Мисията невъзможна: журналистика в Сирия

Наскоро ви показахме историята на Калед Кадура и неговото семейство, което успява да се прехвърли от източната в западната част на сирийския град Алепо, след дълги месеци на бомбардировки, глад и лишения. 

Това е една от малкото истории за случващото се в Сирия, разказани пред голяма аудитория от първо лице, за гражданската война.

Статиите, които показват живота на местното население намаляват, защото в Сирия журналистите са подложени на жестокост, агресия и цензура. Те не могат да отразяват мнението на хората, болките и желанията им. Така сирийските граждани са оставени без своя глас, лишени от възможността да говорят за проблемите си и да получат помощ. 

Хората, които са очите и ушите на света за проблемите на Сирия, живеят в постоянна опасност за живота си. Наскоро Комитетът за защита на журналистите, цитиран от "Гардиън" е обявил, че страната е най-опасното място за един журналист. Изданието публикува информация, която показва, че броят на смъртни случаи на журналисти е намалял, но не защото атаките срещу тях са престанали, а защото в последно време по-голямата част от тях са екзекутирани, издъхнали от измъчвания в килиите си, починали са след инцидент по време на работа или просто са избягали. 

Ежедневният сблъсък със смъртта, заплахите от страна на режима и на бунтовниците и пленничеството са част от живота на журналистите в страната. 

Самер ал-Ахмед, журналист от западната част на Алепо, споделя за ужасите, които преживява по време на работата си за сирийско радио. Той е обвинен в това, че предава информация на бунтовническа медия.

Арестуван е и държан в килия с размери 6 на 3 метра, в която има още 20 задържани. Сред тях е адвокатът Ибрахим Малаки, който става свидетел на това как млади мъже са убивани, а телата им са изхвърляни като на животни. 

Двамата биват освободени, но скоро режимът започва отново да ги тормози и Самер бяга в Турция, а Ибрахим в Швейцария. 

Садек Абдул Раман, редактор и писател в "Ал Джумурия", работи през първите три години от гражданската война в Сирия, показвайки историите на цивилното население - за болката, за страха и за смъртта. 

Като най-трудна част от работата си той определя убеждаването на населението да сподели проблемите си. Според него всички се страхуват да говорят, дори с уговорката, че ще останат анонимни. Цивилните не искат да споделят, дори когато са избягали от влиянието на режима, защото се опасяват да не бъдат наранени техните близки.

Джават Абул ал-Мана, част от екипа на проопозиционния вестник "Суриятна", бива държан в плен за 144 дни от властите на режима. 

На място, наричано "човешката кланица" преживява дълги дни на измъчване. По-късно властите решават, че той "не е заплаха за националната сигурност" и го пращат в болница. Там лекарите го освобождават и така Джават за първи път от 5 месеца вижда слънчева светлина и пие чиста вода. 

Не по-лека е съдбата и на международните журналисти, които пристигат в Сирия да отразят случващото се там. Много от чужденците биват отвличани и използвани за разменна монета между групировките.

Такава е и историята на Анхел Састре, испански журналист, който живее в плен 10 месеца в Сирия от групировка близка на "Ал Кайда"-"Ал Нусра", представена от "Гардиън".

Той е известен в страната си с репортажи от Азия и Близкия Изток. 

През 2013 година заминава за Сирия, за да документира истории от частите, под контрола на бунтовниците. 

"Отидох, за да покажа какво се случва в Сирия", споделя Састре. "Не е достатъчно да публикуваш кадри на бомби или пистолети. Трябва да правиш интервюта и репортажи от място."

През 2015 година решава да предприеме ново пътуване - до източната част на Алепо. Тогава бива пленен заедно с още двама свои колеги. 

През цялото време на пленничеството си той не знае къде се намира, но предполага, че е близо до турската граница. Местоположението му бива сменяно доста пъти, като това се случва през нощта и той не може да се ориентира за местонахождението си.

Повечето от пленниците на бунтовническите групировки са продавани за много пари и именно това е причината да бъде оставен жив. 

Държан е в полуизоставена ферма, в малка и влажна стая. 

Първоначалните му похитителите му се оказват комуникативни, като разговорите които провеждат първоначално са политически. Групировката говори за най-големия си враг - "Ислямска държава" и се опитва да оправдае действията си.

По-нататък темите за разговор от политически преминават в религиозни. Ислямистите се опитват да го убедят приеме Исляма-говорят му за общите теми в тяхната религия, Католицизма и Юдейството. 

Но разговорите рязко спират, когато бива предаден в ръцете на "Ал-Нусра".

При тях килията му е оборудвана с инфрачервена камера и бива наблюдаван денонощно. Той има право да ходи в кръг из килията по 15 минути на ден и не му е позволявано да прави коремни преси и лицеви опори, за да не поддържа добра физическа форма.

Единственото, което има за четене в килията са ислямски книги. Така Састре е оставен насаме с мислите си и споделя, че най-страшното нещо за него е била мисълта за евентуалното му продаване на "Ислямска държава". Въпреки опасенията му, това не се случва и той бива освободен.

Анхел не говори много за обстоятелствата около освобождаването си: "Те просто ни заведоха до границата и ни пуснаха."

След преживяното испанският журналист е скептичен по отношение на гражданската война в Сирия. Според него страната е "тунел без изход", където не може да просъществува мир скоро. 

"Ударението трябва да бъде сложено върху историите на цивилното население", споделя той. Според него журналистите на свободна практика, особено тези, които работят в горещи точки на света, трябва да бъдат защитавани, подпомагани и да получават адекватно заплащане, защото "война без свидетели е най-лошия вид война".

Анхел и колегите му се завръщат в Испания благополучно и са посрещнати като герои.