Патриот е…

Патриотарската истерия се превръща в диагноза за състоянието на българското общество. Колкото по-дълбоки са комплексите за национална малоценност, толкова по-широко е пространството за развитие на всякакъв вид националпопулизъм. Но това не е само симптом на вътрешна деградация. За съжаление, все по-често и агресивно, дълбоката криза на българската национална общност бива използвана за настъпление на пропаганда в полза на чужди държави.

Румънският главен мюфтия си позволи да поздрави делегатите на Националната конференция на мюсюлманите като „потомци на поданици на Османската империя”, създавайки представата, че империята е създала своеобразна национална принадлежност.

Дълбокото неразбиране на същността на Османската империя се използва успешно от неоосманизма, както е при всяка агресивна идеологическа пропаганда. Тезата на неоосманизма за империята като „ключов камък на три цивилизации”, като гарант за мира и просперитета и за съвременна Турция като правоприемник на Османската империя без съмнение е провокация. В него се спекулира с историята, но и с травмите, които нанесе на българската национална общност тоталитарният режим и неговата политика на асимилация по отношение на мюсюлманите в България.

Но проблемът не е в чуждите провокации, а в разколебаната ни идентичност, която е в състояние да произведе истерия, но не и да мобилизира българската национална общност.

Руската пропаганда бива усилена до краен предел през френетичната преданост на българския ù обслужващ персонал. Неоимперските амбиции на Русия по отношение на България не се различават съществено от турската пропаганда. Българският персонал на Русия е по-многолюден и безогледен в желанието си да обслужи имперските амбиции на режима в Москва. За разлика от протурската пропаганда, обхватът на проруските кампании е много по-голям и по-креслив, но не по-малко уродлив.

През последните месеци, със задълбочаването на проблемите пред Руската федерация, цялата проруска гарнитура в България бе активирана. При смяната на Лютви Местан цялата група от говорители бе активирана, за да повтаря до безкрай „опорните точки” на проруската пропаганда. Днес всичко това се повтаря от същите хора, със същия нездрав блясък в очите по повод на кандидатурата на Ирина Бокова за генерален секретар на ООН. С активното съдействие на този взвод от рубладжии бе създадена поредната пропагандна кампания по отношение на т.нар. „съжителство”.

Все по-трудно изглежда дори само да бъдат обобщени щетите, които е готов да предизвика този башибозук в българското публично пространство. Няма значение дали става въпрос за създаването на психоза относно учебното съдържание или качеството на ваксините; дали предмет на този башибозук е състоянието на българската военна авиация или енергийната сигурност на България. Но проблемът не е в това, че винаги е имало хора, готови да обслужват подобни пропагандни кампании. Проблемът е в изключителната податливост на българското публично пространство към подобен тип провокации.

Няма съмнение в това, че и други страни се опитват да лансират своите послания и да повлияят върху българския публичен дебат. През последните години страната ни става все по-видима като елемент от среда, в която се генерират съществени рискове в международен план. Всяка страна, която би искала да има свое влияние в района, търси и продължава да развива възможности за оказване на въздействие и в България. Американските и европейските интереси в България търсят свое пространство за изява, опитвайки се да привлекат на своя страна общественото доверие, но те не спекулират с фалшива принадлежност от типа на „османската” или „съветската”. Те се опитват да изградят рационално партньорство, което би могло да им осигури подкрепа за реализиране на собствените им интереси.

Въпросът е какво правим ние? Отвъд амбициите на бившите империи, коя е националната идентичност, която сме в състояние да отстояваме? Ако ни е по-лесно да се определяме само като „жертви”, това означава че наистина не знаем от къде идваме, кои сме и накъде отиваме.

Безпрепятственото безчинстване на тема национална памет и идентичност не е безопасно упражнение. Патриотарските истерии рушат основите на националната общност и правят почти невъзможен диалога в българското общество. През тази година, когато честваме 130 години от Априлското въстание и от смъртта на Христо Ботев, състоянието на българската национална общност изглежда още по-обезпокоително. Само можем да си представим организираната истерия, в която предстои да изпаднат всякакъв вид чужди мекерета по този повод! Винаги ще има мекерета, но въпросът е колко хора са готови да се вслушат във фалшивия им патриотизъм?

Няма съмнение, че спекулациите с името и делото на Васил Левски са най-чудовищния образ на българската патриотарщина. Злоупотребата с неговото име би трябвало да бъде криминализирано като престъпление срещу българската нация. Но това би могло да се случи, само ако българското общество култивира съгласие около нашата обща история като основа за общото ни бъдеще. Поне засега това изглежда почти невъзможно, докато патриотарщината продължава да подменя гражданската доблест и почтеност.

Модерният съвременен патриотизъм няма място в подобна среда. Не можем да изграждаме националното си самочувствие върху основата на историческа чалга, която се свежда до „България на три морета”. Няма място за патриотизъм там, където аргументите в негова подкрепа се изчерпват с Първо и Второ българско царство. В една здрава национална общност не могат да бъдат определяни като патриоти хора, които не намират нито едно основание за национално достойнство в съвременния живот на своята страна.

„Патриот е – душа дава…”. На Ботев дължим този образ за връзката между патриотарщината, парите и продаването на душата. Нищо не се е променило от времето на Ботев по отношение на псевдопатриотизма. Той е все така демонстративно ангажиран с наука и свобода, религия и благотворителност. Все така търси медийно и политическо внимание за платената си любов към народа и историята. Все така се опитва да обслужи всеки потенциален купувач на влияние и продавач на митове. Но, както и по времето на Ботев, патриотизмът се доказва на практика, всеки ден, пред лицето на всички трудности и съмнения, без очакване за награда и признание.

Не можем да постигнем съгласие относно общата ни памет, защото в днешния ден на България продължаваме да сме зависими от рефлексите на миналото. Бягството от свободата, от отговорността за собствения ни живот, великолепно се прикрива зад патриотарщина. Комплексът за национална малоценност много добре се съвместява с омраза към различните от нас, с податливост към всякакъв вид теории на конспирацията и, най-вече, с общото оплакване на „робската ни съдба”. Прикривайки собственото си нежелание да поемем отговорност за собствения ни живот зад „ролята на Великите сили”, всъщност разширяваме още повече пропастта между миналото и днешния ни ден.

Преодоляването на дълбоката и пропагандно експлоатирана криза на българската национална идентичност, не може да се случи само през преподаването на история. Важно е как се преподава история, защото най-мрачните кошмари на патриотарщината се генерират именно в полето на историята. Знанието за миналото е само основа за изграждането на национално самочувствие и достойнство. Самият факт, че позволяваме на патриотарщината да подмени националната ни чест, най-често в полза на чужди интереси, означава, че сме изгубили връзката си с делото и вярата на Левски и Ботев. Патриотарщината отново и отново унищожава делото на великите български патриоти.

И затова първата стъпка към изграждането на съвременния български патриотизъм е да се разграничим от патриотарщината и да престанем, (най-после!) да заличаваме и обезсмисляне саможертвата на хората, които са посветили живота си на изграждането на съвременна България. Но за да постигнем това, е необходимо да престанем да унищожаваме собствената ни национална памет, така като го правим ден след ден години наред.