Марадона или когато във футбола имаше rock n roll

По това време живеех сам. На квартира, в квартал „Разсадника“, точно до родилния дом, който по това време се казваше „Тина Киркова“. Нямам никаква идея как се казва сега...

Трябва да е било 1986 година. Не помня дали имах телевизор – помня, че имах касетофон. „Унитра“ – полски. По- късно тате щеше да ми купи един двукасетъчен „Хитачи“ който живя дълги години и накрая свърши в една кофа за боклук, но това е друга история.

Тази вечер трябваше да е четвъртфиналът на световното първенство.

Кой знае защо аз винаги съм симпатизирал на англичаните. Недодялани, груби, сърцати и най-вече – честни в играта. Или поне така си мислех. Никога няма да забравя как веднъж дадоха дузпа за Ливърпул срещу Роби Фаулър, който тръгна да обяснява на съдията, че няма дузпа срещу него и че съдията не осъжда правилно. Ето това ме кефеше в англичаните. Както и Пол Гаскойн... Гаскойн за мен бе нещо като Джони Ротън в музиката – гениален хулиган.

Но да се върнем на 1986 година. Отидох на гости у един приятел, да гледаме четвъртфинала. Аржентина биха. Двата гола вкара някакъв не много висок футболист с леко индианска физиономия. Диего Марадона.

Никога няма да забравя колко псувах. Той вкара гол с ръка. На всичкото отгоре страничният съдия носеше името Богдан Дочев. Което донакъде облекчи псуването по Марадона, защото започнах да псувам родния съдия по стар български навик, викайки – „Ето, ето, толкова сме зле, че където и да отидем, се осираме. Страничният съдия прецака англичаните“.

По това време не се интересувах кой знае колко от футбол. Учех в музикалното училище, свирех на пиано и чат-пат гледах мачове само колкото да има повод да пием бирички с моите съученици. Даже си избрах аутсайдера. Колкото да има спор. През 1988 бяхме на военно обучение в Рила. На финала на европейското всички викаха за Холандия – онзи величав отбор на Холандия с ван Бастен, Гулит, Куман...

А аз – като една същинска мурзилка – за братушките от СССР. Сигурно съм бил единствения „фен“ на руснаците по това време – а те играеха един неприятен конски футбол – в най-добрите традиции на съветската школа – „няма кръв – няма фаул“.

По това време Марадона беше световна звезда. Вкарваше голове, сам побеждаваше противниковите отбори. Беше виртуоз – правеше каквото си пожелае с топката. Чат-пат, когато гледах някакви мачове, го виждах – играеше първо в Барса. После в Наполи. После в Севилия. Направи Наполи шампион. Даже два пъти. Първите и единствени два пъти, в които Наполи спечели шампионската титла.

Аз не печелех никакви титли. Живеех в света на агонизиращия комунизъм, в който едничката радост беше да си си купил бутилка джин, която да пазиш, дебнейки да пуснат тоник (беше модерно да се пие джин с тоник). В магазините никога нямаше джин и тоник едновременно. Не знам защо...

Беше през 1990. На полуфинала на поредното световно първенство трябваше да се срещнат Аржентина на Марадона и Италия. Срещнаха се, играха, биха си дузпи и Аржентина отиде на финал. А Марадона отбеляза една от дузпите. Забравих да кажа - гледах мача с един приятел. Понеже имахме джин, но не пуснаха тоник, пихме джина с компот от боровинки...От тогава не пия джин.

Отново псувах – по това време Италия беше симпатичен отбор, а Тото Скилачи беше звездата на световното първенство.

У нас социализмът тамън си беше отишъл. Предстоеше странно време, в което ние, последните деца на социализма щяхме да се срещнем челно с прехода и от сблъсъка с него главите ни щяха да се счупят.

