По пътя на бежанците

Тази история е разказана от моя приятелка, която много обичам. И чието име ще спестя. То не може да бъде споменато поради ред причини. Затова ще я нарека Мария Петрова.

Не това е важното. Важното е, че моята приятелка, заедно с още много млади хора, в момента помага. Безвъзмездно. Без да очаква нищо в замяна. Мария Петрова е такава - тя носи доброто в себе си. Както и тези млади хора, които в събота следобед, вместо да пият биричка, да гледат мач и да обсъждат опашките за олио, отделят от времето си и отиват в офиса на "Грийнпийс" в София да натоварят поредния микробус с помощи за Украйна - памперси, топли завивки, суха храна.

Доброволци товарят микробус, който тръгва към Украйна. Снимка: Авторът

Мария е там. Чакам я, за да открадна половин час от времето, което прекарва в офиса на "Грийнпийс", който се е превърнал в диспечерски център, и да науча от нея какво точно се случва там - зад границата на ЕС и НАТО. Там, където омиротворяват с бомби и танкове и денацифицират със снайпери и калашници. 

Мария и още няколко доброволци - нейни приятели - тръгват към Черневци, Украйна, в неделя вечер (06.03.2022г.). Носят със себе си специален документ за хуманитарна помощ, издаден от украинското посолство у нас. Товарят буса и потеглят в 20 вечерта. Предстои им дълъг път през цяла Румъния и цяла България преди това.

Питам Мария дали е лесно преминаването на границата в този момент. "Заради статута ни ни пускаха много бързо", казва тя. Но все пак попадат на не особено сговорчив румънски митничар, който, макар да е видял документите и макар да е видял, че микробусът е пълен догоре, ги кара да отворят вратата.

"И тогава всичко се изсипа през вратата..."

Помощите, които карат Мария и приятелите и за Украйна. Снимка: БУЛФОТО

Разстоянието е голямо и първата вечер нашите доброволци преспиват в Румъния. На следващия ден достигат границата. Питам Мария как се вижда войната. Как така пресичаш една въображаема линия и вече си на територия, на която се води война. И как изглежда това в нейните очи.

"Освен граничните служители се разхождат и млади хора с униформи и пушки", казва тя. "И военни, и полиция. И всичките са с бронежилетки." Казва още, че макар до Черновци все още да не е достигнала войната, всички вече са готови - има укрепления, чували с пясък...

Черновци - стрелка и надпис, указващ къде е бомбоубежището. Снимка: БУЛФОТО

Денят е понеделник, но заради дългото пътуване нашите доброволци пристигат в Черновци вечерта. Стоварват помощите, но ги хваща комендантският час. Той започва в 22 часа вечерта и свършва в 6 сутринта. По това време никой не излиза по улиците. На нашите доброволци им се налага да останат да преспят в Черновци.

Нощта в Украйна... Не знам дали е била възпявана от поети, художници и писатели, но по думите на моята събеседничка, всичките руски атаки се случват нощем. Масираните бомбардировки са именно под пелената на нощта...

Мария и хората с нея са настанени да спят заедно с бежанци от цяла Украйна, които са достигнали до Черновци. Във физкултурен салон, който е бил и зала за тренировка на джудо, са наслагани дюшеци и одеяла.

Украинци, които бягат от войната, са настанени във физкултурен салон. Снимка: БУЛФОТО

Физкултурният салон в Черновци Снимка: БУЛФОТО

Може би е хубаво да знаете какво точно е Черновци в момента. Това е крайната точка, до която достигат бягащите от войната, които са избрали посоката през Румъния. 

"Някои от украинците, които има къде да отидат и имат уговорка, не чакат въобще, а направо напускат страната. А други чакат. Чакат дори да вземат решение дали да напуснат или да останат."

Мария и нейните спътници имат уговорка да вземат две семейства. За съжаление, с една украинка, която трябва да приберат, нещата не се развиват по план.

"Когато стигнахме там, започнахме да я търсим. Звъняхме на телефона ѝ. Никой не вдигаше. По едно време вдигна някой и взе да говори на румънски. И каза отчетливо: ОМИКРОН. Така разбрахме, че докато сме пътували, дамата, която трябваше да вземем, се е разболяла от COVID."

Докато са във физкултурния салон, нашите доброволци се оказват дюшек до дюшек с няколко деца и техните родители. Оказва се, че това е украинско семейство - майка, баща и три деца. Седяли у дома, докато бомбите падали в двора им. Така издържали седмица. Някъде около 7-8 ден от началото на войната бомба бутнала къщата им. Събрали каквото имат в няколко торбички и тръгнали да бягат. Без да знаят къде ще отидат...

