Теодор Салпаров: Още ме е яд за Матей Казийски

Теодор Салпаров е един от най-успешните български волейболисти. В момента е част от шампиона Хебър (Пазарджик), а в кариерата си е играл в ЦСКА, Динамо Москва, Зенит Казан, Галатасарай, Лион, Нефтохимик и други. Има 3 трофея в Шампионска лига със Зенит Казан, многократен шампион на България (с ЦСКА и с Нефтохимик). С националния отбор има бронзови медали от Световното първенство (2006), Световната купа (2007), Европейското (2009).

Ето какво каза Теодор Салпаров пред Букмейкър Рейтинги:

-Теди, как гледаш на проекта Хебър?
-Нещо, което за българските стандарти, е много сериозно, на супер високо ниво и много амбициозно. Вижда се, че последните няколко години кметът Тодор Попов и президентът Александър Иванов работят много правилно, всяка година надграждат и се опитват да се доближат до средно европейските отбори. Което не може да не ни радва, защото в тези тежки години в нашия спорт много трудно се намират финанси, особено в българския шампионат. А това говори за професионализма и намеренията на Хебър.

-Пазарджик живее с този отбор. Ще успеете ли да затвърдите постигнатото от миналия сезон, дори и да го надградите?
-Идеята е да се направи доста повече от миналия сезон и смятам със селекцията – само да няма контузии и да сме здрави, би трябвало отборът да няма проблеми в българското първенство, макар че ще имаме конкуренция от останалите отбори.

-Къде виждаш конкуренцията в лицето на българските тимове?
-Разбира се, че срещу най-добрата селекция и най-добрия отбор, много отбори се надскачат и правят чудеса. Така ще е и срещу нас през следващия сезон. Конкуренти ще бъдат Нефтохимик, Левски, Монтана според мен направи интересна селекция с привличането на двете млади кубински момчета, както и с новия австриец. Смятам, че ще бъдат един от тежките отбори особено в Монтана. И може би ще бъдат приятната изненада. Разбира се, Дея Волей, които изявяват сериозни амбиции. Пирин Разлог с Любо Агонцев и Спас Байрев ще бъдат също тежък домакин за преодоляване.

-Амбициите на Хебър са да се постигне нещо значимо в Европа. Трудно ли е с български отбор да се преследват подобни резултати?
-Като подбор и селекция имаме сериозни и равностойни имена. Тук говорим, че трудно някой би могъл да бъде резерва. Много са конкурентно способни момчетата на всеки пост. А когато има такава конкуренция, ще имаме и високо ниво в мачовете.

-На едно място се събрахте много добри волейболисти. Това обаче гаранция ли е за успех, или тежките характери могат да се отразят негативно? Давам пример с футболния Пари Сен Жермен, в чиято съблекалня всички са звезди…
-Точно в контекста на твоя въпрос ще дам един пример. Три поредни Шампионски лиги със Зенит Казан… замислете се какви играчи бяха в съблекалнята. Те бяха звезди от световен мащаб – петима национали на Русия, плюс Матю Андерсън, Вилфредо Леон, Саид Маруф… Много глупаво е да се каже, че много звезди на едно място си пречат. Тук вече играе ролята на треньорското ръководство, но и мисленето и професионализма на самите състезатели. Смятам, че всички, които сме се събрали, имаме нужното уважение, няма чак такива характери, които да вредят на колектива. На мен страшно много ми харесва колектива в съблекалнята и на игрището от времето, в което тренираме заедно. Вече сме се доказали през годините, а тук сега трябва да затвърдим това нещо, да изградим страхотен колектив и да си вършим внимателно работата на игрището. Присъствието на старши треньора също ще спомогне много, защото нашият манталитет предразполага да се отнасяме към чужденците с по-голямо уважение и респект, отколкото към нашите треньори. Ако имаме малко късмет и шанс, защо да не влезем и в групите на Шампионската лига?! Ще се стремим за победа във всеки мач, но аз вярвам, че имаме сили да го направим.

-Каква е тайната на състезател като теб да играе на твоите години? Какво липсва на младите или по-скоро какво имате вие повече, за да можеш ти да си на световно ниво на подобна възраст?
-Вижте, не може да сравняваме сегашното поколение и моето. Защото тогава се работеше по един начин в спортните училища, а сега виждаме, че повечето спортни училища ги няма. Сега повечето треньори нямат мотивацията да работят, защото за някакви 300-400 или 500 лева не им се занимава, защото с тези или без тези пари – е едно и също… Разликата, която смятам между нашето поколоние и сегашното, според мен е в техническо отношение. Чисто физически момчетата са на високо ниво и сега. Всеки може да забива топката със страшна сила, да скочи 3.50 или 3.60 метра. Но голямата беля е, че сме много далеч технически. Ние не можем да подадем една топка 10 пъти на едно и също място, не можем да си я вдигнем на едно и също място, а такива неща въобще не трябва да се коментират. Голямата разлика между нас и останалите сега е, че когато два отбора са почти еднакви като качества, този, който е перфектен в детайлите, побеждава. Там е разликата.

