Прехвърляч баир: разказ с продължение от Здравка Евтимова

Тогава ти ми каза, Елено:

- Пушиш ли, Дамяне? – аз ти казах – „Пуша“ и ти каза –„Дай ми цигарите.”

Аз ти ги дадох. Ти започна една по една да ги изваждаш от кутията. Започна да късаш първата цигара, скъса я първо на две, после на четири парчета. Скъса и втората цигара първо на две, после на четири парчета.

- Елено, много пари дадох за тях – не се сдържах.

- Аз струвам повече пари – каза ти.

- Върни ми ги - наблегнах аз, но много тихо наблегнах, защото чух нещо, дето го нямаше в думите. Ти го имаш тоя навик, Елено, да караш хората да чуват нещо, дето го няма в думите ти.

Някой път е хубаво и на човек му иде да те грабне и да те носи до Черни връх, друг път му иде да те грабне и да ти откъсне главата, разбираш ли. Тогава ми идеше да ти откъсна главата и както ти късаше цигарите ми на четири, така и аз да те накъсам на четири, ама не те накъсах. Беше четвъртък, беше ми казала, че в четвъртък вашите ходят във Владимир да поливат бостана – майка ти, да е светло небето й, гледаше хубав бостан - и мислех, че ще ме заведеш във вас. Бях виждал къщата ви отдалеч, после заради тебе минавах по вашата улицата – викам си „Я да я видя тая “ и те виждах. Все в градината дълбаеше. И мама така правеше, светъл път на душата й, затова от малък имам доверие на хора, дето копаят в градина.

Ще ме заведе у тях, казах си на ума поне сто пъти, докато ми късаше цигарите, а тютюнът падаше като сняг на тревата. Като скъса последната, ти не зави към вас. Къщата ви стърчи, най-крайната в Старо село, след нея храсталак от глог, шипки, див дрян, над тях борчета и гъби масловки. Никой няма да види, че ме водиш във вас. Разправяха, че си имала сто саксии - пет пари не давах за саксиите, честно. Но ти не тръгна към вашата къща.

Тая шантавата къде ръгна сега? Така ти викаха в Старо село, „Шантавата“, виждаха, че все влачиш треволяци, корени, разправяха - баба й, врачката и баячката, я е побъркала, увъртяла е горкото мозъче на детето.

Бяхте много смешни ти и баба ти – ти дълга на върлина, тя кръгла, тлъста като юрдечка. Баба ти я помня. Като малък беше минал край двора ни оня камион, дето събира боклуците, жълтата кола на хигиената. Като гръмна оня жълт камион край нас, като забуча страхотно, мама казваше – оттогава съм започнал хем да заеквам, хем да се напикавам. Щом се подаде тази жълта кола на хигиената, съм се завирал под леглото и съм плачел, или съм се свирал между краката на тате и не съм смеел да мръдна час след това. Мама ме заведе при баба ти – къде ти юрдечка, тлъста и дребна като масичка за ракия.

- Ти ракия пиеш ли? – попита ме ти.

- Пия – признах си.

- Ще спреш да пиеш - каза ми ти, Елено.

Както и да е, мама ме заведе при баба ти, дърта беше тя, ще речеш, че едва се търкаля, но ще се излъжеш. Старата тичаше като коза да бере треволяк из къра. Баба ти вика:

– Бре, какво хубаво дете! Бре!

Посипа ме целия с брашно, че като закашлях, щях да хвърля топчето. Чувал съм, че бабички като нея баят. Тя не бая. Изпя ми оная песен – „Купила ми мама шарени чорапи“. Даде ми една филия масло. Иска от баща ми двайсет стотинки, зари ги в земята и толкоз. После ми каза:

- Дамяне, ей там на двора, дете, има бял камък. Ходи да се изкашляш върху него. Какъв ти двор, какъв ти камък – всичко беше с лехи и гъсто насадено, но не като при нормалните хора - с домати и чушки, краставици и патладжани - а с треви, треволяци и бодливи трънки.

- Няма бял камък - викам й.

Тя отиде до едно чекмедже, извади нещо – най-обикновено парче мрамор и нареди:

– Сложи то на земята и се изкашляй. Нито ми се кашляше, нито ме сърбеше гърлото, нито ми се ядеше, тя наточи от чешмата на двора вода и вика: – „Изпий я! Наведнъж!“ Чак тогава свърших работата – разкашлях се като гръм над камъка.

- Я сега, булке Славке, вземи си детето.

- Колко ти дължим, лельо Елено?

- Ще ми направиш един гювеч с телешко месо – каза, без да го усуква баба ти. – Сложи му мазнина. Обичам блажно. Ще го донесеш само ако Дамян спре да се напикава и да заеква. Разбра ли ме? Сложи много магданоз и силенче в гювеча, така го обичам.

След три дена мама направи гювеч в огромна тава, като че щеше да храни работниците в тухларната. Отделно набра две връзки силенче и магданоз, обаче баба ти й ги върна.

- Казах ти само гювеч, булке Славке. Не ти ща мерудията, имам за цяла казарма. Прибери си я.

Оттогава нито съм се напикал, нито съм заеквал, а обичам гювеч, Еленке. Научих да го правя и го правя по-хубаво от тебе. Ти все недоварен и недокъкрен ни го даваш да ядем.

…Тогава ти не тръгна към къщата на вашите, дето бяха отишли да поливат пипера и краставиците. Викам си: ще завие към колибата на баба си Елена, но ти и натам не зави. Прекара ме към баира Прехвърляч – и си викам, тая с право й викат „Шантавата“. Такава си беше, Еленке. Прощавай, че ти го казвам. Прехвърляч е проклет, върл и стръмен – бяхме млади момчета, но даже със ски ни беше страх да се пуснем оттам.

