Ставаш по-умен: разказ от Здравка Евтимова

В нашия род мъжете ни напускат, имай го предвид – каза баба ми, която на седемдесет и седем караше ски. Не особено добре ги караше – падаше като котва на първия завой, но каква гледка беше - белокоса сабя, нарамила ски, в яркожълт гащеризон.

- Надявам се дядо ти да пукне като ме види – надяваше се тя и колкото по-дърта ставаше, толкова по-наперено крачеше край апартамента на дядо ми Давидко, този изявен пияница, комарджия, женкар и абсолютно ограничен ум, според нея. Колко жалко, че той беше голямата й любов.

- Прочее, Минке, прави си сметка. Не давай да стъпват върху тебе. Ако се ожениш, избери го поне красив, известно време да ти прави щастливо зрението - и го тормози колкото можеш повече. Тъй или иначе ще те напусне. Майка ти я напуснаха и двамата й мъже, мене колко са ме напускали – прочее, имам опит. Който те напусне, си отива без кости, без стотинка в джоба, без очи, без мозък, защото ти си му ги взела. Така го изтормози, че да не може да те сравнява с никоя друга. След всяко напускане ставаш по-умна, вярвай ми. Само като видиш как някой пристъпва, можеш да кажеш две неща - колко пари има и след колко дни ще те напусне.

- Ноември не остарява - разказваше ми дядо Давидко. - Щедра душа носи този месец, от мен го знай. Дава злато на погледа. През ноември баба ти не е зла както обикновено. Сега е моментът да й поискаш заем и да насадиш вишна. Така ще й се подмажеш. Обича да пие вишновка.

Мама, тази стриктна счетоводителка, се нервира. Тя е преимуществено вбесена, когато не спи. „Дядото е мръднал. Кой ще мете проклетите листа!“ Завършваше с нейната любима сентенция – „Криза е. Няма пари“. Ако тя застанеше под някое дърво, растението изсъхваше. Ако се изправеше до някой господин, парите му прескачаха в нейната банкова сметка. Прочее, любов не съществува. Съществуват портфейли. Все пак криза е. Средствата са ограничени.

- Ноември закриля пияниците – ядосваше се баба ми. – Особено онзи червей Давидко. Пак ми изпроси пари. Волята ми се размекна. Мушнах пет лева в джоба му. Все пак е 9-ти ноември, рожденият му ден.

- Кризата се сгъстява. Никакви разхищения. Като има рожден ден, да го черпи някоя от неговите медузи – подчерта мама. – Грози ни липса на финанси.

Да, точно така. Но грееше безплатно слънце.

- Жалко - обобщи баба. - Народът опростя. Не може да те обиди като хората. - Не я прекъсвах и тя подхвана: - Дано онези горе струпат някакво правителство – аз си отдъхнах. Днес нямаше да разсъждаваме за ниския ми интелект. Уви. Продължението на мисълта й ме уби: -Та прочее, относно Атанас, дето онез дни излезе с него – взе остър завой баба. - Много е красив, но красив мъж е съдран чувал. Глезен, нагъл, иска да е император, а ти рогозка под петите му. Такива обаче отдавна не предат в нашата къща.

Не предяха.

Повишили са цената на луканката, ядоса се тя. Тъкмо един неин съученик от гимназията в Търново платил новите импланти в устата й. А аз обичам ноември. Той е месец стопанин. Наистина ми се ще да насадя вишня.

- Не си добре - констатира баба. - Ще си купим шоколадов ликьор от супера. Никакво садене. Никакви дръжки от орхидеи! Светът ври и кипи, какъв гражданин си? Нула – установи тя. Изведнъж гръм от ясно небе: - Онзи пита ли те дали ти е студено? – въпросът е поставен ребром от баба Мина. Аз също съм Мина. - И майка ти е Мина и дъщеря ти ще бъде Мина, заклевам те. Ако не е Мина, от отвъдното ще скоча да ти прекърша вратлето, да го знаеш. Пита ли те дали си гладна?

- Не ме пита нито дали съм гладна, нито дали съм жадна – признах аз.

- Значи ти си слаба ракия - заключи баба Мина. – Я ми го доведи.

- Не може, ще започне да сънува кошмари – отклоних жарката й покана.

- Наско – все пак се обърнах към индивида аз - Трябва да ме питаш дали съм гладна и дали съм жадна. Започвай.

- Не ми пука дали си гладна и дали си жадна – каза той.

- Ми тогава ме напусни веднага – в нашия род мъжете ни напускат.

