"Видими" постижения и "невидими" провали

В края на отминаващата календарна година настъпва време за равносметка на стореното и пропуснатото през нея. Тук предлагам моя прочит на изтичащата година, като го правя през съпоставката между гледните точки на властимащите и гражданите. Позицията на първите по правило е оптимистична и пропита от гордост – намерила най-кратък израз в логото на управляващата партия за отминалите мести избори: „Видими резултати”. Тя се основава на констатирането на безспорни постижения, които намират осезаемо потвърждение. На първо място се отчитат благоприятни развития в стопанското състояние на страната – икономиката бележи ръст, а безработицата намалява. От друга страна се отчита подобрение в състоянието на държавните финанси: събираемостта на средства в бюджета нараства, а бюджетният дефицит спада. Не на последно място се посочват новите придобивки в инфраструктурата, станали възможни след отблокиране на средствата по европейските оперативни програми. На този фон отправяните критики към властимащите от отделни публични говорители им изглеждат несъстоятелни, тъй като не отчитат набиващи се в очи резултати. Вместо признание управляващите получават неблагодарност, която няма как да не породи у тях горчивина и обида от липсата на честна оценка за постигнатото с много усилия. Естественото им възмущение се изразява в питането „Какво повече искате?”.

Постиженията на настоящото управление наистина са реални и видими за всички, макар в сферата на националното стопанство да има и тревожни явления (увеличаваща се сива икономика, спадащи инвестиции, нарастващи дългове). От тях се ползват мнозина, като животът им в някои отношение – предимно в материалните му измерения – става по-удобен и приятен: кой не би желал да пътува по обновени булеварди или по новите маршрути на метрото. Ала това е само повърхността на нашето съществуване. Ако спрем дотук с неговото описание ще останат пренебрегнати по-дълбоките му пластове: социалнопсихологически и личностно-духовен. И тъкмо тук лъсва неуместността на показността и самодоволството на днешните управляващи, тъй като у мнозина от нас възникват съмнения дали отлитащата вече година ни е донесла по-сносен живот. Защото през нея не се убедихме, че е отбелязан съществен напредък в решаването на главните проблеми на държавата, но останахме с впечатление за тяхното задълбочаване: дълбоко недоверие в институциите, масова корупция, разрастващо се беззаконие и системно неспазване на правилата, феодализация на страната и ограждане на недосегаеми за централната власт „пашалъци”, пълзящ авторитаризъм на всяко управленско ниво, облагодетелстване на олигархията от обществения ресурс, несигурност за личната безопасност и собственото имущество на гражданите. Иначе казано, в очите на мнозинството българи пропадането на страната продължи, а пропастта между управляващи и управлявани се разшири и задълбочи.

Тази година не доведе до смислено третиране на основните болести на обществото, които често се премълчават и заобикалят, а лечението им се отлага или се предлагат само палиативни решения. Вместо социална хирургия за пореден път ни се предложи анестезия. Вместо към цялостен оздравителен процес пак се пристъпи към лечение на моментни страдания. Днес можем да констатираме с болка, че българите ставаме от година на година все така по-малко, по-стари, по-болни, по-необразовани и по-нецивилизовани, като отминалата година не пречупи тази тенденция. Упадъкът е особено явен чрез показатели като раждаемост и смъртност, заболеваемост и грамотност, благосъстояние и свободно действие. Последното става по-трудно, като всеки израз на свободна воля и протест срещу безобразията се посреща с административно преследване и медийно заклеймяване. На гражданските инициативи се гледа с подозрение, като възможен източник за дестабилизация на държавата, т.е. на настоящото управление.

Страната ни отдавна не е добро място за живеене, а и няма изгледи да стане по-добро в скоро време. Материалната мизерия и недоимъкът на мнозинството от населението се допълват с моралната му поквара и задълбочаваща се агония на обществото. То устойчиво продължава да се разпада на автономни индивиди или малки затворени групи, превръщайки се постепенно в население, пребиваващо на една и съща територия. Отказът на все повече българи от участие в текущия обществено-политически процес, проличал и на последните избори, нагледно демонстрира безсмислието от всяко въвличане на когото и да било в техните очи. Това мълчаливо мнозинство бойкотира управляващите, като смята, че ги наказва със своето пренебрежение към техните борби за власт. Недоволството и ненавистта към властимащите нарастват, макар да продължават да се маскират зад лъстиво раболепие. Крайният резултат е отказ да се работи за принципно различен живот. Омерзението и отвращението от постоянните скандали и злоупотреби, от шуробаджанащината и партизанщината, от убиването на конкуренцията навсякъде и във всичко чрез отхвърляне на честното съревнование, се отливат в житейски цинизъм, съпътстващ нерадостното живуркане, наречено житейско оцеляване. Затова младите и дееспособните бягат от родината си. В това отношение напоследък се появи и ново явление – прокуждане на децата зад граница от родителите им. Това противоестествено поведение е израз на дълбок житейски песимизъм, отчаяние и липса на вяра, че тук има перспективи за тяхната успешна реализация. То обрича не само тези родители, но и цялото общество на постепенно отмиране.

През 2015 г. все пак не всичко случило се в социалния живот буди униние. Искрици надежда се поддържаха от действията на малки групи или отделни индивиди в нашето общество. С достойното си поведение се откроиха някои политици, съдии, студенти, граждански сдружения и отделни медии. Те не приеха да бъдат предавани и унижавани безропотно от политическо-икономическо-медийната върхушка. Открито й се противопоставиха и спечелиха уважението на своите мислещи и ценящи почтеността сънародници. На техните плещи и занапред ще лежи отговорността да отстояват ценностите на свободата и справедливостта в нашата страна. Дано примерът им зарази през следващите години повече от техните съграждани, които с воля и постоянство да осъществят така нужните на обществото и държавата ни промени. За да живеем утре, макар и малко, но по-добре от днес.