Ричард Глупавото сърце

(По мотиви от песента на Ричард Ашкрофт* “Drugs Don't Work) 

(*Поет и музикант, основател на The Verve - брит-поп група от края на XX век, началото на XXI-ви век)

В момент на емоционална нестабилност, разливаща се в пъстри нюанси на есенна депресия, през безутешния ноемврийски прозорец на отчаянието, в главата ми нахлу самият Ричард Ашкрофт.

Звездата влетя с гръм и трясък през терасата и замята наляво и надясно гневни деветдесетарски погледи. Имаше вид на угаснало преди векове небесно тяло, чиято бледа светлина ме застига, пропътувала милиони години разстояние.

Ашкрофт беше превъзбуден. Залиташе, падаше и пак ставаше по един естествен за звездите начин. Без притеснение. На финала на своя бурен пролог, Ашкрофт се завъртя с театрална елегантност и се тръшна на канапето.

Преди да имам време да се окопитя, прочутият бард грабна старата раздрънкана китара, ловко настрои инструмента и се прокашля. Обърна се към мен и заоглежда с интерес своята самотна публика - стоях в средата на стаята с чаша кафе в ръка, навлечен с меланхоличен пуловер, обут в биполярни пантофи и пижама с разбридана нервна система.

- Hi, everybody! - провикна се обиграно Ашкрофт.

- Hi! - пророних аз и се огледах. Бяхме само двамата в прашния хол. Тъкмо възвръщах прословутото си българско гостоприемство, когато за голяма моя изненада, Ланкаширецът започна да нарежда на перфектен софийски:

- Ский са, брато, цялата тая гюрултия около остаряването жестоко ме потиска. Като котка в торба, чакам да ме удавят. Този път пропадам безвъзвратно.

Все още невярващ на сетивата си, кимнах с разбиране и приседнах на близката табуретка. Ашкрофт спря за миг, извади цигара от сребърна табакера, запали я и пое гаргантюанска дръпка. Задържа дъха си няколко секунди, издиша през ноздрите екзистенциален откос дим и запя познати стихове:

„О, Бейби, уууу, аааа…
Дали си мислиш за мен,
Излегната на една страна?
Наркотиците не действат вече,
Само те правят все по-зъл,
Но аз знам, че пак ще видя лика ти.
О, бейби, ууу, аааа…,
…ако Небесата се продънят, идвам и аз.
Ти си тръгваш, както каза,
Аз, май, по-добре да умра.“

Бардът внезапно прекъсна лиричния напев и ме посочи с иронична усмивка.

- This was for the broken-hearted.

Осъзнах се, че зина неприлично пред госта. Забиваха наживо едно от най-любимите ми парчета, съвсем лично, съвсем за мен. Велико! Искаше ми се и ти да си тук.

- Искате ли чай?

- Ако нямаш бира, черен с лимон, благодаря! И нека минем на ти, брато. Няма време за формалности. Приятно ми е: Ричард, известен още като Ричард Глупавото сърце.

- Приятно ми е Светоний. Местен клоун.

Отидох в малката кухня и включих каната за подгряване на вода. Извадих две антикварни порцеланови чинийки с чашки, поставих ги на поднос и добавих два резена лимон. Докато чаках водата да кипне, убеждавах себе си, че всичко това е някакво недоразумение. Няколко пъти надниквах да видя дали Ричард все още е там. Там си беше. Върнах се в хола с подноса. Бардът продължаваше да изтръгва вглъбени акорди от изтерзаното тяло на старата китара. След секунди колебание се прокашлях дискретно:

- Добре дошъл! - после, изчервен като девица, добавих - Бих искал да споделя, че съм голям ваш почитател, г-н Ашкрофт, тоест, Ричард.

- Благодаря, братле! Радвам се, че намираш утеха в моите химни.

- Любопитно ми е, кога ти хрумна този стих? Кога разбра, че наркотиците не действат вече?

