Нито такси, нито багаж - разказ от Здравка Евтимова

Петра го наблюдаваше вече почти час – човекът стоеше пред вход В на отсрещния блок. Валеше. Народът отдавна вече трещеше с пиратки, на небето разцъфтяваха и угасваха огнени букети, бляскави и не толкова в зависимост от платежоспособността на стрелците.

Пиротехнически шедьоври липсваха. Дъждът не успяваше да уплаши индивидите, решени да ликуват, заливайки квартала с пищност и разточителни багри. Поводът беше внушителен – идеше Новата година с новия късмет в календара, а човекът пред вход В на отсрещния блок стърчеше в пороя. Не реагираше на шума. Небесната заря не го интересуваше. Какво чакаше той? Кого?

Петра го наблюдаваше без особен интерес. Посрещаше годината сама. Отказа да отиде до Пловдив при семейството на сестра си. Двете й племеннички бяха по-скоро диви, отколкото възпитани хлапета на осем и четири години.

Преди месец Петра си беше тръгнала – колко тихо и кротко звучи този глагол, „тръгвам си“. Няма трясък, нито пиротехника, само такси, което прибира багажа ви и се стапя в нощта. Но в случая с Петра нямаше такси, нито багаж. Тя не изпитваше и сянка от съмнение. Беше видяла каквото трябва. Не бе задавала въпроси. Кристиян и неговата колежка, разбира се, с която създаваха проекти на къщи, сглобяеми постройки, бараки и всичко, което може да се сглоби.

Кристиян беше човек, изпълнен с неохота да разкрива подробности по отношение проектираните от него сгради. Всъщност той нищо не й беше обещавал, просто живееха – без уговорки, без планове, сред възпитани въздишки и когато Петра видя как Кристиян и съответната сътрудничка сглобяват къщички, се получи характерното за подобни случаи събитие - без такси и без багаж.

Тя взе дамската си чанта, каза, че ще купи шунка от супера и излезе. В апартамента на Кристиян останаха дрехите й, два крема – дневен и нощен за чувствителна кожа - и два чифта обувки. Две-трети от облеклата й бяха от магазина Втори шанс, добре запазени. Обувките й бяха друга лула тютюн, както се изразяваше Кристиян - той пушеше лула (както и проектантката на сгради от екипа му) и всичко което му допадаше, сравняваше с тютюн. Освен това Кристиян винаги си връщаше – каквото и да означаваше тази фраза.

Човекът пред вход В на блока отсреща продължаваше да се извисява под дъжда. Нова година официално настъпи. Пиратки и цветни димки хвърляха огнени смеси във въздуха. Небето подивя. Но човекът пред вход В не се интересуваше от пиротехническите излияния, нито от Новата година.

Петра не желаеше да коментира девиза на Кристиян „Винаги си връщам“ и реши да не мисли за онова, на което бе станала свидетел. Друг е въпросът дали успя. Тя беше преводач на закони, нормативни актове и договори, изпълнени с клаузи за неустойки, наказателни лихви и плащания. Отказваше да встъпва в спорове. Свадата като вид дейност я изтощаваше. Не искаше да среща Кристиян. Повишеният тон й създаваше усещане за облак прах, попаднал в гърлото на крякащия индивид. При нея всяка фраза идваше на пръсти - не особено напориста, просто сплав от думи, които Петра не си вземаше назад. В мислите й живееха кратки изречения – гранит, обрасъл с мъх. Наглед меко и удобно, но отдолу камъкът не помръдваше от мястото си. Петра не желаеше да се разделя нито с мъха, нито с гранита.

Остана още една седмица при Кристиян – спокойна и приветлива. Както винаги приготвената от нея вечеря беше питателна и вкусна – той купуваше продуктите, тя готвеше. Той поемаше сметките за парното, тя почистваше апартамента. Всичко и навсякъде в него сияеше. Всъщност апартаментът принадлежеше на майката на Кристиян, лекарка, известен гинеколог, която бе посъветвала Петра в прав текст „Време е да заченеш. Времето тече. Кристиян е толкова зает с кариерното си развитие. Едно дете бихме могли да отгледаме ти и аз.“
Както имаше обичай, Петра се усмихна. От дете беше разбрала, че усмивката е непревземаем защитен вал – зад него мисълта, една от стабилните опори в живота й, й спестяваше усилието да лъже и шикалкави.

Майката на Кристиян беше добавила:

- Усмивката ти е загадъчна, наистина. Но, боя се, че мъж като Кристиян - той е постоянно зает, разбирам, мъчно е да живееш с толкова неистово претоварена личност, та тази неистово претоварена личност има нужда от утеха, не от усмихнати без повод лица.

