Пътят на коприната

Копринената нишка е тънка, но много здрава. Развива се от пашкула, в който се е обвила гъсеницата, за да се превъплъти вътре на тайно място в пеперуда. Пашкулът се изсушава в специални сушилни, имаше преди години пашкулни фабрики. В момента на изсушаването съществото, което се е скрило вътре, умира, разбира се. То още не е пеперуда, но вече не е и гъсеница. И не успява да полети. Остава си в това състояние. Нишката на неговите пресъздавания се прекъсва, за да тръгне по световните модни подиуми нишката на неговата коприна. Човекът е демиург, създател, използва животните и растенията, за да твори своя човешки свят. И вместо криле на пеперуди затрептяват копринени ръкави и крачоли. Една от първите ми заработени заплати беше след осми клас лятото като момче за всичко в пашкулна фабрика.

А още преди това в къщата на баба отделяхме напролет цяла стая, в която отглеждахме бубите, копринените гъсеници. В началото те се събират в кутия от шоколадови бонбони, малки черни зрънца. Тогава на всички тях едно листо от черница им стига за цял ден хранене. В края на процеса след около два месеца бубите са големи колкото показалеца на ръката ми, завзели са всички рафтове в стаята и отвътре се дочува едно постоянно гризене. С баща ми ходехме по съседните села да режем клонки от черници, събирахме шума и я сервирахме на стоката. Тя беше много лакома, подавах на някое животно листа и наблюдавах как го подкарва от единия край и за минути го оглозгва. Миризмата в стаята на бубите е един от незабравимите аромати, които никога повече няма да доловя, предполагам. Бубата е светлосива, почти бяла, такъв е цветът и на пашкула ѝ малко по-късно. Взимах по един два пашкула и ги скривах, да не отидат за претопяване във фабриката. След седмица ги намирах с дупка. Животното си е сменило характера някоя нощ и от пълзящо се е превърнало в летящо.

Ние с вас всички сме гъсеници. Почти всички. Има и летящи хора, но са малко. Не става дума за самолети и техника. Някъде в трети клас бях, когато установих, че не ми достигат умения и знания, за да сглобя самолет там в къщата на баба ми. Бях си събрал части от разни мотори, глава от цилиндър, колянов вал, маховик, перка от вентилатор на магазин, която трябваше да се превърне във витло. Обаче като установих, че мечтата ми е твърде сложна, реших да скова делтапланер от пръчки и найлон. Три опита да скоча от сайванта с него направих, но и трите бяха неуспешни. Нямаше поражения. Днес се страхувам да летя със самолет, задължително пия алкохол преди това. Скочих в тандем с парапланер край Сопот преди две години. Не изпитах нищо особено, само малко страх. Останалото ми беше като на филм, случваше се на друг, не на мен. Нямаше адреналин, нито вълнение и възторг. Възрастта ни превръща в гъсеници. Свикваме с пълзенето дотолкова, че полетът спира да ни бъде мечта.

Парашутите и делтапланерите преди време се изработвали от коприна. Днес вече има модерни синтетични материали. Окачва си човекът изкуствени криле, научава как действа аеродинамиката и полита. Но не изпитва нищо. Метаморфозирал е в друго същество. Не всеки, добре, не всеки. За себе си говоря. Всеки си знае за себе си.

Есенно време варяхме компоти и друга зимнина на огнището в двора. Мазето се пълнеше с буркани. Бъчвата се пълнеше с намачкано грозде. Гроздето почваше да променя характера си и от сладък сок се превъплъщаваше в горчива течност с различни свойства. Пътят на виното е като пътя на коприната. Хваща човекът нещо от природата и от него сътворява дреха или напитка. Понеже е творец. Нишката на годините се развива и развива. Колкото и да е здрава, понякога се скъсва най-неочаквано. Другото, което се е настанило завинаги в сърцето ми, но никога повече няма да доловя наяве, е гласът на тази моя баба, която правеше вино, вълнени чорапи и много други неща. Обичаше да се труди тя. Нейният глас само насън ми се явява понякога. Не помня какво ми казва, нишката е тънка. Тънка, но здрава. Сигурно ме пита какво се случва със света днес. Няма да може да го разбере. По никакъв начин. Сега, когато метаморфозираме като общество, гласовете и миризмите от миналото ме държат свързан с реалността. Защото това, което ни се представя като алтернативна реалност, е измама и илюзия, сушилня, фабрика. И имам нужда от нишките, за да живея. И от примера на летящите хора, които не са много, но все пак ги има. Те са ми тайното място, те са ми коприната, в която се увивам.