''Всички гледни точки''

Напоследък в публичните дебати се налага нов стандарт – в тях се преследва целта да бъдат изложени „всички гледни точки”.

Тази неписана норма, следвана ревностно в немалко медии, има своите основания. За да бъдат задълбочени и широко обхватни дискусиите, е полезно обсъжданата тема да бъде обгледана от възможно повече страни, тъй като обикновено става дума за сложни проблеми с множество аспекти. Този подход позволява дебатираните въпроси да бъдат разгледани в различни перспективи. Предлагането на разнообразни ракурси към коментирания проблем би следвало да улесни аудиторията да се ориентира в ситуацията. При избора на собствен отговор гражданинът има възможност да се опре на изложени от конкретен участник в дебата факти и аргументи, които му изглеждат безспорни.

Тази практика обаче има и друг прочит, при който крайният резултат от публичните прения не е положителен. Имам предвид, че често модераторът на дебата не го тласка към търсене на задоволително за всички участници общо решение на разглеждания проблем. Тъй като за него водеща ценност е поддържането на самото многообразие на подходите към този проблем, то и усилията му не са насочени към осигуряване на възможност за „победа” на най-солидната позиция и още по-малко към намиране на съгласие между участниците в дебата. Затова и често се стига до търпимост към екзотични или явно провокиращи здравия разум и елементарната почтеност виждания. Нещо повече, в подобен род „дискусии” някои от участниците дават лош пример на аудиторията, като отказват да заемат ясна и обоснована позиция. Позовавайки се на правото си на лично мнение, те остават при него, дори ако е доказана неговата несъстоятелност. Те настояват на своето спонтанно появило се хрумване, макар то да е лишено от основания. Упорито, дори инатливо остават при очевидно несъстоятелния си възглед. Ала не срещат опити за коригирането му от страна на модератора на „дискусията” и така го легитимират като равностоен на добре осмислените и защитени позиции на останалите участници в нея.

Друг важен аспект на обсъжданията, целящи представяне на „всички гледни точки”, е техният конфронтационен характер. Водещият дебата от този вид се стреми да стимулира спора между участниците в него, като съзнателно предизвиква сблъсък помежду им. Той не следва Сократовия диалектически метод, при който се стимулира съвместното търсене, изследване и постигане на истината. Водената от него дискусия не цели „да роди истината в спора”, а я превръща в дву- или трибой на представители, защитаващи до край противоположните си мнения. Така за страничния наблюдател не остава друго, освен да гледа „сеир” в „състезанието” по надговаряне и често надвикване, което завършва с още по-голям разнобой между участниците в него. Узаконяват самоцелното оригиналничене, дори ако то ражда безсмислици. Нерядко модераторите на подобен тип „дебати” съзнателно използват спекулации и създават интриги между участниците в тях, дори провокират скандали помежду им. Чрез имитация на дискусия те насърчават словоблудството и заменят обсъждането по същество с лични нападки между участниците в пренията. Крайният резултат е разпадане на диалога или неговото израждане в „разговор между глухи”. Така се стига до утвърждаване на вид публично взаимодействие, предполагащ изграждане на фенско отношение към участниците в него, вместо подтикване към сериозно замисляне върху обсъжданите проблеми. Чрез подбуждане на низките страсти се цели поддържане на интереса на аудиторията, макар нейното любопитство да има нездрави корени и болестотворни за психиката последици.

Подобен род дебати имат твърде негативни социални ефекти. Чрез тях се разрушава нормалната обществена среда и се нагнетява недоверие между нейните представители. Демонстрира се безнаказано нарушаване на познавателни и логически правила, както и предизвикателно потъпкване на общоприетите морални правила. И най-важното – ерозира се ценностната рамка, която следва да структурира отношенията между съгражданите: уважението към събеседника, ненакърняването на достойнството му, удържане на собствената визия в рамките на възприетата на държавно ниво хуманистична и демократична идейна парадигма. Насаждат се, от една страна, мисловен субективизъм и релативизъм, а от друга – фанатично следване на някой от участниците в дебата, припознат като гуру от последователите си. В повечето случаи след подобен род „дискусии” гражданите стигат до още по-голямо объркване, отколкото преди нея.

Визираният тип „дискусии” подменят смисъла на публичните обсъждания. Те не целят убеждаване на слушателите и зрителите в правотата на някоя от защитаваните позиции. Не подпомагат разбирането на проблема в дълбочина и ширина, нито предлагат обяснение на същината му. След края на превърналата се в зрелище „дискусия” не следва проумяване основанията на изразените в нея различни тези, а остава само горчивият вкус от изгубеното време.

Не на последно място е добре да си дадем сметка, че понякога в живота ни изникват въпроси, чиито отговори са очевидни и единствено възможни за здравия разум и ежедневния морал, стига към тях да се подходи откъм общо споделени ценности. Тогава споровете са излишни. Търсенето непременно на „друго мнение” е вредно, тъй като разколебава аудиторията в нейните безусловни убеждения и трайни вярвания. В такива случаи публичният разговор има смисъл ако участниците в него взаимно потвърдят правотата на разбиранията си за събитията. Тогава търсенето на „пресечна точка”, на място за среща, няма да се изроди в пустословие, а ще е пример за това, че е възможно постигането на единство по същество при многообразие на изразяването му. Ще бъде изградено така нужното днес доверие между хората, което е предпоставка както за постигане на съгласие, така и за тяхното единодействие.

Добрин Тодоров, преподавател по философия

Следете новините ни в GoogleNews