- Един ден просто разбраш, но това не означава, че ги спираш от следващия. Известно време се луташ. Отнема време да смениш навика.

- С какво да го заменя, Ричард?

- Нищо не побеждава вредния навик, както вярата в нещо невидимо и непобедимо. Виж, наркотиците отдавна вече не правят революция. Ако искаш да се противопоставиш на системата, приготви се за хладнокръвна, луксозна, дигитална война, която ще ръководиш от фитнес залата на някое топло местенце. Ще отглеждаш мед и домати, ще следиш внимателно стария календар и нямаш да имаш висок холестерол.

- Но аз изпитвам яростното желание да не желая да бъда щастлив. Как да се измъкна, Ричард? Непоносимо е, брато!

- Романтичното самоунищожение не е на мода. Що мрънкаш?! Глупави сърца е имало много преди теб. Положи малко усилие. Спри да се събуждаш с главобол в следствие на дехдратирация. Иди на църква или направо в някой манастир. Нали си имате Софийска Света гора?

- Лесно е да се каже. Манастирите са пълни хора, които крият пистолет под расото.

- Ти май само си търсиш оправдание. Казвам ти: Медикаментите приспиват болката, но болките са като мечките - пробуждат се от време на време и няма измъкване. Защо не си биеш шутовете?

- Мисля, че това не е решение. Проява е на слабост е да напуснеш тези, които обичаш.

- Проява на слабост е и да не напускаш пустошта, която обитаваш. Ей така, напук.

Замислих се. От инат не си тръгвах, от инат не създавах нищо.

- Иди на село. На чист въздух. Спокойствие.

- Не е за мен. Не съм роден, за да бъда спокоен. - казах и започнах тихичко да се презирам. Мрънках, а самият аз не обичам мрънкала.

Ашкрофт се прозя и аз се прозях. Доспа ни се. Помолих го да изпее още веднъж песента, а той се тросна:

- Аааа, стига! Пусни си я в YouTube. Аз заспивам. Да имаш някакво одеалце? Мисля да поостана за през нощта.

- Да, сър. Тоест, Ричард,… брато. – смотолевих объркано. Донесох одеяло и го оставих да спи на канапето в хола.

На сутринта се събудих с песен:

„О, Бейби… уууууу … ааа …, ако Небесата се продънят, идвам и аз…“ - бях в loop.

Ричард си заживя в главата ми. Чувстваше като у дома си. Почти не спеше, дрънкаше, пееше, драскотеше нещо по листове, лепящи листчета и бели полета. Като малко дете изрязваше картинки от старите списания на майка ми - бестселъри от СОЦ-а като Жената днес, Burda, Гоблен и кройка и Винарска Промишленост. Ричард колажираше абсурдни образи, придавайки им нов извратен смисъл. После заедно се смеехме на резултата. Друг път го заварвах да медитира пред безлунния прозорец или пред „Кладенеца знанието“, както иронично наричах моята библиотека. Наоколо се установи една бадемова тъга - горчиво-сладка британска атмосфера, която рязко контрастираше с ориенталските шарки по ноктите на служителките в близкия клон на банката. Песента ехтеше в главата ми:

„Никога повече, никога няма да пропадам, не, не никога повече…“

Настъпи декември. Идваше време за равносметка и това ме изнервяше. Готвех се за по-леки форми на лудост, но сега срещах вътрешен образ, изплувал от миналото, за да ми каже нещо важно. Е, поне посланието беше от ясно по-ясно - наркотиците не действат вече.

Песента проникна навсякъде. Пропи се в тъканта на мозъчната ми кора, влезе като вирус в сърцето на сървъра.

Електрическите уреди запяха. Артефактите отново се превръщаха в спомени и меланхолията изпълваше стаите. Сля се с мебелите, запяха я ларите на огнището и гардероба. Дрехите се поклащаха в заразителен госпел, книги и спомени се въргаляха в отчаяние по пода, песента превзе дълбоките редути на съня ми. Беквокалите ескалираха в банята, тоалетната, колата и други интимни обиталища на моя ден. Носех я в офиса, мъкнех я по презентации и работни обеди. Колеги и приятели започнаха да ме гледат с тревога и съжаление, а аз припявах, виех, куфеех… не можех да сторя нищо освен да й се отдам. Като развалена плоча, от сутрин до вечер, една и съща омайна, демобилизираща песен.

