова често четем тази притча в църквата, а явно не се разбира”, казва свещеникът.

И се замисляме, не сме ли стеснили твърде много разбирането за ближния в нашето общество и не е ли по-важно колко голямо е страданието, а не от къде идва. Как стана така, че издигнахме стена пред усещането си за това, кога един човек е в нужда и в хуманитарна ситуация? “Страхувам се, че често се съсредоточаваме върху бежанците и гледаме на тях като на престъпници”, казва отец Стефан. “А те са жертвите, трафикантите са истинските престъпници. Ако някой живее в относителна сигурност в Ирак или Сирия, няма да тръгне по този опасен път и да подложи собственото си дете на такъв риск”, казва свещеникът.

Ние не трябва да сме и глупави, коментира отец Стефан, докато си говорим, че хората, които идват тук са различни, точно както сме и ние в България: едни са възпитани, други не. “Затова ние трябва да отворим очите си. За очите – отговаря държавата и нейните служби, които трябва да следят кой идва тук. Но ние трябва да отворим и сърцата си”, казва отец Стефан. “За да е отворено сърцето отговаря църквата, която трябва да ни насърчава да помогнем на тези, които имат нужда”, казва русенският свещеник, докато гледаме как пред нас тече голямата река Дунав.

Стигаме и до темата с призива на Светия Синод от края на миналата година, в който владиците призоваха държавата да не допуска повече бежанци и обяви че те са заплаха за съществуването на християнското общество и българската държава. Според отец Стефан, едно послание в полза на бежанците вероятно е щяло да бъде прието не само с положителни чувства, но по-важното е, че щеше да бъде евангелско, казва свещеникът. И пак повтаря че църквата трябва да учи именно на гостолюбие, от което има толкова нужда в нашето общество. “Страхувам се, че сега много хора си мислят, че да си ксенофоб е християнско. Не само че не е така, анти-християнско е да си ксенофоб”, казва отец Стефан.

Да прибереш някого, да го подслониш и да го нахраниш, не е винаги е лесно, казва той. “Правил съм го и съм имал проблеми. Но и на отец Иван, който приютява деца, учи ги на религия и възпитание, не му е лесно да храни повече от 100 гърла всеки ден”. И с това неизбежно стигаме до темата колко сме религиозни. “Църквата понякога се превръща в място за уреждане на лични сметки с Бога: малък проблем - палим малка свещ, голям проблем - палим голяма свещ”, казва отецът. Според него не бива да забравяме вярата и да я превръщаме просто в един ритуал. “За да си милостив и да помогнеш на този в нужда, не е нужно да си владика или свещеник, защото свещеникът и левитът отминаха безсърдечно покрай страдащия, а милост прояви другородецът и друговерецът. И когато помагаш не питаш какъв е страдащият, може дори да е еретик или дори невярващ”, казва отец Стефан.

Разбира се, ние не знаем дали бягащите от война са лицето на Господ, но те са тест за нашата вяра: дали тя е само една свещ по празниците в църквата, или живеем поне малко според уроците на Авраам и добрия Самарянин.

Този материал е част от кампанията на БКБООН в София за Международния ден на бежанеца, който се отбелязва на 20 юни всяка година.

Следете новините ни в GoogleNews