Особености на българското образование: 20 години НВО

Ако имате или някога сте имали седмокласник в семейството, вероятно една от първите ви асоциации с думата образование е „национално външно оценяване“… и надали го свързвате с особено приятни емоции. А проблемът далеч не се изчерпва с тях.

Тази седмица то се провежда за 20-та (!) поредна година.

За 20-и път около 60 000 деца се явяват на заветните изпити по български език и литература. Всяка година компания им правят още толкова четвъртокласници и зрелостници, а от десетина години – и десетокласници. Упражнението струва неимоверен стрес на децата, родителите и учителите; сериозна организация на училищата, съпътствана от мерки за сигурност, на които може да завиди НСО; и по няколко милиона евро годишно на данъкоплатците (без да броим милионите за частни уроци). Но все още – вече 20 години! - никой не може да отговори на въпроса защо се прави.

Защо НВО?

НВО бяха въведени с прекрасната идея да диагностицират проблеми на училищно, регионално и национално ниво и да проследяват ефектите от различни мерки и реформи. Това обаче никога не се случи. Те много бързо се превърнаха в инструмент за подбор (да си го кажем – сегрегация) – една опасна сама по себе си тенденция, да не говорим за очевидния факт, че не може с един и същи инструмент да измерваме и системата, и индивидите.

Никой никога не се и опита да направи анализ на резултатите. Не е ясно и дали въобще е възможен. Първо, поне в 7 клас (а все повече и в другите класове) те не отразяват само работата на училището, а до голяма степен платежоспособността на родителите и ефективността на частните уроци. И второ, тези изпити никога не са отговаряли на елементарни стандарти за надеждност и валидност. Никой не знае какво всъщност измерват и как то се променя през годините.

Съществува цяла наука за разработването на тестове и отдавна утвърдени практики по света. Но у нас не просто не стигаме до тънкостите им; ние не можем да надскочим очеизбодни недостатъци (и тук дори не говоря за грешките и неяснотите, които също не са рядкост). За да не звуча голословно, ето как са се променили изпитите по математика в 7 клас през последните 10 години:

• 2017 и 2018: 1 част – 60 минути за 16 задачи със затворени отговори и 4 задачи с отворени (с по няколко подусловия); 2 част – 90 минути за 2 задачи с кратки отворени отговори и 2 задачи с подробно записване на решението (с подусловия);
• 2019: 1 част – 17 задачи със затворени отговори и 3 задачи с отворени (с по няколко подусловия); 2 част – 2 задачи с кратки отворени отговори и 3 задачи с подробно записване на решението (с подусловия);
• 2020 - 2023: 1 част – 18 задачи със затворени отговори и 2 задачи с отворени (с по няколко подусловия); 2 част – 3 задачи с подробно записване на решението (с подусловия);
• През 2024 и 2025 г. 1 част беше удължена до 75 минути, а задачите – съкратени до 20 със затворени отговори и без подусловия.

През 2026 г. след нелеп опит да се реализира от днес за утре отдавнашното намерение за интегрирани изпити, по средата на учебната година бе обявено, че 1 част става 90 минути, но за сметка на това ще включва 14 задачи със затворени отговори и цели 7 с отворени отговори, при това всяка с по няколко подусловия.

На този фон „анализът“ на МОН всяка година се заключава в изявлението: „Средният брой точки за страната е Х и е с Y по-висок/по-нисък от предишната.“
Дори през 2024 г., когато времето бе увеличено с 25%, а обемът на задачите – намален, гордо заявиха, че резултатите са с почти 8 точки по-високи от миналогодишните. (Впрочем същата година заради техническа грешка на ДЗИ по БЕЛ бяха присъдени по 4 служебни точки на всички зрелостници, след което се похвалиха, че няма нито един с 0 точки...).

Тази година вероятно ще имаме повод за точно обратните коментари, но те пак няма да значат нищо.

Показва ли все пак нещо?

Тук стигаме до един още по-нелицеприятен момент, а именно: не само не знаем какво точно показват НВО, но „средните“ резултати прикриват далеч по-страшна картина.