Петра успяваше да предостави утеха под формата на шницел по виенски, който заличаваше всякаква духовна и нравствена болка. Разбираше Кристиян в смисъл, че не си пъхаше носа, търсейки мотив зад всяка негова постъпка. Осигуряваше редовно топлота. Очевидно недостатъчна.

На закуска пиеха само кафе – Кристиян се заемаше да сглобява къщи с колежката си от девет часа сутринта, но отиваше далеч по-рано от началото на работното време. Петра потъваше в превода на поредния договор и така до осемнадесет часа, когато излизаше да пазарува кашкавал и сарми от супера.

Този петък не взе нито една от вещите си с изключение на телефона и документите. Не беше споделяла с Кристиян, че има леля, възрастна госпожа, работила като секретарка на някакъв извънредно влиятелен господин във водеща европейска банка. В следствие на солидния си трудов стаж, лелята се омъжила за банкера, когато била на 54 години, а той на 70. Семейството не създало деца. След глагола „тръгвам си“ Петра се беше преместила в апартамента на лелята, която понастоящем живееше в Цюрих. Задължението на преводачката беше да полива цветята – всъщност един лимон, наречен от лелята Станой.

Всяка година Станой раждаше по три лимона, грамадни екземпляри, към които енергичната госпожа се отнасяше като към свои деца. Майката на Кристиян също беше респектирана от размера на витаминозните плодове, собственоръчно изцеждаше сок от тях и веднъж седмично го предоставяше на сина си, за да подпомогне интензивността на неговия мисловен процес. Лелята на Петра нямаше откъде да научи за това отклонение от правия път.

Петра вече беше взела решение – всъщност при нея решенията идваха изневиделица – с дъжда, сред грохота на пиротехническата лавина, заедно с човека, който стоеше повече от час, всъщност два часа, под дъжда пред заключения вход точно на Нова година.

Петра не печелеше колосални суми с преводите си, леля й беше приела да покрива една 21-а част от сметките за отоплението, защото според изчисленията на нейния банкер това било напълно достатъчно. Цветята – тоест лимонът Станой - да цъфти, добрува и ражда бляскавите си плодове. На Петра й беше студено. Всичките й дрехи, макар и от Втори шанс, бяха останали при Кристиян, както и здравите й обувки. Все пак добре, че леля й не бе изпълнила решението си да изхвърли старите губери и десетината родопски одеяла, по които съпругът й бил запален. Под тези одеяла и губери, напъхана в едно от седемте кожени палта на лелята, Петра възнамеряваше да прекара зимата. Трябваше да плаща интернет, по дяволите, но щеше да го плаща.

Слезе с чадър до отсрещния блок. Според двама от шофьорите на такси, чиито услуги Кристиян използваше, частта от София, където блестеше апартаментът на леля й, била най-скъпа. Блоковете бяха предимно сиви с мъдро зацапани прозорци – собствениците на жилищата живееха в Лондон, Париж, Рим и прочее престижни градове. Наследниците им се съдеха до кръв и кокал, в резултат на което патеха фасадите на постройките – избелели, олющени стени.

Петра не се съдеше с никого. Къщата в Пловдив остави на сестра си – всъщност полу-сестра си. Майка й и баща й, преди всеки от тях да поеме по своя път, преминаваха през редица сложни дискусии - простолюдието в провинцията нарича подобни събития скандали, тъй че Петра бе натрупала болестна неприязън към дрязги от всякакъв характер.

Затова в петък - петък според нея е денят, когато човек си тръгва - без такси, без да прибере дрехите и обувките си - за да хвърли котва в апартамента на своята леля. Блокира телефонния номер на Кристиян. Една в много отношения тъпа стъпка, защото в банковата й сметка блестяха 338 лева, а Кристиян си връщаше. Беше напълно неизвестно кога ще й платят за превода на поредния договор. Беше ваксинирана, но ако се разболееше едва ли полу-сестра й от Пловдив би се бръкнала да заплати лечението.

Петра приближи до човека, който стърчеше под дъжда без чадър, в мокрото си черно яки, и му каза:

- Живея отсреща. Видях ви. От два часа стоите навръх Нова година пред този заключен вход.

Мъжът я изгледа. Най-обикновено мокро лице, тъмни очи, тъмна коса. Дрехи очевидно не от Втори шанс, обувките също.

- Елате да изпиете чаша вино с мен – изрече равно Петра.

Човекът нищо не отговори. На колко години е? – помисли Петра. Трийсет и три - трийсет и пет. Кристиян беше на 34, но изглеждаше далеч по-млад, може и заради лимона Станой и неговия безусловно полезен сок, с който се наливаше, за да поддържа активен мисловния си цикъл. Непознатият тръгна след Петра - тънък, твърде висок за нейния вкус. По начало преводачката не изпитваше доверие към високи хора – Кристиян беше такъв, както и колежката му с която очевидно сглобяваха успешно различни строителни конструкции.

