Лепенки за счупен свят: разказ от Здравка Евтимова

- Страхотни са. Залепваш ги на врата. Въобще не личат – гласът на Тома беше небе - нямаше край в този глас, нямаше и дъно. Това ви кара да се чувствате несигурни. Дори когато Тома ликува. - Приемат цвета на кожата, не се усещат. Никой не може да засече, че ги носиш.

Рядко се случваше Тома да приказва толкова дълго. Беше спокоен като кубче лед в чаша с портокалов сок. Не си позволяваше да ликува пред всеки. Правеше го пред мен, сигурно вярваше, че страдам от мисловен дефицит, тоест съм оглушително тъпа. Това едва ли беше вярно. Постепенно разбрах, че колкото по-малко думи смила човешката уста, толкова по-малко проблеми създава. Връзката ми с Тома, ако бракът може да се нарече връзка, не се разпадна втория месец, както предполагах.

- За кой дявол трябва да си слагаш лепенки на врата – поинтересувах се, макар и да знаех, че Тома не отговаря на пряко зададен въпрос. Искаш ли да не получиш отговор, попитай го нещо. Ще дъвче сандвича, който съм му направила и ще изтъкне: – „Не е интересно за тебе“. Днес обаче отговори, което беше не червена предупредителна лампичка, а изстрел в челото ми.

- Ти сама си купи лилава лепенка, нали. С твоите жалки спестявания. Сега всичко ти е ясно – заговори разпалено Тома. Плам и страст не се вписваха в характера му. Изпитах леко съмнение. Все още не знаех в какво. – Ти си лилава лепенка, Лора. Преливащ от мъдрост. Усещаш кое е справедливо и кое е мръсна лъжа. Лепенката разсъждава вместо тебе ( с други думи ти си потресаващо малоумна, мила). Разбираш истината за това стъпкано място – нашия свят. Дрънкаш кое е правдиво. Ще приключиш на адрес градското бунище. Гарантирам ти го. Съседите ще се запитат – „Той защо не я изхвърли навреме?“

Аз очаквах букет с цветя, все пак беше не просто пролет, а празник. Осми март.

Вече ме бяха убедили. Човек не може да се оправя без лепенка – не знаеш кой кого е нападнал, кой е убил и дали мъртвецът наистина е мъртъв.

– Ти си пластилин, Лора. Приемаш формата, която ти придават, защото мисълта ти е безформена – отсъди Тома.

Бракът ни не се разпадна. Имах чувството, че Тома искрено се наслаждава на тъпотата ми. Не се опитах да го лъжа, дадох му кода на банковата си карта, паролата за телефона си. Той съхраняваше всички документи, нотариални актове, знаеше как да влезе в лаптопа ми. Аз бях нищожен социален асистент. Грижех се за възрастни заможни дами. Те искрено се радваха на посещенията ми в пищните им, макар и старомодни домове.

Онова, което Тома не знаеше, бе шокиращо, дори плашещо.

Бях си закупила зелена лепенка. Още преди два месеца. Боже, покупката струваше безбожно скъпо! Дължах всичко на Ана Иванова, почти столетница с искрящо съхранен ум, една от дамите, за които се грижих. Тя нямаше деца, племенници, нито братя, сестри и каквито и да било други родственици. Никакви живи роднини под небето. Ще ти направя огромна услуга, казваше тя. Ще оставя парите си на тебе, Лора, защото твоята глупост ми е симпатична. Говориш истината, без дори да са инсталирали лилава лепенка на тила ти. Твоят мъж открито се подиграва с тебе. Заслужено, впрочем. Истината е трън, неизменно забиващ се в окото на онзи, който я изрича.

Госпожа Иванова се закле, че ще наследя парите й. Беше поставила едно единствено условие Ще получиш авоарите ми, ако закупиш с тях зелена лепенка. И я използваш!

Дотогава нямах представа какво представлява това. Дори и днес ми е трудно да повярвам, че науката се е придвижила с такива гигантски крачки напред.

- Може и да не се наложи да се разделим – продължи съпругът ми Тома. – Влюбен съм в глупостта ти, Ана. Не познавам друга, по-елементарна личност от тебе. Честно.

