Номер девет се завърна. Разказ на Иво Иванов
От стр. 1
Либерия е държава с точните размери на нашата България, разположена на Атлантическия океан. Създадена е през деветнайсети век от петнайсет хиляди бивши американски роби, които са искали да изградят своя собствена свободна република на африканския континент. Конституцията, Декларацията за независимост и политическите структури на страната са копирани от тези на Съединените щати. Столицата на страната носи името на американския президент Джеймс Монро и дори националният флаг наподобява американския. Вместо петдесет звезди на него има само една. Защо? Защото при основаването си Либерия е била първата и единствената свободна република в Африка. Смятали са я за модел за подражание, за пътеводна звезда за всички останали държави на континента. Наричат националния отбор по футбол Еднозвездните, но честно казано, този прякор може да бъде интерпретиран по съвсем различен начин, защото Либерия разполагаше с един-единствен стойностен играч. Да, страната имаше една-единствена звезда както върху националния си флаг, така и на футболното игрище. Федерацията, подобно на цялата държава, тънеше в нищета и корупция. На играчите не се плащаше нито заплата, нито премии. Екипите им бяха изпокъсани, бутонките изтъркани. Нямаше пари дори за транспорт, а отборът се събираше за тренировка само веднъж преди официален мач.
Междувременно Чарлз Тейлър се бе кандидатирал за президент. Нямаше политик, който да дръзне да му се противопостави. Предизборният му химн бе следният (честна дума, не си го измислям): „Той ще убие баща ти! Той ще убие майка ти! И ти пак ще гласуваш за него!”. Тейлър спечели седемдесет и пет процента от гласовете и мълниеносно загуби всичките сто процента от човешкото в себе си. Той не беше президент – беше освирепял диктатор, решен да управлява до живот, и вече вършеше зверства, каквито не бяха виждани дори в Западна Африка. По улиците на Монровия отдавна се стичаха кървави вади, но Либерия бе отесняла за безчинствата му. Тейлър насочи ноктите си към съседната Сиера Леоне заради богатите ѝ диамантени залежи. Той искаше скъпоценните камъни в шепите си и човешката цена нямаше значение. Чарлз въоръжи до зъби озверяла паплач, която бе наречена „Обединен революционен фронт“, и я изпрати през джунглата в северната си съседка. Продължи да използва като войници и дрогирани невръстни деца, от чиито ръце стърчаха спринцовки с хероин. Колкото и да звучи невероятно, планът му бе да унищожи цялото цивилно население на Сиера Леоне. Цялото! Операцията носеше кодовото име „Без нито едно живо същество“. Идеята зад този пъклен геноцид бе да даде абсолютен контрол на Чарлз Тейлър върху природните ресурси и територии на Сиера Леоне.
Чарлз Тейлър с деца - войници. Снимка: Georges Gobet/ AFP
В последвалата кървава сеч бяха убити двеста и петдесет хиляди души. Четвърт милион невинни жертви – жени, деца, старци. Ордите на Тейлър обикаляха градове, села, колиби и колеха всекиго наред. Понякога като проява на милост просто режеха ръцете на жертвите си с мачете. Казваха им, че имат избор: „къс ръкав“ (ампутация до китката) или „дълъг ръкав“ (до рамото). Тази варварщина, както вече споменахме, не беше случайна. Диктаторът беше чел Макиавели и знаеше прочутия му цитат: „Ако е нужно да нараниш някого, направи раната толкова драстична, че да не те е страх от неговото отмъщение... По-добре е да се страхуват от теб, отколкото да те обичат...“
Трябва да знаете нещо важно за Чарлз Тейлър – той гледаше на себе си като на космополитен интелектуалец и изтънчен ценител на изкуството. Преподавателите в гимназията са го смятали за изключителен ученик. Беше завършил икономика в Съединените щати с впечатляващи академични постижения и притежаваше както лично обаяние, така и забележителни ораторски способности. Беше изградил вкус към костюмите „Версаче“ и художествената литература. Привидно първобитната му същност бе внимателно калкулирана стратегия, движена изцяло от неугасима алчност и жажда за власт.
Един от многото синове на диктатора бе роден и израснал в Съединените щати – младеж, известен с името Чъки. Чарлз разпозна в неговите личностни дефицити своята собствена социопатия, доведе го в Либерия и го назначи за водач на най-ужасяващата военна единица, която си бе спечелила името „Демоничните сили“.
Чъки направи всичко възможно, за да засенчи баща си. Стана известен с това, че погребваше жертвите си живи и ги подлагаше на изтезания, които нямам сили да опиша на тези страници. Ще кажа само, че в сравнение с неговите похвати Испанската инквизиция прилича на джаз фестивал.