Разбира се, както и да го гледаме, резултати от около 50% по родния език и малко над 40% по математика сами по себе си са покъртителни, особено когато 2/3 от учениците ходят активно в продължение на 1-2 години на школи и уроци, за да се подготвят конкретно за тези изпити. Но когато погледнем разпределението им по населени места и училища, нещата добиват по-ясен и много по-плашещ вид.

Година след година в една трета! от областите в страната над половината! ученици не успяват да надхвърлят 30 точки по математика. В ¾ от областите ¾ от учениците остават под прага от 50/100 точки. Много красноречиви са и резултатите в края на задължителното по закон образование. Средният успех за страната в 10 клас е стабилно под 50/100 по български език и литература и под 35/100 по математика. Но забележете: 90% (!) от училищата не постигат устойчиво дори и него. От над 980 училища само 106 имат над този бездруго смразяващ среден резултат. От тях 30 са в София, 57 в други областни градове и само 19 извън областните градове. В 17 от 27 области (без София) няма нито едно такова училище извън областния град.

(Бърз въпрос: ако за толкова години задължително НВО по математика в 4, 7 и 10 клас не виждаме подобрение, защо някои настояват, че задължителна матура по математика в 12 клас изведнъж ще реши всички проблеми?)

С други думи, ако НВО въобще показват нещо, то е че българската образователна система чисто и просто не работи. Тя изпитва сама себе си, по собствените си критерии, върху собствените си учебни програми, преподавани от собствените ѝ учители, следващи собствените ѝ изисквания – и пак изкарва „слаб“. Дори по-страшно: разпределението на резултатите ясно показва: у нас успехът на детето в училище е функция преди всичко на неговия произход и възможностите на семейството.

Това прочее е същото, което от години ни казват и международните изследвания, в т.ч. PISA, но ние упорито се правим, че не чуваме. Защото истината боли. А тя е, че имаме колосални проблеми в целия спектър – от приобщаването на деца със специални потребности и различен майчин език до процент на ученици с високи постижения. Въпреки най-големия брой „елитни“ училища на глава от населението, у нас учениците, които показват високо ниво поне по един предмет, са по-малък дял в сравнение със средното за ОИСР. Системата не просто не работи, тя не работи за никого.

МОН не само не прави анализи; то се опита да потули доклада на ОИСР от 2022 г., в който ясно се казваше същото, което и аз, и много далеч по-сериозни от мен експерти повтаряхме отдавна: за смесването на целите на НВО; за липсата на валидност, надеждност и стандартизация; за проблемите в приема след 7 клас. През 2024 г. собствената ни Сметна палата също публикува съкрушителен доклад, в който ясно посочи, че „действията на МОН не са достатъчно ефективни за постигане на качествено училищно образование”; „липсва методология за определяне на образователните резултати” и „реална оценка на въздействието на Закона за предучилищното и училищното образование и учебните програми“. Медиите го разпространиха, а МОН си го прибра в някоя папка. Съдейки по предприетите действия, не мога да не отбележа като в стария виц, че трябва да е била кръглата.

Задължителното кандидатстване и профилиране

НВО дълги години служеше за постепенно, но значително и безвъзвратно задълбочаване на неравенствата и разширяване на ножицата между училищата, събирайки на едни места „отличници“, на други „двойкаджии“ – нещо фатално за всяка образователна система. Вместо да се опитаме да решим този проблем, през 2016 г. направихме бездруго масовото кандидатстване задължително. Нещо по-лошо: принудихме учениците едва 13-14-годишни да „избират“ профил или професия. Вече 10 години стискаме здраво очи за множеството свързани с това проблеми: силно ограничен избор, почти невъзможна смяна на профила/професията, сбиване на задължителния учебния материал до 10 клас, липса на важни за младите хора предмети в 11 и 12 клас, критичен недостиг на преподаватели за профилиращи предмети, огромен брой професионални паралелки, фокусирани върху овладяването на тесен кръг от специализирани знания и умения (без да знаем дали някои от въпросните професии ще съществуват, докато децата завършат). Остана загадка защо точно когато страните с най-развито образование започнаха да приспособяват системите си към предизвикателствата на съвременното общество и да наблягат на ключови умения, ние решихме да въведем задължително тясно профилиране и професионална специализация, и то предопределена с един непоправим, безкрайно стресиращ изпит в ранна тийнейджърска възраст.