Ако искаш да обучиш някое зло псе и да разкараш отровата от характера му, покатерваш се на Прехвърляч откъм Струма, не откъм върлото и пускаш песчето надолу. Ако не си строши муцуната по наклона и се провре до долу през трънките, кучето си изгубва злобата и яда, започва да те обича, тича край тебе и ти ближе ръцете. Тоя ден беше горещо - земя и небо, звяр и природа се потяха и мряха от жега. Какво ще прави тая тука, тука защо се тика в камънака, нали техните ги няма у дома? А ти ми викаш:

- Дамяне, тичай нагоре. Искам да видя дали можеш да бягаш след тия цигари, дето си дърпал и след тая ракия, дето си изпил с това хубаво лице, че за тебе въздишат тия и ония.

- Къде да тичам, бе! – гледам те и не вярвам. – Вярно си откачена, Елено.

Ти нищо не каза, каквато беше тънка като колана ми, обърна ми гръб и бързо взе да се спускаш назад към къщите на Старо село, към казана за ракия.

- Чакай, бе момиче. Стой – търтих след тебе, едва те настигнах. – Добре. Ще тичам към върха на Прехвърляч.

Ти пак нищо не рече. Приятелките ти, чакай - ти май нямаше приятелки, но Катя, дето седяла с тебе на един чин в техникума, ми обади, че не си падаш по бъбрене и дрън-дрън думи. Сега с ушите си разбрах, че откъм приказки хич те няма.

Тръгна пред мене – имахме едно шиле, Радко се казваше. То така вироглаво и въртоглаво, ни се води, ни се кара, ни се транспортира - все пред мен търчеше. Един ден аз пасях шилетата край брега на Струма, при Ямата – знаеш го най-дълбокия вир. Стоя и зобя дивите ягоди, дето си бях набрал. А онова лудо шиле Радко, скокна и ме мушна с рогата. Тогава паднах в Ямата и се наквасих като пране, но докато изброя до три, грабнах една вършина и наложих Радко между рогата. Оттогава шилето спря да ме блъска и боде, станахме приятели. Грамаден овен порасна. Но си викам по твой адрес: „Тая сега да взема ли една пръчка, та да я набия между рогата?“ Тя рога няма, само инат й дал Господ с камиони да го превозваш. Така бързо крачеше тогава пред мене, че ми се зави свят. Доведе ме насреща на връх Прехвърляч и рече:

– Хайде.

Аз, толкоз ми бе ума, взех да търча напреки стръмното към Прехвърляч, нагоре по върлото и усойно ждрело. Бягам и нямам дъх, обръщам се назад и що да видя –ти след мен подтичваш леко като скакалец.

- Стига толкоз! – казах ти. Все едно, че ти бях казал: – „Ти ум капка нямаш, откачена жена ли си?“

Обърна ми гръб и хукна надолу. Добре де, ще продължа към върха – така драпах, драпах, драпах като козел, после на гущер се обърнах и изтеглих баира напряко върлото. Отрова Прихвърляч! Обръщам се и що да видя – ти след мене се носиш на тия тънки като карфици крака. Скок подскок, ни се запъхтяваш, ни дъх губиш. А аз дъх на парчета събирам и едва дишам. Ти ми се смееш, без дори да си се запотила в тая гадна, прегоряла, та изпържена жега.

И аз продължих. Още три пъти спирах, докато издраскам на върха на мръсника Прехвърляч. Качих се накрая, а там – пред очите ми се ширнало полето, хълмовете, тънката бара Матиш, дето притихва като мишка в злия пек, къщите на Старо село. Отначало нищо не виждах, така се бях изцедил, ни въздух имах, ни очи, ни уши, само наклона под мен съзирах. И тъкмо почнах да дишам, когато ти ме целуна.

Пак спрях да дишам.

Тогава, на Прехвърляч, Еленке, разбрах какво значи да кажеш – „Това момиче е мое.“ Това значи да кажеш – „Това небе е мое. Тия баири са мои, тоя вятър е мой.“ За това момиче всеки Прехвърляч ще изкатеря, небето ще преплувам, камъни ще ям, пясък ще пия, вятър в пазва ще донеса за това момиче. Еленке, Еленке, добре, че ме заведе на Пръхвърляч. Добре, че после се съгласи да си останеш при мене и дом ми направи – да си покрай мен, докато Господ ме държи на тая земя.

- Бълнува – по едно време чувам гласа на внучката. - Бабо, дядо бълнува, но ми се струва, че температурата е спаднала.

Усещам една малка ръчица, студена като висулка, на челото ми.

- Дядо, дядо! Не си кашлял много. Само седем пъти. Температурата пада.

- Даме Дамянке – изпъшка мъжът, омотан в два юргана на леглото. Беше го валял дъжд и като вдигна температура стана ясно – тресе го оня гаден грип от Дунава. По телевизията разправиха огромни подробности за него. – Даме Дамянке, на дядо месечинката – избъбри мъжът.

Бабата на момичето дойде с оная горчива чаша, толкова гадна и отвратителна, че само като я погледне човек, започват да го болят петите.

- Изпий това. На един дъх – обясни му жената, но дядото не беше послушен. Спря веднъж. Каза:

- Гаден чай, Даме Дамянке.

Дядо Дамян бе измислил това име на внучката си - Даме Дамянке.

Чудно откъде го бе чул Васко, онуй момче с акордеона, че и той започна да й вика така?