Да. Отначало ми беше трудно със зелената лепенка на тила. Имах усещането, че всяка стъпка в ежедневието ми е пропаст, затова често се заковавах на място насред път. За да не ме помислят за ненормална, се взирах в някоя природна картина, която не ме интересуваше. Сигурно изглеждах особено. Зеленото парче пластир беше причината за нерешителността ми. Лепенката ми разкриваше същността на всяка ситуация – кой е убиецът, кой - жертвата, кой стъпканият, кой - нападателят. Месеци не можех да привикна с невъзможността да изрека истината гласно. За секунди езикът ми се превръщаше в парче желязо – направо болеше, тежеше - такова усещане изпитвах.

– Ти си честно момиче, Лора, макар и твърде наивно -подчертаваше столетницата Ана (Потискащо тъпа – беше ми казал веднъж Тома). Той общуваше с бляскави интелектуалки, беше ме запознавал с тях – приказваха с часове за дискурси и перцепции, бяха чели всички безсмъртни книги на света, дори и ненаписаните. Звъняха му постоянно. Тома се връщаше при мене – заради спаначните супи, които готвех. Само те слагаха край на главоболието му. Или може би защото не ме интересуваха непрекъснатите представяния на романи, които аз намирах за смразяващо безинтересни, а Тома възхваляваше до звездите – плащаха му добре за това – но когато се нахранеше с кулинарния ми шедьовър, подмяташе мимоходом, че досега не е измъчвал погледа си с по-блудкаво четиво.

В един подобен случай осъзнах как действа зелената лепенка. Тя просто диктуваше на устата ми какви думи да изстреля и какъв тон аз да изтръгна от гърлото си. Преди напътствията от зелената лепенка щях да кресна – „Ти си двуличник, Тома, продажен, жалък тип. За пари ще сдъвкаш собствените си черва!“

След като изслушах за пореден път съжденията на Тома за блудкавото четиво, не креснах, че той е подкупно нищожество.

- Знае ли човек какво ще решат умните глави след сто години – ти ще бъдеш прав както всеки път досега.

Тома твърдеше, че дадено творение е шедьовър, когато му подсказваха, че е шедьовър. И плащаха. Не ви трябваше лепенка, за да схванете това.

- Все пак е женски празник и и аз искам да ти направя подарък. Кеш. За още една лепенка. Ха-ха – каза Тома и това ме втрещи. Никога не правеше подаръци, за които не можеше да се похвали на своите интелектуални приятелки.

Късно е, Тома. Зелената лепенка вече ме беше повела по друг маршрут: не само свикнах, че когато беше с колеги, в мое присъствие Тома не пропускаше да коментира колко му се ще да има умен човек у дома си. Това беше твърде унизително в началото. Аз съм социален асистент с нищожна заплата и не е нужна особена проницателност, за да се почувстваш гадно. Но като всяко начало и това отмина. Съветите на зелената лепенка изкристализираха в следното банално изречение, което изрекох пред интелигентните ни гости:

- Аз търся сродна душа – така прозвучаха думите, които тънкият пластир продиктува от тила ми. Ще изненадате, че всичките приятели на Тома, звезди като него самия, ме поканиха в онова хотелче там, до село Лозен. Там ще се повеселим, Лора. Толкова за приятелството.

- Струва ми се, че от известно време ти се промени - отсъди Тома. - Поумня. Липсва ми глупавата Лора. Тя изтърсваше очевидната истина. Другите залягаха. Ще ти купя за празника нова лилава лепенка. Тя не позволява да лъжеш. Всъщност истината е затвор, а лъжата – простор.

С верността и лъжата са близки роднини. Кълнем се във вярност до гроб, но верността трае секунда, стига на сцената да се появи портфейлът.

- А как действа зелените лепенки? – понечих да попитам. Отрито зададеният въпрос е най-краткият маршрут да видиш гърба на Тома. Сега исках да му видя гърба. Закова: - Тома, разкажи ми да за тях.

Внимание. Сигнал за опасност.

Тома ми е изпратил на лични съобщения интересни коментари - светът се е счупил необратимо. Светът ме интересуваше твърде бегло, затова да видим какво става у нас – гледах по телевизията разни коментари. Излиянията на редица видни мъже успяваха да ме разсмеят още преди да си закупя зелената лепенка. Престанах да слушам арията на Тома, че търси умна личност за себе си у дома. Естествено, имахме дете. Тома твърдеше, че го боготвори, но го боготвореше седем минути седмично. През останалото време беше зает с интелектуалните си посестрими и романите, които би следвало да рецензира в бляскави краски.

