Зад високопарните призиви на президента Радев стоят лични амбиции за власт

„Обръщението на държавния глава Румен Радев към народа”, както го определя администрацията на президента на Републиката, постави отново въпроса за смисъла, който влагаме в понятието за единение. Няма съмнение в това, че българското общество е дълбоко разделено и противопоставено. Нямаме общ хоризонт, който да позволи постигането на съгласие по приоритетите на националното ни развитие. Липсва гражданска енергия, последователност и упоритост при постигането на националните ни цели. Дори изглежда, че нямаме такива. Но може би именно заради това призивите за единство или дори за единение (каквото и да означава това в съвременния свят) звучат все по-кухо и неискрено.

Поредната „група от интелектуалци” призова президента да застане начело „на похода за единение на българите”. Всяка дума в този призив има значение. Самото послание за „поход” (определено не туристически!) създава представата за масово, организирано движение, навяващо асоциации за военна маневра. Извън пропагандното клише, походът предполага необходимостта да се достигне, отвоюва или да се завоюва определено нещо. Вярваме ли наистина, че единството може да бъде постигнато в поход? Ако приемаме, че единството се намира „някъде там” и очаква ние да го завоюваме, това може да означава само, че не разбираме смисъла на понятието за единство. Ако целта на похода е да произведе единение между участващите в него, то тогава става дума за съвсем друго нещо, което не може да има никакво отношение към понятието за нация.

Обръщението на президента има една единствена положителна черта, която трябва да бъде отбелязана – той направи опит да се възползва от конституционно предоставените му правомощия и поне този път се опита да не отправя посланията си към българските граждани от кулоарите на конференции и от градинките, в които обичайно отговаря на въпроси на журналисти. Всичко друго в това обръщение има нужда от внимателно вглеждане и оценка.

Владайското въстание е дълбоко драматичен и болезнен момент в българската история. Отбелязването на стогодишнината от разстрела на български офицери и войници от български войници и кадети трябва да бъде правено с подобаваща за събитието почит. Войнишкото въстание е тема, с която се спекулираше в стилистиката на тоталитарната държава, но очевидно това не е било последната епоха, в която не сме били в състояние да отдадем заслуженото на драматичните събития от септември 1918 година.

Президентът използва тази годишнина по начин, по който изглежда, че призовава да не се използват подобни исторически събития. Самият той казал при срещата с поредната „група от интелектуалци”: „Светотатство е костите на жертвите да бъдат употребявани в злободневната политика”. Но го направи. Направи го, заявявайки, че това било моментът на разлом в българското общество, който продължавал и до днес, през противопоставяне между „републиканци и монархисти, граждани и селяни, леви и десни”.

Всъщност историческите факти и свидетелствата на участниците и съвременниците на войнишкото въстание ясно показват, че болшевишката идеология е оказала по-малко влияние върху решението на войниците да тръгнат към София, отколкото дълбокото възмущение от спекулата с военните доставки, от липсата на отговорност в действията на управляващите и нечовешките условия, в които е трябвало да продължат да воюват. Всеки опит това въстание да бъде определено като символ на разлома, който и до днес разделял българското общество, звучи несериозно.

Въпросът с „единението” стои още по-сложно. През изминалите години, по различни поводи, но със сходна цел, върху тази тема бяха конструирани различни политически платформи. Сред първите цялостни конструкции в тази насока бе „заедността”, лансирана от Ахмед Доган. По-късно върху същата тема бе конструирана платформата за „ново българско Възраждане” на Георги Първанов. Скандирането на призиви за „единство” винаги е задълбочавало разделението и взаимното недоверие. Именно затова няма никакво значение дали президентът ще подкрепи или ще се ангажира с поредния нов политически субект, който ще призовава за „поход за единение на българите”. Поредното политическо инженерство няма да промени нищо, независимо от това какви усилия и средства ще бъдат инвестирани.

Дори не си струва да се питаме какво би трябвало да означава „единение на българите”. Всеки, който все още не е разбрал, че съвременната нация трябва да се изгражда върху правата на човека и равенството на гражданите пред закона, а не според болните амбиции на всевъзможни псевдо-патриоти, продължава да работи срещу България. Моделът на „етнически чиста нация” бе наложен на българското общество от Тодор Живков и доведе до тежкото разделение и противопоставяне, върху което продължава да паразитира псевдо-патриотизмът.

Единението или единството, или сплотеността, наричана кохезия, могат да бъдат само резултат от процес на развитие, който няма нужда от „патрон” или водач, а от усилена работа. Ние не можем да постигнем съгласие по отношение на установяването и поддържането на норми и правила, защото ни липсва доверие – както помежду ни, така и към институциите, които би трябвало да гарантират равенството ни като граждани и правото ни на различие. Истинският смисъл на политиката е в разширяването на подкрепата за определен политически проект. Но това не може да бъде правено от група „интелектуалци”, която си търси „лице”, което да оглави „похода за единение”.

Истинската роля на елита е да формулира цели и да изгражда хоризонт за споделени усилия. Това не може да се прави чрез възвания или призиви за „поход”, ако самите елити не са готови да направят нещо конкретно. Лошото е в това, че всеки пореден призив обезсмисля все повече говоренето за единството, което трябва да постигнем. Важно е да разберем, че това единство не може да бъде постоянно, масово и по всички въпроси. Ако някой вярва, че подобно „единение” е възможно, то той си представя по-скоро концентрационен лагер, отколкото демократично устройство на обществените отношения. Ако някой си представя, че президентът може да наложи единението в ролята си на „морален коректив”, това означава само че не познава конституцията и истинските отговорности на президента в една парламентарна република.

Няма „единение”, което може да бъде произведено чрез разделяне и противопоставяне на вече „единилите се” спрямо всички останали. Ако подобно намерение не е резултат от незнание и неграмотност, то би могло да бъде много по-опасно отколкото изглежда. В свои изявления президентът неведнъж е потвърждавал, че си представя Европа като „Европа на нациите”, а амбициите му да налага политически дневен ред очевидно няма да се ограничат до непрекъснатата, превърнала се в кух рефрен критика към правителството.

Политическото инженерство на тема „единство” винаги е водило до нови разделения. Спекулирането с историята в името на лични властови амбиции не е ново, но винаги е насърчавало противопоставянето. Имаме нужда от това да постигаме съгласие по повече въпроси от общ интерес. Трябва да се научим да спорим, но и да приемаме аргументите на другите. Трябва да приемем, че дори и по темите, по които мнозинството е постигнало съгласие, винаги ще има групи, които ще останат на своята позиция. Нямаме нужда от униформено общество, в което всички са съгласни за това, че някой друг трябва да направи нещо. Живяхме в такова общество и ако на някого то му липсва, добре би било да го търси извън България.

Навлизаме в период, в който повече от всичко ни е необходима способността да водим дебат и да постигаме съгласие. През следващите месеци ще се решава съдбата на Европа, а с нея и на България. Трябва да разберем различията си и да постигнем съгласие по онова, което ни обединява. Необходимо ни е не дирижирано от някого „единение”, а гражданска воля за развитие, основано на върховенството на закона и правата на човека.

Нужен ни е дебат, а не високопарни призиви, прикриващи лични амбиции за власт.