Журналистиката

Този, който „прави нещата добре”, е всъщност изпълнител на познати, рутинни схеми на действие. Ние „разпознаваме” в неговите действия и дела познатото качество и кимаме с глави: това е добре!

Когато ми кажат, че един журналист пише „добре”, особено ако ми го каже някой главен редактор на списание или вестник, аз моментално започвам да изпитвам към него (към определения като „добре пишещ”) неприязън. Същото, апропо, е и с писателите. Някой, съвсем елементарно, ще ме заподозре в завист и ревност. И естествено – няма човек роден от човешка майка, който да не ги изпитва (може би с изключение на някои анацефали). Въпросът е какво „правиш” тези свои завист и ревност; както се казва в индианската притча: въпросът е на кой вълк, на лошия или на добрия, даваш храна! У всеки при вида на чужд успех се ражда завист; но някои я „преработват” в душите си в благородно отношение; други я превръщат в основна храна за душата си и там тя узрява и се превръща в злост.

Та. Трябва честно да кажа, че всъщност изпитвам и завист към похваления като „добре пишещ”. Но завистта ми е слаба и аз не я подхранвам и тя скоро загива. Всъщност, друго ме кара да изпитвам към „пишещия добре” антипатия. А именно това, че той просто като дресирана маймуна изпълнява добре разни номера. Той е усвоил „добрите трикове”. На основата на мимезиса (подражание) е заучил поредица от успешни ловкости – и когато пред него се изпречи познатата задача (да напише „добър текст”) – той – като същинско куче на Павлов – започва – трака-трак – да пише именно „добър текст”. С всичките му атрибути, изпълнявайки всичките изисквания на дресьора, който го е дресирал в писането на „добри текстове”.

Затова често казвам, че в писането е много добре да не „пишеш добре”. Именно тогава има шанс в това, което си написал, да се роди зрънцето на Новото, че дори и зрънцето на Прозрението. Прозреш ли един ден, че си дресиран – е добре да започнеш да бягаш. От всички наложени ти от дресьора „ловкости”. Да нарушаваш правилата. Да не изпълняваш „номерата правилно”. Да мислиш не само за това „за какво пишеш”, а и за това „как пишеш за това, което пишеш” и още повече: „защо именно така пишеш за това, което пишеш”! Примерно: защо, когато пишеш за политика, ти идват в главата именно тия и тия мисли, цитати, примери, посоки на мисълта, концепции и т.н.?

И така. От доста време гледам да не пиша добре. И при това правя всичко възможно да продължа да се харесвам на публиката. Но тук няма да говоря повече за писането и за това – кое е добре и кое не е добре в него – а ще кажа нещо за това: кога един журналист (тоест – пишещ човек) се решава вместо да пише – да се откаже – и да Не напише нещо!

Защото именно това е една крайна и впечатляваща форма на осъзнатост и отказ от „заучените трикове”.

Един от най-важните заучени трикове на журналиста е „да напишеш първи сензационната новина”.

В тези случаи наистина мнозина приятели от бранша действат като същински кучета на Павлов: Светва лампичка, на която пише „Сензация”, и на тях им потичат лиги; и те започват да пишат или да записват с камерка всичко, както дресьорът ги е учил. И няма метакогниция (просто: да мислиш за това как мислиш) няма, с извинение, гявол. Късо съединение: Сензация-Статия.

Но ето. Вчера ми звъни един приятел. Чудесен журналист, поне по мое мнение. И пита: Ти си лекар, приятелю, но и пишещ човек. Търся те именно като лекар и като пишещ човек. И като двете неща.

Аз наострям уши, защото моят приятел не е от тия, които питат непрекъснато за това и онова. Самостоятелен човек. Дано не е болен – казвам си – но пък защо би изтъквал, че ме пита и „като пишещ човек”?

А той казва: Имам такава дилема: Жената на президента е болна. Имала някакви тромбози. В мозъка. И сега... аз си мисля – дали е редно ние да пишем... при това първи... или да си замълчим... в смисъл – грозно ли е да го направим? Да напишем? Какво е Твоето мнение?

И аз изпитвам много добро чувство – нима има човек, на когото не е приятно да го питат по морален въпрос; та нима това не го издига до нивото на „морален авторитет”? И моментално си отбелязвам (Nota bene!) да внимавам - да не се улея в сладникаво самодоволство и да не почна да празнословя само защото съм попитан така уважително.

Хм. Колко време трябва да мисли човек по един такъв казус? И има ли в нашия свят-живот достатъчно време за мислене дори и за най-големите въпроси? Щраква резето, изпиуква смартфонът ни – и времето ни е свършило, няма време да мислим и да осмисляме – дори и най-сложните въпроси. А е хубаво да се подсещаме, че всъщност всеки въпрос на битието е сложен и е голям. Ако искаме Животът ни да е Голям – трябва да се отнасяме към всичко в него като към Голямо.

