Ледницата – пред теб стена, зад теб страха

Схлупено eжедневие. Безбрежна повтаряемост. Животът изтича през пръстите като пясък. Живото дълбоко се крие. Прокудено. Знае за врага в града. Знае и какво ще му стори, ако се покаже. Страшно му е. Надпревара владее. Заплашително размахва пръст – само да посмее… От любов към ближния полза нямало. Нито пък била спасение. Камо ли човешко право. Просто загуба на време и енергия. Виж любовта към себе си, любовта към вещите – това било друго. Взимай! Взимай, докато има! Взимай да не вземе друг! За свенливите надежда няма… Както посъветвал някога немец: „нагоре пълзи, надолу тъпчи!“. Юрнали се. Взимат, взимат, взимат. Като с вързани очи. Грабят се и един друг. Нали всичко е вещ? „Студено! … Е, ами кога ще живеем?“, чувам възклицанието на Алеко от чикагския му пътепис.

Човеци кимат страхливо. В нелепицата се подреждат колебливо. Чест отдават. Редиците попълват. Пред ближния вечно нащрек. Редици, задвижени в безкрайни върволици. Забързани. Целеустремени. Самовглъбени. Някак слети. Като поточни линии. Изтичат през живота като пясък през пръстите. От време на време някой боязливо поглежда нагоре. Към пръста. Устата пресъхнала. Суха като псувня, прехапана да не излезе. Без семейство, без деца, но пък … с кариера. Единствена утеха - някоя и друга перверзийка. Пръстът заплашително се клати. Погледналият ускорява крачка. Норматив. Императив. Неуютно. Не е ли дошъл моментът? Момент за бягство? За чист въздух?

Доколкото е възможно, сме различни, но и нас не ни сдържа. Ставаме рано в неделния ден. По капаците на колите слана още рисува тайните си белосиви знаци. Потегляме. Виа ферата „Ледницата“ – железният път за себеочистване, е на деветдесетина километра от София. Нищо работа. Особено когато устата е още пълна с блудкавия вкус от лакомствата, с които е тъпкал градът, докато не си го напускал. Докато не си му се изплъзвал. Машината за пари смазана. Пошлост и свобода непрогледно разбъркани. След работно време пръстът обещавал хедонизъм. Лакомствата обаче се оказали платено униние. Загуба на вкус и мирис като при ковид…

На помощ e дошло циганското лято. То циганското май винаги е лято… По детски се плези на града, докато го напускаме. Прави физиономии на платеното униние. Вдига настроението. Окуражава да дадем газ. Есенно слънце щедро грее над софийското поле. Цвят отмива градско сиво. Небесносиньото вещае свобода. Колата лети по магистралата с много над позволеното. Задвижва моторът, но и Metallica:

„I never opened myself this way
Life is ours, we live it our way
All these words, I don't just say
And nothing else matters…“

След час и нещо сме на паркинга на пещера Съева дупка и виа ферата Ледницата. Малко странно, мисля си. Ледницата - тренажор на живеца в живота, съседства с пещера. С вечен мрак - подземния, орфеев свят. Света на мъртвите. Може би знак? Напомняне, че и да ти се струва, че си несъкрушимо жив, изподнята е ей там. Готова за теб. Че не можеш да знаеш колко остава. А все нещо отлагаш, пришпорен от вдигнатия пръст. Все някакви „важни приоритети“ не позволяват. Днес не губим време. Забързваме крачка към дървеното бунгало на Жорж Влайков - основател, строител и стопанин на виа фератата. В бунгалото посреща и инструктира посетителите. Дава за дребен наем необходима екипировка. Проверява донесената собствена. На рафтове по стените - домашни гъдели. Мед, халва, билкови сиропи, ръчно изработени сувенири… Добавил е и стандартния асортимент – кафе, напитки, солети… Зад тезгяха висят алпинистки седалки и ремъци за осигуряване. Напомнят, покрай домашната лимонада да не забравиш защо си дошъл.

Още по телефона е проличал благият нрав на домакина. Около шейсет годишен. Духовит. Планинарско чувство за хумор. Загърбил града за къща в гората. Лекар по професия. Дългогодишен пещерняк. От 2007 г. ентусиаст - решава и прави най-изискващата виа ферата у нас. За да я направи, ходи по света. Събира знания. Краде опит. Накрая му се получава. На трийсет метра висока отвесна скална стена със степенки, шишове и стоманени въжета прокарва виа ферата, на която не просто опознаваш, а надвиваш себе си. А с малко късмет, както ще стане ясно по-късно, можеш и трайно да слезеш от поточната линия. В гората е построил и катерачен парк за деца. До него музей на пещерното дело.