Да, в края на деветдесетте години Либерия бе ад. И имаше нещо, което вбесяваше неговия Луцифер: обитателите му не скланяха глави единствено пред него. Те боготворяха много различен човек. Човек, който имаше досадния навик да се завръща... непрекъснато. Директно в наказателното поле на Сатаната. Без капчица страх. Без колебание. Сякаш знаеше нещо повече от нас. Сякаш осъзнаваше, че мястото му е точно тук, където не трябваше да бъде. По Коледа теглеше пари от сметката си и ги раздаваше на непознати по улиците. Понякога отиваше в бедните болници и даваше банкноти на пациентите – около хиляда долара на човек. Веднъж изпрати човек, когото не познаваше, на скъпо лечение в Съединените щати. Съпругата му Клар сподели, че често заставал на прага на дома им и чакал с банкноти в ръцете хората да дойдат при него. „Те идваха един по един – спомня си Клар – и Джордж им даваше... Коледа.“
Някой го попита защо го прави и той отговори, че обикновените граждани на Либерия са платили чрез данъците си за неговото образование и израстване като играч. „Дължа всичко на съгражданите си.“ Джордж не просто разбираше сънародниците си – той ги обичаше. Бе израснал в колиба в най-бедното гето на Монровия, изоставен от родителите си и отгледан от баба си. Знаеше какво означава да нямаш пари за храна. Знаеше какво означава да си отчаян, да се чувстваш в безпътица.
Когато футболистът кацаше на летището в Монровия, го посрещаха тълпи от обожатели. Ако в суматохата се опиташе да каже нещо, всички веднага млъкваха. Попиваха всяка негова дума, всеки негов жест и движение. Митничарите го вписваха в официалните декларации с името „Цар Джордж“. Което беше проблем. Защото в този момент страната имаше само двама лидери; единият – носител на ужас и мрак, а другият – на добрина и надежда. Два полюса, разделени от бездна, която Чарлз Тейлър се опитваше да напълни с кръв.
Обединените нации обявиха диктатора за най-опасната и дестабилизираща сила в Африка, наложиха икономическо ембарго и предупредиха чужденците да избягват пътувания в региона. Джордж бе изпратил съпругата си и трите малки деца на семейството да живеят в безопасност в Ню Йорк. Но той самият... Клар го молеше на колене да не се връща в Либерия и сподели в пресата, че я е страх, че ще го убият.
Уеа отвърна по следния начин: „Човек никога не трябва да изгаря мостовете зад себе си. Ако някой друг ги изгори, ти самият трябва да построиш нови мостове и да минеш по тях. Човек винаги, винаги трябва да се връща.“
Така че... за кой ли път номер девет се завърна и се зае с най-амбициозния си проект. Искаше да направи невъзможното и да изпрати Либерия на световно първенство.
Беше спечелил около петнайсет милиона долара от престоя си в „Пари Сен Жермен“ и „Милан“ и веднага инвестира два милиона от тях в налудничавата си мечта. Превърна се в еднолична федерация, ставайки технически директор, треньор и основен играч на националния отбор. Купи екипи, бутонки и екипировка и плати от джоба си заплатите на играчите.
Гарантира с името си и репутацията си за качествата на десет млади футболисти и ги изпрати на негови разноски на проби в европейски клубове. Всичките десет подписаха професионални договори. Джордж премести лагера на отбора в Кот Д'Ивоар и наложи нова система на подготовка и хранене. Плащаше за всичко – чартърни полети, автобуси, хонорари, разходи на официални лица... всичко! Уеа промени отбора за броени месеци... по свой образ и подобие. Играчите вече не бяха дезорганизирани и потиснати. Играеха спокойно и уверено, с интелект и самочувствие. В първия си мач след като пое отбора, Джордж разполагаше с точно единайсет играчи. Съперник беше непобедимият Голиат на Африка – Нигерия. Очакваше се суперорлите да прегазят малкия си съперник и на трибуните на стадион „Самуел Доу“ в Монровия имаше много либерийски фенове, облечени в цветовете на Нигерия.
Ден преди мача Джордж Уеа заяви следното: „В състояние ли са играчите на Нигерия да летят във въздуха като птици? Ако не са, ще ги победим... с два на един!“.
Джордж “Нострадамус” Уеа отново знаеше нещо повече от всички нас и малко по-късно либерийските футболисти шокираха цяла Африка, изигравайки мач шедьовър и надделявайки с... два на един. Джордж асистира и за двата гола.