-Преди години доста често понасяхте откровени критики за четвъртите места, които печелехте – на Олимпиадата в Лондон, в Световна лига или на Европейско първенство. Сега, ако сме четвърти в колективен спорт, представяш ли си какъв успех ще бъде?
-Още след 2012 година с доста свои колеги си коментирах и им казах „Оценявайте това, което правим, защото едно четвърто място за нашата държавичка и спорт граничи със златен медал. Ще си спомняме за тези четвърти места и още някоя друга година ще тръгнем надолу. Ще се сменят поколения, няма да е същото. Трябва да оценяваме всички тези четвърти места. Не че не съм искал да играя финал, и на мен ми е писнало, но за съжаление такава е била реалността…
Ако си спомняте националният отбор е бил на 4-то място в света, както и на 6-то, а сега сме 18-ти… И когато ме питат, защо не се върнеш в националния отбор. Нямам мотивацията да се върна, защото виждам, че не можем да спорим за медали или да сме в първите 6 в Европа. Затова е по-добре да се даде шанс на някое младо момче.

-Говорейки за четвъртите места, станахте четвърти на Олимпиадата в Лондон през 2012 година…
-Загубихме полуфинала с Русия, но представи си, ако в състава бяха и Матей, а Андрей Жеков?!

-Връщам те именно на двете Олимпийски игри – в Пекин 2008 година и в Лондон 2012 година. За съжаление по време и на двете имаше проблеми – първо с Пламен Константинов, а след това с Матей Казийски и Радо Стойчев. Къде бяхме по-близо до медал, ако имахме целия си потенциал на тези Олимпиади? Защото скандалът с Пламен Константинов се отрази на целия отбор в Пекин?
-Разбира се, че се отрази. С Пламен бяхме 7 години в една стая. Още първата вечер той замина. Извика Мартин Стоев в стаята и му каза, че иска да си изчисти името. Направи го, но му коства Олимпиадата. Защото едно е да тренираш в олимпийското село и да си почиваш, друго е да въртиш от Китай до Европа и да се занимаваш с лаборатории и т.н. За съжаление и на двете Олимпиади изпуснахме шанса да играем финал или да вземем медал. През 2012 година, ако беше Матей и Андрей, спокойно можехме да играем финал.

-Укорявахте ли Матей Казийски за решението му?
-Тогава пък изгря звездата на Тодор Скримов, тогава се наложи Цецо Соколов. Ако си спомняте, три пъти бяхме при премиера – аз, Матей и Радо Стойчев и Андрей, ако не се лъжа. Но станалото, станало. И да се връщаме, много неща мога да кажа, но са безмислени. Яд ме е, че имахме страхотно поколение, а Матей беше на световно ниво. Защото както сега се говори за Вилфредо Леон, така се говореше тогава за Матей. Спомням си тези неща и ме е яд до ден днешен. Наскоро пак говорехме по тази тема и ако беше Матей, може би щяхме да играем поне 3-4 финала на големи първенства.

-Прав ли е Матей Казийски или пък други състезатели, които отказаха да играят по една или друга причина за България? Ето ти си обратният пример – игра до последно за националния отбор.
-Аз му казах тогава на Радо Стойчев, че за мен преди всичко е чест да отида и да играя на Олимпийски игри. Човек винаги може да отстоява мнението си, но и да защитава герба на България. Плюс това на Олимпийски игри не се ходи всеки ден. Да видиш в олимпийското село, през 2008 година за първи път видях Меси, Рафаел Надал, звезди като Леброн Джеймс, Коби Браянт, Юсеин Болт, Майкъл Фелпс – да не ги изброявам всички. Извънземно е чувството, с тези хора си в един фитнес, в един ресторант. Думата ти пак си тежи, но отиди. За съжаление това не можем да го върнем, но ще ме е яд цял живот, че не успяхме да бъдем всички заедно, когато бяхме на топ ниво.

-Как се влиза в една съблекалня, в която са Пламен Константинов, Ивайло Гаврилов, Ники Желязков?
-За първи път ме извикаха да тренирам с националния отбор през 1999 година, но реално първият ми официален мач беше през 2003 година срещу Сърбия и то важни два двубоя във Варна за влизане на финали в Световна лига – нещо, което не се бе случвало от 1994 година. Спомням си, че тогава ми беше притеснено, но изиграх два страхотни двубоя.