- Не се събувайте. Подът е от мрамор – и наистина беше. В кухнята въздухът буквално замръзваше. Петра се питаше какво ще приказва с този непознат. Може би е болен, може би не е ваксиниран. В коридора водата в лейката беше хванала ледена кора.

- Якето Ви е влажно - каза тя. - Махнете го. Ще Ви донеса един губер да се завиете.

Мъжът прие губера, грабна чашата с вино, предложена му от Петра, и го изсипа в гърлото си. Тя подбутна към него двете пържоли, които не й бяха харесали – купи ги готови от супера отсреща. Извади от хладилника купичка с варен ориз. Човекът изяде всичко, без да я поглежда. Петра забеляза, че погледът му бяга из помещението. Гостенинът, омотан с губера на леля й, се изправи. Отвори хладилника, извади недоядено парче печено пиле, чинийка с баклава и крайчец от ръжен хляб. Изяде баклавата, пъхайки едновременно хляб и печено пиле в устата си. Напи се с вода от крана на чешмата, после посегна към бутилката вино – коледния подарък на Петра от една фирма за преводи. Тя пазеше виното и възнамеряваше да го подари на собственицата на друга преводаческа фирма. Непознатият отвори едно чекмедже от кухненския шкаф, после второ, трето. Накрая намери тирбушон. Отвори бутилката, надигна я и изпи виното до половина. Оригна се. Скочи от мястото си, приближи се към тостера до мивката, огледа го и попита:

- Работи ли?

- Да - отговори Петра.

После той пристъпи към електрическата скара в кухнята – искрящо чиста, както всичко, до което се докосваше Петра.

- Работи ли? - попита той.

Петра не отговори.

Той обиколи кухнята два пъти – в два концентрични кръга. Обувките му оставиха новогодишни кални следи върху мрамора. Спря пред микровълната печка. Отвори вратичката й.

- Работи ли?

Петра не отговори.

Непознатият взе тостера и го напъха под губера, с който се беше увил. Вероятно закрепи уреда под мишница. После закрепи и микровълновата печка. Изостави скарата на пода. След това, подобен на кукер в оранжево-кървавата завивка (съпругът на леля й не се отказваше от ревностното си влечение към горещи цветове. Беше фламандец.) непознатият се насочи към вратата на апартамента. Посегна към нея, но не я отвори.

Петра го гледаше. Изпита безконечно потисканото в съзнанието й желание да изкрещи, но очевидно кръвта й бе отвикнала от такива способи за разрешаване на спорове. Вместо крясък, както винаги в ситуации, когато безпомощността я всмукваше в дълбоката си пещера, Петра се усмихна. Усмивката е ров около крепост, в която човекът остава цял и здрав. Каквото и да се случи.

Човекът я забеляза. Нищо не каза. С рязко движение на раменете отхвърли губера и притискайки под мишниците си електродомакинските уреди, които бе избрал, пристъпи към Петра. Тя се отдръпна назад. Непознатият рязко се наведе, заряза на пода първо тестера, след това и микровълновата.

Случи се нещо банално. Всеки го прави. За него се пише обширно в женските списания. Жълтите рубрики на електронните медии изобилстват със статии и коментари по тази вечно гореща тема.

Мраморният под в коридора беше ледено студен. Неприятен.

Петра изкрещя.

Писъкът никога не е разрешавал проблемите, по-скоро ги е правел неразрешими.

След около десетина минути непознатият, прегърнал микровълнова печка и тостер, облечен в мокро черно яке, натисна копчето на асансьора, но асансьорът работеше с чип. Затова той заслиза надолу по стълбите. Скоро електричеството във входа угасна. То също се контролираше посредством чип. След около четвърт час Петра видя – микровълнова печка и тостер в краката на мъж в черно яке, изправил се с вдигната в дъжда глава пред заключената врата на вход В на отсрещния блок.

Петра трепереше.

Пи вода. Задави се. Закашля. Наля в гърлото си малко вино от бутилката, която непознатият беше отворил. Настъпи тирбушона. От петата й изтече малко кръв, която попи в чорапа. .

Тя огледа калните следи, оставени от грамадни обувки в кухнята.

Пи още вино. По навик, когато не знаеше накъде да се обърне, провери електронната си поща. Един имейл от майката на Кристиян.

„Надявам се, че новогодишният подарък за теб от мен и Кристиян – мургав господин в черно мокро яке – ти е допаднал.

P.S. Тя е по-хубава от тебе.“

През първия работен ден на годината Петра имаше среща със един от водещите си работодатели, собственик на кантора, възлагаща й преводи. Едва ли щеше да договори по-изгодни условия на заплащане, но щеше да опита.

Наистина щеше.