За пръв път от много, много години цялата страна обезумя от щастие. Опиянени и невярващи, хората на стадиона крещяха, пееха и се прегръщаха. Самият Чарлз Тейлър бе забелязан да танцува в ложата си.
Еднозвездните бяха друг отбор и водени от своя неподражаем лидер, спечелиха десет от последвалите единайсет мача. 34-годишният Джордж Уеа бе в основата на всичко – както на терена, така и извън него. След като надделя в квалификациите дори над фаворити като Гана и Нигерия, отборът бе само на крачка от класиране за първия мондиал в историята на страната. Въпреки войните, смъртта, разрухата и мрака Либерия бе успяла да изпревари всички съперници. Отборът бе на първо място и въпреки напредналата си футболна възраст номер девет усещаше колко близо е мечтата му. Сякаш можеше да се протегне и да я докосне. Сякаш вече усещаше уханието на тревата по стадионите в Япония и Корея. Толкова близо. Оставаха още само четири мача...
Знаете ли, понякога ми се иска да живеем в друг свят. В друго време. В последните шест-седем години сякаш изгубих огромно количество от вярата си в човечеството. Беше ми трудно дори да търся и разказвам хубавите истории, които смятах, че са ни нужни. Светът направи толкова рязък завой към старите си грешки. Сто и осемдесет тъжни градуса към рекламите на неща, които трябваше отдавна да не съществуват: безумие, хаос, братоубийствени кръвопролития, корупция, поляризация, диктатури. Как е възможно? Защо днес, след почти четвърт век, прекаран в двайсет и първото столетие, виждаме възраждането на автокрации, плутокрации, бюрокрации, теокрации, медиокрации и деспотокрации? Защо, по дяволите, сме позволили нашите общества да бъдат сдъвкани и изплюти от проклетите -крации? Защо да няма доброкрация, разбирателствокрация и мирокрация?
Нима има нещо счупено в самите нас? Нима това, което е движело всяко важно решение в живота ми, е било химера? Нима доброто не съществува? Нима то е само почивка на полувремето между две безсмислени войни? Кратък антракт, в който зрителите да отидат до тоалетната, преди да се върнат на трибуните на колизеума?
Наскоро, докато, онемял от ужас, гледах кадри от поредната проява на немислима, гнусна жестокост, някой каза: „Това не са хора. Това са животни!“.
Това, разбира се, не е вярно. Няма животно на този свят, което да убива по този начин. Няма животно психопат, което да отнеме диханието на друго същество поради религиозен фанатизъм, политически убеждения, националност, етническа принадлежност или диаманти. Алчността, жаждата за власт, тесногръдието, омразата... те са си наши. Нямаме право да ги прехвърляме върху животинския свят.
В последно време бях много озадачен. Толкова много хора, включително мои стари приятели, виждат идоли в кандидат-диктаторите на новото време. Интоксикирани от власт популисти сякаш се клонираха спонтанно навсякъде по целия свят. „Харизматични“ лидери с месиански комплекси и съмнителни личностни качества продават омраза и разделение и милиони я купуват с манифестен ентусиазъм. Десетилетия след отмирането на последните култове към личността образите на новоизлюпени бездарни деспоти биват отново възпявани в химни и бродирани върху знамена. Фалшиви идоли. Ръкомахащи, пръскащи слюнки палячовци, които не са постигнали нищо в живота си освен безгранична любов към самите себе си. Имам познати, които казват: „Обичам го този, защото не му пука от никого“. Сякаш това е причина да обичаш някого. Има дума за тези, на които не им пука от никого: социопати.
Знаете ли, не всяка приказка завършва перфектно. Хладната реална действителност няма никакво отношение към бълнуванията на холивудския хепиенд. Либерия не успя да се добере до мондиала. Еднозвездните дадоха всичко от себе си, но не им достигна една-единствена точица, за да се класират. Великият Джордж Уеа, носителят на „Златната топка“, така и не успя да постигне голямата си футболна мечта. Чакаха го обаче други мечти, други изпитания и други цели.
Днес Чарлз Тейлър се събужда всяка сутрин в зловещия затвор „Франклин“ във Великобритания, където ще излежава престъпленията си до края на своя живот. Казват, че не изпитвал угризения, независимо че по време на делото доказателствата и свидетелите го уличиха в убийството на стотици хиляди... в изтезания... в канибализъм.
Синът му Чъки също излежава доживотна присъда, както и много от неговите верни генерали.