-Ти си имал респект към по-големите или по-опитните състезатели от теб. Сега така ли е?
-Който е дошъл, никой не съм върнал – напротив, винаги съм гледал да помогна на младите момчета. Ето, големият ми син играе волейбол. Аз се радвам за него, за начина, по който мисли и тренира. Аз съм много позитивен човек и когато играеш в един клуб 3-4 години, това означава, че имаш човешки качества, а не само технически. Защото хора, които са проблемни, след една година ги гонят. Аз във всеки клуб, в който съм играл, от чистачката до президента, съм уважавал всеки.

-Би ли се справил всеки, ако имаше твоите контузии?
-Трудно бих ти отговорил, защото всеки е с различен характер. Имам пет операции на краката и благодарение на това, че винаги съм много борбен и мотивиран, съм продължавал. Никога не мисля за най-лошото. Човек, колкото по-негативно мисли, толкова по-лоши неща му се случват. Аз година и половина не играх, бяха ме отписали за спорта. Учех се тепърва да ходя, после да тичам, камо ли да играя професионално волейбол на високо ниво. Но ето, отидох на Олимпийски игри, играх на високо ниво, станах най-добър на моя пост. Така че казвам, че няма непостижими неща. Човек трябва да дава винаги максимума от себе си и да си следва мечтите.

-Когато казваш мечтите, ти сбъдна ли твоите мечти? И въобще имаше ли такива, когато беше юноша, който просто искаше да играе волейбол?
-Аз си спомням, че съм взимал ключа от Сашо Попов и съм затварял залата в 21:30 – 22:00 часа на Червено знаме. Ходил съм пеша половин час, после съм сменял два автобуса и тролей, за да си стигна до вкъщи. Оставал съм сам в залата и съм си подавал топката в стената. Сам си изпълнявах сервиси. Няма значение какви условия имаш, човек трябва да бъде характер и воля, за да му се случат нещата. Нищо не идва даром в този живот, човек трябва да си го заслужи и да не се успоякова никога с даден успех.

-Защо ти никога не стана част от скандал?
-Може би така съм възпитан. Благодаря на майка ми, която е на 80 години – жива и здрава да е, баща ми почина доста отдавна, когато бях малък и това може би бе повратна точка за мен. От тогава до днес оценявам всяко едно нещо всеки ден и благодаря на Господ, че до днес играя на това ниво. А сега ми дава шанс още един път да сбъдна още една моя мечта с друг отбор извън ЦСКА, да играем на високо ниво и ако можем да направим нещо в Европа с Хебър. След тези всички успехи с националния отбор, Динамо, Зенит – трофеи в Шампионска лиги, това е голяма мотивация за мен, да докажа на самия себе си, че няма невъзможни неща.

-Твоята доброта носила ли ти е негативи и болки в живота?
-Много съм страдал в живота извън волейбола. Говоря за бизнеси и други начинания. Защото смятам, че човек трябва да е честен, мъжкар и като каже нещо – да го прави. Като даде – да му се върне. За съжаление човек се учи, докато е жив от грешките си. За нищо не съжалявам, напротив – човек се учи ежедневно и винаги съм мислил позитивно. Дори да се ядосам на момента, тъй като съм импулсивен, но после подавам ръка и прощавам, защото не съм злопаметен човек.

-Виждаш ли се треньор един ден?
-Трудно бих ти отговорил на този въпрос, въпреки че знам, че имам качествата да се пробвам в треньорската професия заради всички години, в които съм работил. От всеки един треньор, с който съм бил, съм искал съвети и съм си пазил начина им на тренировки и работа. Откакто направих сериозната контузия на коляното преди 11 години – тогава имах едни планове, но от тогава спрях да планирам, защото човек не знае какво го очаква утре. По-добре да е стъпка по стъпка, за да не се разочароваш. Сега съм все още състезател, като му дойде времето живот и здраве ще му мисля.

-Защо големите състезатели в доста спортове след това не стават добри треньори?
-Много са примерите. Докато човек не се наеме, няма как да разбере.

-Пречи ли егото в треньорската професия?
-Разбира се – във всяко едно нещо пречи. Дали си шеф, дали си треньор… Това ни е много лоша черта, че много ни пречи това его. Ти вече си от другата страна на барикадата. Спомням си думите като станах спортен директор на Нефтохимик на Сашо Везенков. „Сега ще си от другата страна, сантименти нямай към никого, защото ще ти се качат на главата.“ Аз така и постъпвах – трудно ми беше, но така трябваше. Трябва да се разграничават нещата. В залата е едно – там трябва да свършим работата, за която сме се събрали. След като приключи тренировката, може вече да сме приятели, да си разказваме вицове, да се шегуваме.