- Напускам те – реши той, а беше висок с черна като асфалт коса, с очи от асфалт и с брада в същия цвят. – Чао, Мина, вече сме скъсали.

Ето че и на мене се случи. Напуснаха ме на третия ден от моята голяма любов. Въобще не ми беше мъчно обаче. Както толкова му е хубаво на асфалта? Викам си, дали да не нарамя ските на баба ми Мина и наперено да се разходя пред блока, където живее онзи скот Атанас? Но чак толкова зор не си дадох.

Като те напуснат, веднага се огледай, наоколо пъпли всякаква измет, все някой ще се залепи. Баба Мина ме огледа критично – Не си първа красавица. Умът ти е колкото на гнида и нямаш жар да командваш глупак като Атанас. Но си висока, с тънки глезени. Помни от мене - когато жената е с тънък глезен, няма нещо да не изпълни, щом си го е навила на пръста.

Въпросът е, че аз нищо не си навивах на пръста. Мама искаше да стана лекар, да си откри частна практика и да дера болните, докато изсъхнат в чакалнята ми. Все пак е криза. Няма пари. Баба изгаряше от желание да ме прави балерина, за да примами с танците ми дядо, изтъкнатия пияница и женкар, който беше най-голямата й любов. И го примами, но когато човекът видя как танцувам – като кон с гердан - веднага я напусна за втори път. По този повод имам страхотни угризения. Отидох при дядо и горещо го посъветвах:

- Върни се и й кажи, че ще умреш без нея, Давидко.

- Луда ли си? Тя знае какво мисля една седмица преди да съм го помислил - заяви той. – Баба ти е абсолютна коза. Не съм се родил да ме управлява една торба ръжда.

- Според мене точно за това си се родил – казах честно аз и той ме изгони от апартамента си.

Започнах да се оглеждам - дано ослепя някого с хубостта, дето я нямам, но нали съм висока с тънки глезени, все някой хърбав господин ще привлека. Уви, никого не привлякох и ми беше толкова хубаво, направо песен – сама се носиш като дрипав вятър, имаш си шестнайсет лева и сама ще си ги изядеш. Абсолютно никого не желаеш да привличаш. Не щеш ли - насреща ми Атанас. Черна коса. Очи, брада. Асфалт от всички страни.

- Бродиш като крава, за да привлечеш някого ли? – попита ме той.

- Да, обаче никого не привлякох – споделих аз.

- И аз мисля, че никой няма да клъвне, затова що де дойдеш довечера при мене? – човекът въртеше някакъв бизнес с компютърна анимация и имаше студио на главната улица.

- Този хахо има студио на главната улица – беше разузнала баба Мина. – Не ходи там, ще ти излезе лошо име.

- Прочее - подхвана Атанас. – Лошото име без друго ти е излязло, така че спокойно можеш да дойдеш в студиото.

- Питай ме дали съм гласна и дали ми е студено – заядох се аз.

- Хич не ми пука дали си гадна и дали ще умреш от студ.

- Чао тогава - усещах как 16 лева трептят в джоба ми. Представях си как ще си купя страхотна пица и ще се прибера при баба Мина. Майка ми беше привлякла нов елен и се намираше в период на очакване еленът да я напусне.

- Най ми е драго да чакам да ме напуснат – разсъждаваше мама. – Това е щастието. Дрънкаш каквото искаш. Казваш му да ти прави кафе, да измие чиниите, да сготви. Все пак криза е и няма пари. Връщаш се от офиса – мама продава банков софтуер, освен това прави одит на мътни и кървави фирми. Връща се изтрещяла от умора. Вкъщи топло, чисто, сготвено. Той е сготвил. - Но не е малоумен да готви цял живот. Затова използвай, докато още не те е напуснал.

- Чакай – призова ме Атанас. Бизнесът му сигурно беше сенчест, иначе как от компютърна анимация ще вади (според собствените му изявления) жарки хилядарки. Аз не вадех хилядарки. Завършвах колеж по моден дизайн, но модата е лятна жега – лъщи, мята светкавици, изгаря, но накрая потъва в забрава. Аз исках да стана детска учителка – хлапетата ме успокояват. Ще отивам навреме в детската градина, ще науча дребните да танцуват валс. Ще им разкажа кой е Вивалди, но можеше и да не кажа, за да не ме помислят за тотално изгърмяла.

- Ще дойдеш ли? - пита Атанас.

- Студено ми е и съм гладна – отвърнах.

- В студиото е топло. Има пица със шунка, каквато обичаш - каза червеят.