Що се отнася до Джордж Уеа, той, разбира се, се завърна и... се кандидатира за президент. През 2018-а спечели с лекота срещу съперника си Джоузеф Боакаи. В предизборната си кампания обеща на сънародниците си, че ще подобри икономиката, ще изкорени корупцията и ще изгради инфраструктурата на страната. Той искаше да подходи към страната си така, както бе подходил към националния отбор. Това обаче се оказа много по-трудно, отколкото бе предполагал, и новият президент се сблъска с препятствия и противници, далеч по-непреодолими от защитниците на „Верона“. Дори с име като Джордж Уеа един-единствен човек не е в състояние да промени цяла една система. Самата страна все още търсеше изгубената си самоличност. Вече не беше касапница, но старите ѝ травми се подуваха при най-малкия натиск. Хората ѝ бяха съсипани. Опитваха се да възстановят здравето си, разсъдъка си.
Децата войници бяха пораснали, но много от тях бяха смазани и бродеха по улиците в търсене на дрога. Корупцията бе толкова дълбоко втъкана във всяка държавна структура, министерство и индустрия, че те бяха неразделни от нея. Дори много от членовете на собственото му правителство се оказаха алчни мошеници. Сенчестата икономика въртеше ръждясалите си зъбци и въпреки намеренията и надеждите на Уеа, по време на шестгодишния му мандат страната потъна в още по-голяма бедност и инфлация. Противниците му твърдяха, че той е причината. Че липсата му на опит и образование е съсипала държавата. Джордж искаше втори мандат. Искаше да докаже на света, на сънародниците и на себе си, че промяната е възможна. Че просто му трябва още малко време. Следях с напрежение изборите тази есен. През октомври Уеа спечели срещу стария си противник Боакаи, но този път само със седем хиляди гласа. По-малко от един процент. Което означаваше, че ще има втори кръг. Този път Джордж загуби с малко повече от процент. Една точица.
Бях ужасно притеснен. Не от загубата му. Това, от което се страхувах, бе реакцията му. До този момент народът го боготвореше. Поддръжниците му го наричаха Цар Джордж. Беше издигната негова статуя на улица „Брод“ в Монровия.
Притеснявах се, че Уеа може да се изкуши да превърне президентството в своя монархична собственост. Беше ли променен и опиянен от властта? Беше ли повярвал в своята богоизбраност? Щеше ли да се обяви за победител? Да мобилизира армията? Да арестува съперника си? История, толкова често повтаряща се на африканския континент, че се е превърнала в клише. Щяхме ли да загубим още едно скъпоценно парченце от вярата си в хората?
Може би затова не се притеснявам да си призная, че се просълзих, когато чух следните думи, изречени от самия него непосредствено след изборите:
„...Току-що се обадих на бъдещия президент Джоузеф Боакаи, за да го поздравя с победата и да му предложа искрено помощта си по време на предстоящите му усилия в полза на нашата любима Либерия. Аз бях обещал, че под мое ръководство изборите ще бъдат честни, прозрачни и безукорни. Гордея се, че обещанието ми бе спазено. Либерийският народ каза думата си и аз я чух ясно и безупречно. Приемам безусловно вашия избор и подканям своите последователи да направят същото. Близостта на вота обаче разкрива дълбоко разделение в нашето общество. По време на прехода към новото правителство трябва да направим усилие да преодолеем различията си, да разпознаем опасностите на поляризацията и да намерим обединяваща кауза. Днес повече от всякога нашето взаиморазбирателство е от ключово значение за родината ни. Скъпи сънародници, тази вечер аз изгубих изборите, но Либерия спечели. Сега е моментът, в който трябва да покажем благородство в лицето на загубата, да поставим страната си над партията и любовта към Родината над личните интереси...“
Пиша точно тази история само няколко часа преди Коледа и това не е случайно. Именно днес, въпреки всичко, имаме толкова много поводи за надежда. По вярата в доброто начало винаги се е стреляло – първо с копия и стрели, после с куршуми, а в последно време и с коментари в социалните медии. И тя някак си винаги се е изправяла след поредното покушение... с поочукана броня и кървящи рани, но винаги още по-силна и по-неуязвима. Вярно е – човечеството е способно на немислими жестокости, но пак то е способно на толкова много истинска, неподправена, непровокирана добрина. Пак то е способно да ни даде хора като... Джордж Уеа и да ни убеди, че мракът е само временно отсъствие на светлина.