Аз се опитвах да съхранявам наивните си идеи за живота. И Марадона ми се струваше всичко онова, което не мога да понасям – успял – демек - мейнстрийм, звезда – демек - надут пуяк. Абе всичко, което ми се струваше, че не е ОК. Затова изпитах задоволство на финала, когато Германия би Аржентина и стана световен шампион. Ех, ако знаеше този световен шампион кой ще му вземе скалпа само 4 години по-късно... Но млъкни, сърце.

А Марадона – Марадона си живееше живота. Вкарваше, през 1991 спечели купата на УЕФА с Наполи и през 1992 премина в Севилия.

А аз през 1992 прекъснах образованието си, омерзен от мрачната постсоциалистическа тегоба в Консерваторията. И после я карах дълго време учил - недоучил, докато се наканя да завърша на стари години.

През 1994 година живеех в родния ми град. Кюстендил.

Лятото ме свари там – пиех доста, посягах чат-пат и към някои други тревни субстанции, бях намерил много приятели сред местните млади интелектуалци – сърдити млади хора, ненавиждащи мейнстрийма.

През лятото на 1994 година на майтап започнах да гледам по-сериозно футбол. След като паднахме с 3:0 от Нигерия си мислех, че по-лошо няма да стане. И няма да забравя, че в следващия мач изведнъж победихме Гърция с 4:0. Направо ги смачкахме.

Предстоеше ни нещо немислимо – за да продължим, трябваше да бием Аржентина. Аржентина с Марадона.

Всичката ми омраза към Марадона, към божията ръка, към божествената му, но арогантна гениалност, към това, че е мегазвезда, че е милионер, че е един от най-почитаните футболисти се канализира в едно – „Убий ги, Ице, счупи му краката на тоя Марадона, Трифоне!“.

И тогава във вестника се появи новина.
Марадона засечен с ефедрин в кръвта.

Което значеше край на играта му на това световно.

Спомням си мача. Беше някъде в 02.00 часа сутринта българско време.

Аржентина излезе без легендата си. И нашия пънк отбор, съставен от онова култово златно поколение просто ги сгъна на две – Стоичков и Сираков вкараха по един гол. И чудото стана. Гледахме мача с баща ми, който си отиде година след това, но доживя да види как България става бронзов медалист на световно първенство!

После историята ви е известна.

Марадона беше преминал върха в кариерата си. И последваха хиляди скандали, проблеми с наркотици, с алкохол, лечение в клиники.

Междувременно аз се ожених. Роди ми се син. Довърших онова, което бях прекъснал през ранните си бунтарски години.

А Марадона се появяваше в различни видеа. Ту друсан някъде, където, след като са го попитали за нещо не може да отговори. Ту развеселен танцува латино. Ту пуши пура и се клатушка мъртво пиян на трибуната на някой стадион. Ту с неговия приятел Фидел Кастро и с тениска на Че Гевара.

И тогава... Странно, но тогава аз започнах да харесвам Марадона. Изведнъж харесах и божията ръка, и наглата му арогантност. И факта, че беше извънземен футболист. Но най – вече харесвах Марадона за това, което беше след края на кариерата си – човек, който не се интересува от "плесницата на обществения вкус“ и не плаща данък обществено мнение.

Днес аз съм почти 50-годишен мъж.

Синът ми е пълнолетен, но въпреки това няма спомен от кариерата на Марадона.
Въпреки това сутринта забелязах, че той е сложил снимка на легендата в профила си в Инстаграм. Не защото е фен на футболиста Марадона.
А защото Марадона е пънк звезда.

Днес ние гледаме футбол. Той е брилянтен, техничен, атрактивен. Има огромни звезди, които играят страхотно, вкарват много голове и са истински лидери на отборите си.
Но няма футболисти като Марадона.
Вече няма rock n roll във футбола. Днешният футбол е поп музика.

А аз почитам Марадона. Когото ненавиждах. И като когото никога няма да бъда.

Марадона. И аз.

Гениалност vs посредственост.

Центриране. Удар! И ГООООООООЛ!!!!!!