Синелибри в размирна година

Синелибри е. Кинофестивалът отново очaрова. Подборът е старателен. За осма поредна година. А годината е необикновена. Разломна. Инерциите на миналото, даващи сигурност и предвидимост, катастрофират в невидимата стена на нова геополитическа реалност. Стена на ценностен разнобой. Бомбите в Украйна – и от едната, и от другата страна – заличават предвоенното статукво. Лишават го от вменената му несъгрешимост.

На световната сцена западната демокрация изглежда притеснена. Като че ли губи нежна сила (soft power). Моралното ѝ надмощие се колебае. Сякаш нищо вече няма да е такова, каквото го помним. Поне в Европа. При това не плаши най-много икономическата криза, топяща материалния ни просперитет.

Най-плашеща е обезценката на ценности - новата Голяма въпросителна… Налага ли се ние като част от западните общества под една или друга форма трайно да преосмислим себе си? Имало ли е незабелязани грешки в алгоритмите ни - или дори вътрешносистемно злонамерено вредителство? Защо доктрините ни звучат безупречно, а резултатите нерядко разочароващо? Кое е новото ни място в света? В какво да вярваме от тук насетне? На какво да учим децата си? Как да се избавим от варварстщия неонихилизъм? Защо авторитарни режими като Китай ни засенчват с динамика и оптимизъм?

Същите динамика и оптимизъм, които някога направиха Запада световен цивилизационен център… И накрая, но не на последно място: ще ни се размине ли ядреното самоунищожение, чиято вероятност анализаторите вече сравняват с Кубинската криза от 1962 г.?

Синелибри е източник на светоусещане. Светоусещането на общо европейско и евроатлантическо духовно пространство. Филмите на знакови европейски и американски режисьори са изискано развлечение, но и съвети за справяне с действителността - ако разбира се не се ограничават до напеви на политическата коректност. Съвети, от които очакваме отговори. Сред тях и отговори на горните въпроси…

А - понеже времето ни е размирно, разфокусирано, афектирано - фестивалът кани зрителя да откривателства и извън него. Да преоткрива взаимодействия между епохи. Между настояще и минало. Да преоткрива времеустойчивата мъдрост. Тази подкана е заложена в самото мотото на тазгодишното издание: „Преоткритото време“. Директорът на Синелибри, Жаклин Вагенщайн, с която имах удоволствие да разговарям, нарича филмовата селекция „странстване по следите на времето“. По „безкрая на творческия процес“. Споделя, че е вдъхновена от Пруст. Има амбиция с проникновеността на изкуството да „надвие ефимерността на битието“.

Не звучи ли вълнуващо във време на стремглаво растящо безсмислие? Безсмислие, грозящо съвременника със себезагуба? Еднодимензионално време, в което пари рушат мечти…

А Синелибри с мисията, която изпълнява, вече е институция в културното пространство. Започна с импулса, споделен в името. Да свърже киното с литературата. Да популяризира екранизации на значими литературни творби. Фестивалът обаче не се счита за завършеност, а за отворен, развиващ се проект. Междувременно е стъпил и на театралната сцена.

Продуцира собствени постановки. Жаклин Вагенщайн ми сподели, че се стреми да свърже в едно цяло все повече изкуства. Да създаде синергия от творческа изразност. Плетеница от общи действия и въздействия. Както пролича от откриването, вече интегрира във фестивала и танцовото изкуство. Дори да е само малка първа стъпка към преодоляване на фрагментираността на творческите търсения, наречени изкуство, то тя само може да ни радва. Свързаност между изкуствата значи тяхната повишена ефективност като съветник и възпитател.

Значи възможност за усилено взаимодействие в процесите на лично и обществено осмисляне. Взаимодействие за благотворна промяна. Защото от фрагментираността обикновено следва липса на внимание, пропилян потенциал, яловост. Всичко това пък обезсърчава творческия устрем, който нерядко се изражда в импотентно комерсиалничество…

Добро впечатление прави, че фестивалът подкрепя българското кино. Откриването се чества с предпремиера на дебютния филм на Теодор Ушев „Ф1.618“. Филмът, а с него и фестивалът, показа, колко нестандартно може да бъде новото българско кино, въпреки че в продължаваща фаза на имитаторски маниеризъм все още търси своя отличителен, автохтонен стил.

Предстоят още много български премиери, всяка от които е възможно да обори това, което току що написах. Заслужено уважение в програмата получава документалният филм. Вероятно като послание към публиката, че Синелибри не робува на клишето, че киното е фабрика за илюзии и визуализация на копнежи. Кинофестивалът не се плаши от пряк допир с живото, неподправено битие. Поздравления заслужават организаторите и за това, че успяват да обхванат публиката извън София. Филмите се излъчват в редица други градове.

Синелибри, разбира се, е и едно от най-добрите предложения за прекарване на свободно време до края на октомври. За киноманите със сигурност най-доброто. Разнообразието от заглавия, режисьори, актьори, галавечери на отделни държави, дискусии с кинотворци и какво ли още не, дава възможност на всеки да намери това, което търси. Дори и в настоящата размирна година есенната филмова треска е гарантирана.