Децата в Либерия повтарят думата „време“. Чак тогава приказката може да започне. Никой не знае точно защо, но аз имам своята малка теория. Може би децата осъзнават, че най-важната дума във всяка приказка е думата „време“. Така е и в тази приказка. Всички знаем, че просто има хора на този свят, които са създадени да бъдат апостоли. Не са много, но ги има... Един от тях е казал, че времето е в нас. Така е – ние сме рожби на времето си. Не можем да избягаме от него. Да се скрием от епохата си. Да избегнем неумолимите му, линейни интервали. Нашите характери, навици, решения, мисли се влияят от времето, в което дишаме. Нашето време... със своите ограничения, рани, изпитания, жаргон, технологии. Времето е в нас – във всяка наша клетка и всяко наше решение. Но същият човек е казал, че и ние сме във времето.
Чували сме неговите девет семпли думи толкова често, че сме забравили тяхното значение. А в тях има толкова много смисъл и толкова ценно послание. Да, времето е в нас, но ние не сме му подвластни – не сме негови безпомощни васали. Ние, виждате ли, също сме във времето. Да, има хора, които минават през него, без да го докоснат. Но има и такива, които имат силата и безстрашието да нахлуят в него, да го моделират и оставят променено зад себе си. Да бъдат неговият дързък гол... неговата революция. Трябва да знаем имената им, защото те са причината всяко време да носи отпечатъците на своето поколение. Те са причината то също да не може да избяга от нас. Те са тези, които искат да ни напомнят, че не трябва да приемаме времетo такова, каквото е – трябва да се стремим да го променяме.
Някой ден спомените ще изтлеят, земята ще попие последните капки пролята кръв и децата на Либерия ще създадат свое собствено време. Време без глад, спринцовки, калашници и смърт. Ще правят това, което трябва да правят всички деца: ще тичат след топката, а вечер ще се събират в колибата палавер, за да чуят приказката. Приказката за човека, който се завръща.
Джордж Уеа не е безгрешен. Както на терена, така и извън него. Но той е от хората, които, съзнателно или не, оставят неизличими следи не само в отреденото им време, но и отвъд него. Има голове, които се държат особено. При това дълго след като са били отбелязани. Топката им не спира в мрежата. Значението им излиза от статистическия лист и започва да пътува във... времето. Вече гледам вълшебния, неостаряващ гол на номер девет срещу „Верона“ със съвсем други очи. Вече разбирам смисъла на неговата ярост и чувам тътена на всяко бутало в двигателя му с външно горене. Джордж Уеа просто иска да ни напомни, че ние всички можем да носим фланелка с номер девет. Че винаги ще има сили, които ще се опитват да ни отдалечат от човешкото в нас, но ние винаги, винаги трябва да се завръщаме. Ако някой изгори мостовете към собствената ни добрина, само от нас зависи да построим нови и да минем по тях към нея, преди реката на бездушието да я е заличила.
Знаете ли, миналата година станах свидетел на нещо изумително. Уеа стъпи на игрището на мондиала! Честна дума! В 36-ата минута на мача срещу Уелс нападателят се откъсна с мощен спринт от защитника Неко Уилямс, получи великолепен пас в крачка и с едно-единствено докосване на десния крак би шпагата на вратаря Хенеси: гол!
Малкият Тими Уеа, който растеше в Ню Йорк, докато баща му рискуваше живота си в Либерия, беше станал 183-сантиметров млад мъж – точно копие на знаменития си родител. Елегантният му гол бе първото попадение за Съединените щати на световно първенство от осем години насам. Джордж Уеа също беше там – просълзен от щастие на трибуната в Катар. По един особен начин неговата голяма, последна, неизпълнена футболна мечта се бе превърнала в реалност. Явно, казах си изумен, има карма на този свят и човек не трябва да спира да вярва в мечтите си, колкото и налудничави да са те. Явно е глупаво да губим надежда в хората. Явно няма смисъл да се отчайваме само защото нашата цивилизация е объркала за малко пътя си. Явно всичко е въпрос на “имало едно време”, защото, ако се вгледаме внимателно в хилядолетната приказка на човечеството, ще забележим, че рано или късно номер девет винаги, винаги се завръща.
-----------------------
Източници:
https://www.nytimes.com/2005/08/21/magazine/george-weahs-new-game.html
https://www.transfermarkt.com/milan-ac_hellas-verona/index/spielbericht/2214832
https://www.liberianobserver.com/full-text-president-george-weahs-concession-speech
https://www.theguardian.com/world/2008/mar/14/liberia
https://www.trcofliberia.org/press_releases/156.html
https://www.france24.com/en/20080514-liberia-sierra-leone-war-crimes-hague-rebels-human-cannibalism