Десет години никой не се поинтересува от мнението на самите ученици – нито преди въвеждането на реформата със ЗПУО, нито след това. През 2022 г. инициирах анкета на тази тема, в която се включиха близо 200 респонденти (ученици, родители и учители от различни части на страната). Извадката ми очевидно беше непредставителна - съставена предимно от деца и семейства с изричен интерес към образованието, но това прави резултатите още по-показателни. Въпреки че ¾ от бяха приети в паралелки с желан профил, удовлетвореността още в първи гимназиален етап спадаше под 50%, а едва 30% бяха доволни от предоставените им възможности за допълнителни профили след 10 клас. Най-страшното е, че в края на гимназиалния етап само 1 от 10 души от същите ученици, успели да постъпят в желана паралелка, изказваше удовлетворение от профилираната подготовка.

През 2023 г. отправих запитване към МОН, в което представих проблема и попитах дали разполагат с по-представително проучване. Отговориха ми, че имат анкета за предметите, които затрудняват учениците в първи гимназиален етап.

А можем ли без НВО?

Съдейки по успешните системи в света, отговорът е еднозначно да.
Ако имаме нужда от диагностика на системата, за това не е нужно да се провеждат ежегодни изпити с всички ученици в страната.

Ако смятаме, че учениците трябва да завършват даден етап с обективна оценка – да помислим за кои етапи има смисъл и как да направим изпитите такива, че да оценяват важни умения, а резултатът да означава едно и също през годините.

А ако искаме единен изпит за кандидатстване, повече от редно е да се запитаме защо. Защо ни е масово, че и задължително кандидатстване? Не е ли по-разумно да търсим решения за повишаване на качеството във всички училища и механизми, които позволяват на всяко дете да развива интересите и талантите си в училището, в което учи? Пък малкото високоспециализирани училища нека обявят собствени критерии за прием – още повече че НВО бездруго не изпълняват ефективно тази функция.

Ако зависеше от мен, веднага бих премахнала селективната функция на НВО и задължителното профилиране. Бих предложила например значително по-персонализирано обучение или най-малкото кредитна/модулна система, която би позволила на всеки ученик да напредва според собственото си темпо и да задълбочава знанията според интересите си. Вместо децата да учат едно и също в монолитни класове, биха могли да изучават различни области на различни нива. Така всеки сам година след година ще решава в коя област да учи на базово ниво и в коя – на напреднало. Казано на езика на сегашните „предмети“, може би тази година ще пожелае да учи повече физика и математика, а следващата ще се възбуди интересът му към хуманитарното знание и ще продължи по-бавно с точните науки, за да се задълбочи в историята и философията. Така ще се гарантира овладяване на базов минимум в широк спектър от области за всички, както и възможност за устойчиво развиване на интересите, вместо фиксиране на избран профил за целия период на обучение.

Какво да правим?

Горното, разбира се, е само една идея. Аз не искам да давам решение. Искам най-после да пристъпим към смела и фундаментална реформа, водена не от нечии хрумвания, а сериозен, задълбочен, научноиздържан анализ на проблемите и смела визия за целите на едно истински съвременно образование. Такова, което не се стреми да произвежда унифицирани изпълнители, а независими личности с критично мислене и висок творчески потенциал.

Слабото училищно образование струва скъпо на всички ни: и на семействата, и на цялото общество в пропуснати ползи за милиарди. Но най-скъпата цена плащат децата ни – с настоящето и бъдещето си.

Време е ясно да заявим, че децата ни имат право на истинско образование, а ние – задължението да го осигурим. Вместо да ги поставяме пред невъзможни решения, свирепа конкуренция или риск от отпадане, наша работа е да създадем училища, в които всяко дете има възможност да развива умения, да следва интересите си и да израства като личност.

И още нещо. Усилията да спасим собственото си дете са напразни, ако не направим нещо за всички. Защото каквото в училище – това и в обществото. Иначе въобще нямаше да има масово образование. И наш общ дълг е да извадим това образование от катастрофата, в която се намира.

Следете новините ни в GoogleNews