Но аз нямам време. Трябва да му кажа мнението си веднага. Всъщност, от друга страна, дългото мислене често носи само объркване. Внезапното, първо, спонтанно решение е често най-доброто. Защото е взето „от сърце”. И щом е взето „от сърце” – след това ние ще намерим достатъчно доводи, за да го оправдаем – каквито и да са резултатите от това решение. То е било нашето „смело решение”.

И така. Аз казвам: Виж, приятелю, аз съм на мнение... че всичко, абсолютно всичко трябва да се казва! За това е журналистиката (а казвайки „журналистика”, аз имам предвид и литературата въобще). Няма срамни неща, няма скрити неща, няма полутъмни неща...дискретността е въпрос на средновековна потайност. Крият разни неща хората с нечиста съвест. Аз съм сигурен, че президентът и жена му нямат какво да крият.

Но са склонни да крият, да прикриват и да обличат в „дискетна загадъчност” техния и всякакви други случаи разни журналисти... които по принцип имат една усукана, нечиста, интригантска съвест! Те, този вид журналисти, са същински кълба от съмнения и нечистота – полуистината и полулъжата при тях правят една плътна и непочистваема смес. Те се „съобразяват” с всичко – и по този начин именно се оплитат като пилета в кълчища! В морални кълчища!

Моралният човек казва всичко. Винаги. За себе си – на първо място – и за другите – също както за себе си.

Но. Но, но, но, но! Той, чистият човек, казва нещата чисто. Тоест – добронамерено, но безпристрастно. Добронамереността не е пристрастие! Добронамереността е чудесната, бистра, чиста, изконна и дълбока основа на честността! Казваш ли една истина добронамерено – никой не може да ти се сърди за това, че си я казал. Никой Няма Право да ти се сърди, че си я казал. А как си личи дали е добронамерено? Хм. Личи си. Страшно си личи. Винаги си личи – с лошо чувство и намерение ли съобщаваме едно събитие или с добро.

И друго: когато ти не съобщиш с чистата си добронамереност една разтърсваща новина – ще я съобщят други. Които може би не са добронамерени. Те ще я съобщят по мръсния, сензационния начин.

Освен това: там където нещо се прикрива и не се съобщава открито и публично – там се раждат слуховете. А те са уродливи създания. Виж Гоя: Сънят на разума ражда чудовища!

Така че – аз смятам, че каквото и да се случва с мене – аз ще го съобщавам на другите. Прозрачност е другото име на Доброто Здраве. Прикриване е другото име на Нечистотата. И щом за себе си аз съм готов да кажа всичко – нямам съмнение и по отношение на другите. Аз съм прозрачен – и те са прозрачни. Моето отношение към Другите е като към себе си. Аз съм добронамерен и открит към себе си; такъв съм и към другите. Откритостта дава възможност на хората да си отдъхнат от мъчителната игра на прикриване и „двойно говорене”.

Казах всичко това, за да не се притесняваш да напишеш тази новина. И която и да е друга, стига да е истина.

Но ще кажа и друго: повечето сегашни хора... приемат не истината, а сензацията. Тоест – не е важна една новина със своята същност на истина – а със своята същност на сензация. И веднага – на принципа „Крадецът вика дръжте крадеца” мнозина ще те заподозрат, че всъщност не искаш да съобщиш една истина, а чисто и просто да „направиш сензация”!

Ти искаш да кажеш истината за едно събитие; да съобщиш едно събитие, което е неизвестно на хората; и по този начин да покажеш, че си най-бързият, най-информираният и не на последно място – най-прозрачният и честният журналист! Обаче от мнозина в нашето общество това се тълкува така: тоя мизерник надушва сензацията като лешояд и веднага я изважда на бял свят!
Има ли място в нашето общество за прозрачност, за такава – прозрачна, чиста, непокварена, безпристрастна, но добронамерена истина?

Май че, приятелю, все още не.

Няма да те разберат, както се казваше в един стар виц. Няма да те разберат.

Ти може би най-добронамерено искаш да информираш и да не прикриваш, защото само чистата, пълна, свещена откритост прави съвестите ни чисти. Но тези, на които съвестите не са чисти, винаги ще намерят начин да кажат, че правиш това, защото си като тях: алчен, любопитен, хищен за чуждо страдание, злорад и нечист. Те ще те приравнят със себе си.

Ти ще искаш да кажеш истината. Те ще кажат – тоя прави сензации от чуждите неволи.

Всичко е въпрос на нагласи, приятелю. И на състояния на душата. Низкото си е низко и то от високо не разбира.

Така че – не съобщавай. Все още не. Нашето общество още не различава прозрачната и светеща истина от грубата, просташка сензация.

А ние разпознаваме ли я?

Разпознаваме ли голотата на Венера на Ботичели и разграничаваме ли я от полуголотата на някоя мис плеймейт, направена с фотошоп? Май – още не.

Да изчакаме.