След няколко дни Ричард ме ободри като се разшета из тесния ми прашен ум. Започна да изхвърля.

- Компютърът ти е задръстен, братле. Много багаж. През терасата излетяха вехти соц класики като „Мъжът и жената интимно“, „Чичо Томовата колиба“, „Фортуната и Хасинта“, „Богат Беден“ и други травматични заглавия от моето детство. Чест му прави, че запази всичко от библиотека „Фантастика“ Ричард ми намекна да препрочета Станислав Лем.

- Да гледаме в бъдещето, брато! Идват роботи.

- Какво да правя, Ричард? Кажи ми, мисля, че ще умра! - вайках се аз, безутешен.

- Ми кво да ти кажа, братле, не се умира така лесно. Поне не по този глупашки начин. Ще се мъчиш. Пък и не ти отива да изпадаш в сантименталности, дърт си вече. На колко? 38? 40? 45?

- На 44.

- По статистика, трябваше да си умрял още в апогея на моята музикална кариера, но явно си голям страхливец. - с нескрита ирония отбеляза Ашкрофт.

- Напротив, Ричард, мисля, че отчасти твоята музика ми помогна да оцелея. Животът ми е една горчиво-сладка симфония.

- Ми ти май си балъче. Скромността не краси човека, напротив, вбесява другите. Свърши времето на смирените. Бъди безскрупулен. - това последното беше гадно и аз се свих в черупката си.

На Ричард му стана леко жал за мен.

- Виж, братле, има 7 милиарда жители на тази планета. Какво си се вторачил в себе си.

- А, накъде?

Ричард се засмя и отново запя:

„…Но, ако искаш да разбереш, просто дай ми знак
И аз отново ще ти пея на ушенце…“ -.

Безкрайната мантра продължи през целия декември. Едновременно ме успокояваше, и в същото време ме парализираше. Песента ме носеше през деня като мощно течение - Гълфстрийм от уютна меланхолия. Опитах се да я заменя с други мелодии. Не ставаше.

„Разбрах, че съм в губеща серия, когато минах по старата позната улица...“

До Коледа бях извъртял песента 360 пъти само в YouTube. Една студена сутрин, докато миех зъбите си, чух как Ричард плаче в хола. Изскочих и го заварих свит в ембрионална поза на пода. Ридаеше. Изтичах за чаша вода. Поднесох му да пие. Измих лицето му. Извлачих го на канапето и го завих с одеялото.

- Ричард, какво става? Какво ти е?!

- Краят идва, приятелю! Сигурен и надежден. Отърви се от слабостта си! Отърви се от мен докато е време. Моля те!

- Но аз искам да се отърва, Ричард! Искам да спря да чувам проклетата песен. Искам да спра да пропадам. Искам да съм щастлив отново.

- Чуй ме, глупаво сърце! Трябва да изпееш песента открай докрай. Това е единствения начин. Изпей я на висок глас, с пълно гърло, ако и да е фалшиво. Изпей я и забрави я!

- Да, Ричард, разбира се.

Станах и смело излязох от ума си, ей така, навлечен с меланхоличен пуловер, обут в биполярни пантофи и пижама с разбридана нервна система. Заключих вратата и още докато слизах по стълбите запях с всичка сила:

„Никога повече, никога повече няма да пропадам. Никога!“

Пред входа ме уцелиха със снежна топка. Децата на двора се смееха.

-----------------

Бел. ред. За нас е чест, че Светослав Т. Тодоров вече е сред авторите на OFFNews. Повече за него и нашумелия му роман Wi-Fi BG Bar можете да прочетете тук.