Нашите доброволци решават, че могат да вземат и това семейство. Според съвсем наскоро издаден в Украйна закон бащи на семейства с три и повече деца са освободени от общата мобилизация и мога да напуснат страната. Само че мъжът не е съвсем наясно дали това е възможно. И на сутринта започват да разпитват.

"Оказа се, че в това отношение ние и украинците много си приличаме". И при нас, и при тях е някаква бумащина, препращане от едно на друго място. Ние обаче се обадихме по нашите канали и получихме 100-процентово уверение, че има такъв закон в Украйна и че можем да тръгнем."

Черновци, Украйна - а сега накъде? Снимка: БУЛФОТО

След като убеждават Александър (главата на многодетното украинско семейство), че няма проблем, Мария и другите доброволци тръгват. Вземат със себе си три семейства. На границата обаче се случва инцидент. Колоната с коли е огромна. Настава паника, в която един украинец тръгва да кара в насрещното платно и засича джип, който се удря в микробуса на нашите доброволци. Пораженията не са много големи, но въпреки това се налага да се пренасочат част от хората по други коли. Другата част от хората, сред които и Мария, биват стоварени на границата, за да я преминат пеша.

На границата между Украйна и Румъния има огромна опашка от бежанци. Опашка, която коства на героите на този разказ шест часа. Шест часа, в които те стоят наблъскани зад решетки и мръзнат.

Границата между Украйна и Румъния. Снимка: БУЛФОТО

Трите деца от семейството, което тръгна заедно с Мария, седят и чакат без да проронят една дума. "Така познавахме кой бяга от войната, след като я е видял от първия ред, и кой бяга превантивно", споделя Мария. "Нашите спътници, които са видели как бомби унищожават живота им, седяха безмълвно и чакаха. Децата веднъж не казаха - гладен съм, студено ми е, ходи ми се до тоалетна..."

Въпреки висенето на границата румънците са доста по-подготвени от нас. Те дават на всеки безплатна карта за мобилен телефон, която е с роуминг в ЕС. И бежанците могат да се обаждат на близки, да се регистрират с новия си телефонен номер.

Румъния - православната и мюсюлманската общности са се обединили и работят заедно в помощ на бежанците. Снимка: БУЛФОТО

В Румъния предлагат памперси за малките, топла храна, която се приготвя от духовници - православни и мюсюлмански. Заедно двете религии са застанали в помощ на бягащите от войната. Има и палатки, в които можете да влезете, да се постоплите, да пиете чаша чай или кафе.

Румънски доброволци приготвят топла храна за бягащите от войната украинци. Снимка: БУЛФОТО

Мария и нейните спътници са вече в България. Питам я какво се случва с другите. С тези, които няма къде да отидат.

А тя казва така: "Качват ги на автобуси. Доброволци. Закарват ги до Централна гара в София. И там историята свършва. Оттам нататък никой няма ангажимент към тях."

Семейството, което Мария и другите доброволци вземат със себе си, вече е тук. Настанено е в хотел. Адвентната църква е поела наема на апартамента, който са намерили за тях и те ще се нанесат там следващите дни. Мария казва, че и децата ще тръгнат на училище при нас, но им трябва малко време, за да се отърсят от кошмара.

Разбира се, висенето на студа по границите взема своето и в момента и трите деца са болни. Лекуват се, пият лекарства и стоят на топло.

Стоя и слушам Мария. И усещам как буца стяга гърлото ми. За това се опитвам да отклоня темата към това защо отново България се оказва най-неподготвена за това, което се случва.

Мария казва, че вече е започнала да търси контакти и да се опитва да прокара това, което правят румънците - да даваме симкарти на украинците на влизане у нас.

Питам я ще тръгне ли отново. Без да се замисли, тя казва - ДА. Само ѝ трябват няколко дни да си навакса със служебните задължения, които за малко е изоставила, за да тича и да помага на страдащите и бягащи от войната хора.

И в края на тази история, която вероятно има хепи енд, Мария казва нещо, което ще запомня от тази война.

Когато питам Мария каква е мотивацията ѝ да прави това, тя казва: "Венци, аз разбрах едно нещо. Няма чужди деца. Всички деца на света са и наши."

И точно тук, точно в този момент аз прегръщам Мария. Защото няма какво друго да направя.

Да, чужди деца няма. И не бива да има. 

Чужих дітей не буває!

Чужих детей не бывает!