Детето ходеше на градина за талантливи деца. Това беше причината семейството на съпруга ми да го вземат при тях в събота, неделя, понеделник, вторник, сряда и четвъртък. Така го отдалечаваха от вродената ми елементарност.

- Зелената лепенка – подхвана Тома, което беше не само сигнал – лавина и свлачище беше - той отговаря на въпроса ми! Защо, за Бога - ето, че и него споменах, горкият Бог. Едва ли той бе изобретил лепенките за счупения ни свят.

- Зелената лепенка придава достойнство. Помага ти да бъдеш честен гражданин. По този начин прави страната ни силна, значима, а обществото ни – хуманно.

Зелената лепенка на врата ми щеше да се пръсне от смях.

- О! – реагирах възторжено, следвайки указанията й аз. Виж ти какво постигало парче, подобно на изолирбанд, зелено на цвят. Стига да го лепнеш, отзад, на врата си. Защо не - на челото? По-уместно би било. – В такъв случай нека раздадат зелени лепенки на всички граждани - още утре. Безплатно!

Достойният ми съпруг (зеленият изолирбанд на врата ми прошепна – „Нито е достоен, нито съпруг. Ти го знаеш.“) прихна в смях. Не го бях виждала толкова весел от година. Спомних си, тогава бях коментирала, че въпреки всичко крадците в града ни ще бъдат наказани с цялата строгост на закона.

В съзнанието ми лъснаха интересни мисли от сорта на – „Заяви, че въпреки всичко го обичаш“.

- Тома, обичам те въпреки всичко – казах.

Изплува друга пареща мисъл, подадена от зеления изолирбанд: – „Въздъхни и му сподели, че според теб е гениален. В тази скапана среда завистниците опитват да стъпчат искрящия му талант. Нещастници!“

- Според мен ти си гениален! – прошепнах. Въздъхнах, след което добавих: - Уви, живеем сред злостна среда. Всички ти завиждат. Стремят се да стъпчат таланта ти. Нещастници!

Тогава се случи нещо, което не се беше случвало никога. Тома – кубчето лед в портокаловия ви сок, скочи. Захвърли сандвича, който бях опекла за него. Притисна ме до гърдите си. Целуна ме.

- Лора! – прошепна. – Само ти ме разбираш.

Как работи тази зелена лепенка? На батерия ли? Трябва да попитам столетницата Ана - преди да е пукнала - дали има зарядно за лепенки. Как не се сетих по-рано!

- Мила моя! – изфъфли Тома.

Не бъди глупава, долетя зелена мисъл в съзнанието ми. Веднъж инсталирана на врата, зелената лепенка не може да бъде премахната. Тя реагира и се слива с кръвния поток, с костната и лимфната система. С белия и черния дроб. Става част от личността. Остава с теб до вечния покой в гроба. Никой не може да те излъже, когато имаш мен в кръвта си, Лора. Ще спасявам кожата ти. Ще печелиш конкурси. Ще пишеш романи. Ще те обсипват със славословия. Няма да бъдеш жалък социален асистент. Крайно време беше!

- Как не съм го осъзнал досега! – прошепна Тома между две целувки. – Ти си прекрасна, Лора!

Изведнъж си помислих – дали са конструирали лепенки за неудачници? Не може всички да бъдат победители. Трябва да има победени. Би следвало да има и глупци. Аз ли не го знаех, аз която живеех сред мълвата за безбрежната ми елементарност.

Да, вече са разработени бели лепенки. За жертви. Те са безплатни. Рекламират ги като обезболяващо средство – отговори на въпроса парчето зелена лентичка от тила ми. Но ти не си от тях. Ти си от онези, които триумфират. Аз ще поема грижата за това. Ще разбереш, че думите имат значение само когато са казани на място. Това са думи, които всеки иска да слуша. Не истината.

- Обичам те! – прошепна Тома.

Никога по-рано не ми беше казвал това.

Този червей и неговите жалки интелектуални приятелки.

Навън грееше слънце, първото затопляне след коварния сняг и леда по разбитите улици в града.

Не гледай разбитите улици. Още когато посредственият човек излезе от стаята (да, имам предвид точно Тома!) – се махни незабавно оттук. Нищо не взимай. Остави му всичко. Аз ще се погрижа от днес да бъдеш победител, Лора.

Думите, които изричаш, имат значение.

Не истината.

Следете новините ни в GoogleNews