Омерзение от покварата

От няколко дни улиците на столицата и големите градове в страната отново са превзети от протестиращи. За пореден път през последните три десетилетия хиляди български граждани излизат от домовете си, за да изразят публично своето недоволство от управляващите. Тези граждани са много различни по възраст, образование, социален статус, политически убеждения, партийни пристрастия и др., но са обединени от искането си за оттегляне на настоящото компрометирано в очите им управление на държавата. Взривът на тяхното недоволство не е случаен и не е неочакван. В последните години в българското общество се натрупваше напрежение, произтичащо не само от незадоволителния начин на живот на мнозинството от членовете му, но и от задълбочаващата се морална поквара на настоящата власт.

Поредица от отделни събития, случили се напоследък, доведе до изблик на дълго трупалото се и нарастващо възмущение от арогантното поведение на това управление под формата на настоящия граждански протест. Макар пряката цел на протеста да е политическа – искане на оставка на правителството, в дълбоката си основа той е нравствен. Мнозина днешни българи са погнусени от самохвалството и самодоволството, от липсата на каквато и да е самокритичност от страна на управляващите. При това когато на бял свят излизат все повече данни за користното им и престъпно поведение (например, злоупотребите с „къщите за гости”, апартаментгейт, пачките с банкноти и кюлчетата със злато в нощното шкафче на премиера и др.). Силно бе накърнено чувството за справедливост на българските граждани (например, от съучастието – активно или пасивно – в кражбите на чужд бизнес). Възмущението на гражданите е провокирано и от откровените лъжи на представители на това управление (например, от прикриването кражбите на евросубсидии в земеделието от ресорния министър). Омерзението от порочността на неговите ръководители (например, нежеланието за отговор на обвиненията в приемане на огромни подкупи от водещите фигури в правителството) се допълва от срама от накърняването достойнството дори на съпартийци от страна на премиера (например, позорните квалификации, които той дава на председателя на Народното събрание).

В основата на това нравствено възмущение от страна на все повече български граждани, освен конкретните поводи, стоят няколко постоянни дразнители в поведението на настоящата власт. Сред тях се откроява безпринципността и непоследователността, които пораждат объркване и несигурност у хората. В голяма степен липсата на предвидимост в действията на властимащите се дължи на авторитарния стил на управление на главата на изпълнителната власт. Много често спонтанните му хрумвания и капризи определят важни решения с дългосрочни последици за страната. Бързата и честа смяна на неговите позиции прави управлението на държавата хаотично и конюнктурно. Такова управление е и предпоставка за многобройни популистки ходове, които целят потушаване на недоволството на отделни категории граждани, но влизат в противоречие с дългосрочния обществен интерес. И не на последно място, недоволството на гражданите е провокирано от убеждението им, че държавата е обсебена не само от нейния премиер, често разглеждащ я като своя лична собственост, но и от малък кръг хора във властта и около нея. Корупцията, партизанщината и шуробаджанащината са се разпространили като ракови образования в целия обществен организъм.

Нетърпимостта към настоящото управление у все по-широки обществени слоеве сега се излива чрез гнева на хиляди граждани на улицата. Ала отвращението спрямо това управление има по-голямо разпространение – споделят го милиони българи днес, които по една или друга причина не могат да участват физически на протестите. Кризата на доверието е много по-дълбока. През годините пропастта между гражданите и държавните институции се разширява. Последните се ползват с трайно ниско ниво на доверие, което е изключително опасно за съществуването на държавата. А е жизнено важно тя да бъде в добро състояние през следващите години, когато страната се изправя пред големи изпитания. През последното десетилетие се трупат и задълбочават сериозни проблеми, свързани с човешкото развитие на населението: българите ставаме не само по-малко, но и по-стари, по-болни, по-слабо образовани, по-зле възпитани, а и си оставаме най-бедни в ЕС. Кризите в основни социални сфери като здравеопазване, образование, отбрана, сигурност, държавна администрация, пенсионно дело и пр., се задълбочават. Понастоящем се намираме в ситуация на сериозна пандемия, а икономиката се свива с неясна перспектива за възстановяване. Води се международен дебат за бъдещето развитие на ЕС и приемането на ключови програми, които пряко засягат живота на българските граждани, а нашата страна се е самоизключила от него.

Сегашното управление не е в състояние да се справи с насъщните проблеми в социалния живот на хората, тъй като в значителна степен е виновно за тяхната поява и задълбочаване. То е обречено – въпрос на време е да бъде прекратено. Колкото по-бързо приключи агонията му, толкова по-добре за страната. Всеки ден, през който тя продължава населението търпи вреди. По-важно е обаче е какво ще се случи след предизвестения край на тази власт. Съгласно конституционната процедура следва да бъдат проведени колкото се може по-скоро парламентарни избори. В тях гражданите трябва да се произнесат кой иска да ги управлява и най-вече каква политика да се води. В тази кризисна ситуация отново на дневен ред излиза възможността за свикване на Велико народно събрание, което да промени Конституцията на Републиката и така да създаде предпоставки за решаване на някои от хроничните проблеми в държавното ни устройство, а и в обществения живот. Провеждането на избори за обикновено или велико народно събрание следва да послужи за защита и укрепване на демократичните устои и правовия ред у нас. Те ще дадат перспектива на страната, особено ако бъдат спечелени от политически сили, които работят за възстановяване и задълбочаване на реформите в нея.

В тези времена на изпитания е нужно да се използва целият експертен потенциал на нацията. Колкото се може повече от дееспособните българи – независимо дали са в родината или зад граница, следва да се включат в изработването на максимално широко подкрепена програма за нейното бъдещо развитие. Трябва да положим усилия да намерим ценностна основа и изработим взаимно приемливи общи цели, които да формират обществен консенсус.

Добрин Тодоров, преподавател по философия