- Не ми се яде пица.

- Какво ти се яде?

- Сандвич с кашкавал.

- Ще дойдеш ли в студиото?

Не му отговорих и си продължих към улица „Мусала“ 23, където печаха най-хрупкавите пици в града. 16-те лева ме грееха като ядрен реактор.

- Ще направя сандвич – обеща господинът.

Горкият, здраво е закъсал, щом се нави да пече сандвич. Гледам го - ходи напето, значи ще ме напусне след около двайсет, нека направим реалистична прогноза - петнайсет дни.

- Що не се преместиш да живееш при мене? – попита Атанас. – Виждаш, че никой не е затичал да те сваля, докато се развяваш по улицата.

Не знаех дали да се обидя, или не, но като не знаеш какво да правиш, по-добре се обиди.

- Ти ме обиждаш – казах аз.

- Студено ли ти е? – попита той.

Студиото му, беше споменала баба Мина, било стилно обзаведено и червеят наистина работел с компютри – общо пет, два големи и три малки. Принтер, скенер и още един лъскав сандък, скиорката Минка така и не разбрала за какво служи. Тя посетила гнездото и поръчала на пилето да й направи клип и анимация как кара ски. Според баба Мина косъмът на червея не бил чист. Откъде толкоз пари? Вадел стотачки както рибарите в Каварна издърпвали кошове с рапани. Все пак е криза, бе откликнала мама. По време на криза парите миришат на одит. Ще взема да се сезирам. „Я не се сезирай“ - възпря я баба Минка. „Той е зарязал нашата глупачка още преди да я покани в студиото.“ На този етап ситуацията с одита замръзна в зародиш и не се разви повече. Дядо Давидко даде своя принос към голямата картина – човекът пиел бира Лефф. Почерпил го един Лефф. Много хубаво питие. Направо пиеш космос.

- Атанасе, – казах аз на човека. – Ще работя в детска градина. Ще науча децата да не напускат никого и да танцуват валс.

- Студено ли ти е? – поинтересува се, според мен глуповато, Атанас.

Този номер вече не работеше. Спомням си как мама беше разказвала – баща ми правел заря и пуснал фойерверки под терасата й. Това било причината да се родя аз, за което майка ми горко съжаляваше – ако аз не съм си показала гагата, щяла да стане докторка по белодробни болести, а не да продава софтуер и да прави одит на мътни и кървави фирми.

- Ако направиш фойерверк за рождения ми ден, ще родя момиче. Ще го кръстя Мина и няма да мога да се дипломирам като детска учителка. Ще продавам тъп софтуер като тебе - казах аз на Атанас.

- Идиотка – заяви той.

Наоколо се беше настанил ноември. Мразовито, но аз обичах месеца стопанин, защото беше донесъл рождения ден на дядо Давидко. При това бях решила да купя вишня и да я насадя. Есента бе донесла мъгла, не особено гъста, но народът съвсем му отпусна края - тоест хората се разделяха, защото не можеха да се търпят в студа. През ноември, особено на 9-ти, е крайно време да кажеш „Не искам повече да се мяркаш пред очите ми“ - твърди баба Минка. Тя три пъти се разделяла с голямата любов, дядо ми Давидко, и то все на 9-то число.

- В нашия род мъжете ни напускат, имай това пред вид - беше подчертавала многократно баба ми. – Като ме напуснат, отивам на ски. Чао.

Как ще те напусне някой, който не те познава и въобще не се е отбивал в живота ти. По-добре да поема към „Мусала“ 23. Дано има свободна маса в пицарията. Не поех никъде. Ушите ми замръзнаха, но горе главата. Виж колко елени пълнят улиците. Все някой ще се залепи за портмонето ти, твърдеше мама. Криза е, няма пари. От друга страна съдържанието в портмонето ми беше с размери на бълха.

Благодарна съм на студа, защото ме е научил да тичам бързо. Това означава, че за четири минути ще озова в гарсониерата на една дърта скиорка със жълт гащеризон . Както съм съсредоточена да пазя равновесие, слухът ми е засипан от скърцане – като от автомобилни гуми. Глупости, никакво скърцане, беше глас от асфалт.

- Купих ти сандвич!

Ако се колебаеш дали да се обърнеш назад, или не, въобще не се обръщай. Продължи напред до високия блок.

- Добре де, студено ли ти е?– изскърца асфалтът.

Обичам ноември.

През този страхотен месец, особено на 9-то число, все някой ще те попита дали не замръзваш от студ.