Ердоганизмът в Турция

Последна промяна на 12 юли 2018 в 10:11 2151 1

След полагането на клетва (от страна на преизбрания президент Ердоган) и последвалата церемония по встъпване в длъжност, в историята на Република Турция стартира нов режим. Всъщност той не е чак толкова нов. След като беше избран за президент на преки избори, Реджеп Ердоган де факто беше обявил президентската система. Смяната на режима, която започна буквално през 2014 г. и се утвърди постепенно с нарушаването на Конституцията, се официализира четири години по-късно.

Ние знаем каква политическа, икономическа, социална и културна политика стои в основата на този режим. Става дума за една политическа мощ, която е на власт от петнайсет години насам и която с всяка година увеличаваше дозировката на авторитаризма, особено през втората половина от властването си. Днес вече официално стартира режимът, който е изграден от човека, успял най-после да наложи своето управление, свързано пряко със самия него и който години наред натискаше както обществото, така и партията си, за да се премине към такъв тип режим.

Основната характеристика на новия режим, който официално се нарича „президентска република с правителствена система“ е, че всички власти са концентрирани в един център, в ръцете на един човек. Другата отличителна черта е, че легитимността му се опира на изборите, които се проведоха в условията на натиск и неравнопоставеност, но протекоха в конкурентна среда. Третата особеност на този режим е, че електоратът, който го подкрепя, го прави не толкова заради партийни или идеологически подбуди, а от преданост към една личност. Това съставлява основната жилка на този режим. Това е някаква автокрация, чиято легитимност е обновена чрез избори и е подкрепена от идеология, основана на популизма и ислямистко-националистически синтез. Ето това е нещото, което носи силен отпечатък върху новия режим в Турция. Това се нарича ердоганизъм.

Не знам кога за пръв път е използвано понятието ердоганизъм. Доколкото си спомням, започна да се споменава някъде към първата половина на 2014 г. Ако не се лъжа, аз за пръв път използвах този термин след президентските избори през 2014 г.

После Ердоган натискаше за президентска система, през 2015-а приложи в действие стратегията на хаоса, за да анулира резултатите от изборите, проведени на 7 юни същата година и в периода след опита за преврат на 15 юли, окачествен от него като „дар от Бога“ – истината за това стана ясно по-късно – понятието ердоганизъм започна да се употребява все по-често. В обемистото си изследване върху политическите течения в Турция, в частта за ислямизма Танъл Бора разглежда ердоганизма като отделно политическо формирование.

Режимът, който е съставен от консерватизъм, турски национализъм, ислямизъм и аферизъм (занимаване с афери) и вече е в действие, ще носи името на един човек, защото е пряко свързан с неговата личност. Твърдият и потиснически характер на режима черпи сила и вдъхновение от персонифицирането на властта. Ердоганизмът е вторият авторитарен режим, който се е сраснал с личността на един човек в историята на републиканска Турция след кемализма. Освен авторитаризма другата му прилика с кемализма е, че създава удобни на него граждани и съдържа амбициозен проект за социално инженерство, като политика за популяризиране и укрепване на всичко това. Но при ердоганизма този проект се опира на посредственост и внушителна некачественост. А това е един от основните контрасти между ердоганизма и кемализма. Може би е най-смислената разлика.

Новите културни кодове, които намират израз в противопоставянето на Запада и волята за промяна на цивилизационните постулати, доизграждат тази противоположност.

Един идеолог, който е и радетел на навия режим окачестви нацията на ердоганизма с думите:

„Хора, които обичат президента Ердоган и които не са изгубили автентичните си ценности.“

Като олицетворение на сливането на народа с държавата, идеолозите на ердоганизма окачествяват Реджеп Тайип Ердоган като човекът от народа, който е „набожен, консервативен, националист, предан“. Това се допълва от преимуществено осигуряване на обществени поръчки за своето обкръжение и близки фирми, което през 20-те години на ХХ век в Турция се наричало аферизъм или неопатримониализъм.

Относителната крехкост на обществената подкрепа, на която се опира ердоганизмът и социалната съпротива срещу него, го кара да действа по-грубо в сравнение с еднопартийния режим на кемализма, да прибягва до по-мащабни действия при използването на груба сила и открит натиск, да превръща държавните институции в апарат за деспотично управление, игнорирайки напълно заслуженото право да бъдат заемани.

Ердоганизмът е белегът на новия самобитен и национален политически режим, който е щампован с някакъв ислямистко-националистически деспотичен консерватизъм.

Б. ред. - Статията на Ахмет Инсел за вестник "Джумхуриет" препечатваме в превод на сайта obzornews.bg, който следи задълбочено вътрешнополитическите процеси в Турция.

X