За буквите, равнодушието и мантрите

Искам да ви призная нещо. Официалното празнуване на 24 май ме отегчава от малка. Само като си представя, че пак наближава тази дата и ме обхващат песимистични чувства. Не бързайте да ме съдите. Просто така и не ми стана ясно знаят ли държавните ни мъже и жени, които ще се изтупат с новите си костюми пред паметника на светите братя Кирил и Методий, (както беше и едно време пред мавзолея) какво точно се празнува. Ако изслушате докрай скучните им речи, ще разберете, че идея си нямат. Едно време повтаряха като папагали, че „и ние сме дали нещо на света – на вси славяни книга да четат“. Сега речите са малко попреправени (реиновирани), в стил „имаме съществен принос в развитието на европейската общност“. Навремето това беше „решителна крачка към дружбата със СССР“, а сега е „решителна крачка за равнопоставеност в ЕС“.

Някак измежду другото, ей така, сякаш случайно, става дума и за равноапостолните Кирил и Методий, най-вече в качеството им на „покровители на Европа“, което за българските политици изглежда доста важно, все едно папата ги е назначил за духовни евродепутати. Но истинският им лик и дело и преди, и сега остават като някаква срамна тайна, която трябва да бъде премълчана на такъв хубав празник. И затова сме го превърнали в тържество на буквите. Или пък на ченгелчетата и луличките. Или пък на думите. На кои думи? Ако се водим по политиците – на нищо незначещата словесна алабалалогия. Или пък на книгата. На коя книга ли? Не и на тази, заради която е съставен нашият писмен език. На коя и да е книга, но не и на Евангелието. Защото ние сме светска държава. Бяхме светска държава и преди. И в социалистическото общество не можеше да се говори за разни ми ти там попски работи. Защото отдавна беше известно от съветските другари, че всички попове са тунеядци. В либералното общество е същото. Само посмей да кажеш нещо за духовност и веднага ще бъдеш обвинен, че връщаш децата в средновековието, че не си толерантен и че не е политически коректно да се говорят такива неща. Затова и цяла редица от образователни министри ни обясняваха, че българското образование е светско, (разбирай атеистично) и в него и дума не може да става за това, че човекът има душа. Сегашният не направи изключение. Дори се разходи до Светия Синод, за да го каже лично.

Но тази година в навечерието на 24 май традицията беше променена. (Какво да се прави – всичко подлежи на преоценка – учеността на Жолио-Кюри, постиженията на Ломоносов и Асен Златаров и т.н.) Та, най-после се заговори за духовност. И то не къде да е, а по време на матурите. И то не как да е, а съвсем открито, направо рекламно. Все едно казахме на децата си: „Честит празник! Да поразсъждаваме върху духовността. Ето ви два текста за йога с 12 въпроса към тях. Няма не искам, няма недей – ще разсъждаваш по темата, защото това е матура! Задължителна! Най-важният изпит!“ Някой ще каже: „Ама нали не можеше да се говори за религия в училище? Нали майките ни трябваше да ни учат на това в какво да вярваме? Нали вероучението било само за неделните училища?“ И най-важното е, че това не направи впечатление на почти никого (с изключение на малка група студенти-богослови). Изчезнаха истеричните лелки, които щом чуят за религия в училище си късат дрехите и казват, че никога няма да позволят „децата им да бъдат осакатени“. И атеистите мълчат. Странно...

И за да не изтече тази новина, без да сме я анализирали, ето някои детайли, от текстовете, върху които учениците трябваше да разсъждават.

„Съгласно йогата главната цел на човека е освобождаването от материалното съществуване. Като условия за постигането на тази цел се посочват, първо, равнодушието, безстрастието, основано върху убеждението, че изпълненият със злини и страдания светски живот е безплоден, и второ, съзерцанието, изградено върху идеята,че е необходимо да се познае висшата истина...“

Може да се каже, че поне що се отнася до първото изискване на йогата – равнодушието – българският политически елит напълно се е справил. Но остава загадка защо и децата трябва да бъдат привличани към този светоглед.

Във втория текст вече внушението е направо все едно гледаш онзи мустакат чичка от безкрайно дългите реклами на рендета и ножове.

„...– Чувал съм изказвания, че йогата е мистична дисциплина, което я прави достъпна само за избрани.
– Това са старомодни разбирания. В наши дни йогата се пренася от пещерите в научните лаборатории. Йогата е за всички; тя подобрява качеството ни на живот независимо от възрастта и от социалното положение...“

Бях разочарована, че накрая няма етикет с цена, която е зачертана и под нея има промоционална оферта, че ако станеш йога сега, ще ти я донесе лично някой индийски гуру с безплатна доставка.

Следват 12 въпроса за осмисляне и възпроизвеждане на религиозното учение. (Текстовете са доста дълги, цитирах само по няколко изречения от тях, че нямам намерение и аз да им правя реклама.) Точно преди празника на светите наши първоучители едно става ясно - че в българското училище може да се говори за йога, но не и за Бога. Даже не само да се говори, ами и да се изпитва. Ако бях по-мнителна, щях да си помисля, че някой може да е взел пари, за да рекламира чужди духовни практики на най-важните училищни изпити. Но аз не съм мнителна. Както и да е.

Христос е персона нон грата в школото ни и то не от вчера. Въпреки че, именно Той е бил целта на нашето просвещение. Светите Кирил и Методий не са искали да ни въведат нито в Съветския съюз, нито в Европейския съюз, а да ни направят достойни членове на Църквата Христова. Не са ни дали да четем просто книга, а са ни дали да служим на Бога на разбираем за нас език. Целта на мисията им, както и на техните ученици, е ние да познаваме Православната вяра и да я изповядваме, защото тя е нашия билет за Царството Божие, а не за земни царства. И както някога изглеждаше нелепо хората, които твърдяха, че религията е „опиум за масите“, да носят портрети на солунските духовници, защото по собствените им речи тези светци би трябвало да не са нищо повече от международни наркобосове, така и сега е нелепо да си слагаш икона на Христос над главата си и едновременно с това да не го пускаш в училище. И заедно с това да даваш на децата учения, обратни на това, което Той ни е открил. Нелепо е да го наричаш свойски „Началника“ и да повтаряш, че „Началникът вижда“, а да не знаеш, че Той освен, че вижда и говори. Например това, че не трябва да съблазняваме нито едного от тия малките.

Ето защо на 24 май няма да отида на честванията пред Народната библиотека в София. Няма да слушам речите, които ще се кажат там. Няма дори да гледам репортажите по телевизията. Всяка година се повтарят едни и същи мантри. Наслушах се на политически гурута. И слава Богу, че вече не е задължително да се ходи на манифестации и събрания. Само дето ми е мъчно, задето казваха, че комунизмът си е отишъл. Пък той само се е преоблякъл в йогистки дрехи. Даже чух, че президентът договорил да имаме будистки храм в столицата, защото източните книги били много популярни в Европа.

На този ден ще отида на църква, за да продължа логиката на светите равноапостолни Кирил и Методий. Там, на езика, който те са ни оставили, ще беседвам с Бога, с Когото те са искали да ни сближат и ще бъда участник на мистичната Тайна Вечеря. И така ще им засвидетелствам любовта и признателността си!

Написах този текст с цялото ми уважение към българските учители, които преподават на нашите деца четмо и писмо срещу мизерно възнаграждение и цялата ми болка, че не им позволяват да обвържат това знание с духовността, с която то е неразривно свързано.