Още е утро. Хладнее. Жорж е напалил печка. Котка блажено мърка край нея. Сядаме да се сгреем, а той не спира с неговите пещерняшки истории. При една експедиция колега забравил осигуряващия възел в края на въжето. Жорж се изхлузил. Счупил таз и ребро в ниското. Разказва, като да е шега. Като да се е случило на друг някой, много отдавна, много далеч. Абстракция някаква. Дяволита усмивка играе по мустаците. Подшушва, че живееш добре, ако не се взимаш толкова на сериозно. През това време украинка, станала спътница в живота му, подрежда рафтовете. Да са приветливи за гостите. Нежна и свенлива, русата дама прилича на горска фея. Казвам си, че това сигурно е така, защото живее в гората, а не например на жълтите павета. Там отдавна да е заприличала на някое Барби…

Виа ферата, обеснява Жорж, е възможност да опиташ скално катерене без нужда от дългогодишна тренировка. Без тонове алпинистки инвентар. Представлява система от метални въжета, въжени мостове, стълби и парапети, чрез която катериш труднодостъпни скални терени. Цялата система е осигурена с метално въже, на което постоянно си закачен. Това е твоя отговорност - да не полетиш в свободно падане. Всъщност, точно затова сме тук, подсещам се. За урока да си на косъм от свободно падане. За осъзнаване на живота като постоянно състояние на косъм от свободно падане. За отърсване от ненужното. За осмисляне на нужното.

Наемаме и поставяме екипировката. Седалки. Каски. Осигурителни ремъци за виа ферата. Ленти с карабинери за почивка. Изслушваме инструктажа пред табло с маршрути и изображения на катерачни техники. Ледницата, става ясно от разказа на Жорж, е най-трудната виа ферата у нас. Единствената на която стъпалата и шишовете са от неръждаема стомана. Разполага с маршрути с различна степен на трудност. Зелен - категория B. Жълт - категория C. Червен – категория D. От месец септември тази година Жорж прокарва и най-трудния, черен маршрут - категория E. Благодарим за разясненията. Има по какво да работим, казвам си. Прекосяваме паркинга и по горска пътека тръгваме към зоната за катерене.

След около пет минути стигаме до мост от стоманени въжета. Опънат над пропастта, мостът свързва горската пътека със скалната стена. Там са катерачните маршрути. Закачам осигурителния ремък за въжен парапет. Тръгвайки по моста, се налага да въжеиграя. Стъпвам по едно единствено въже. Още с първите стъпки по въжето разбирам, коя е силата, която ни измъкна от града. На разговор е поканил … страхът. Не е ясно, как го прави, но успява да поясни, че разговорът, на който кани, е приятелски. Интимен. Решил да се разкрие. Да се осмислим взаимно. Да се сприятелим. Как така?! Тиранин в града, а сега … нагъл! Да сме се сприятелили…

Звучи обаче искрен. Не чувам акорди на градско лицемерие. На подмолност, търсеща да опропасти наивник. А и пропастта зее. На въжето съм натясно. Няма дори как да му замахна. Осъзнавам, че не ми е чак такъв дразнител, защото оцеляването е погълнало цялото внимание. Явно е издебнал момента. Преценил е, че кога ако не сега ще го изслушам. Смирено добавя, че бил пазител - не поробител. Трудно за вярване. Имам си едно на ум… Предполагал ли е Жорж, става ми весело, какви срещи са възможни по неговата виа ферата? Какви преплитания на дух и материя? На конкретно и абстрактно. Трябва да го питам, но … едва ли.

За разгрявка тръгваме по зеления маршрут. Страхът свенливо следва. Още сме си чужди. Сравнително лесно е. Едва, едва наднича през рамото ми. Бръщолеви, че е до мен. Че нищо страшно нямало. Той – страхът - говори така... Но и зеленият не е разходка. Първо хоризонтално по дървена греда, закрепена с болтове в скалната стена – разбира се, закачен за стоманеното въже. После вертикално нагоре по иноксови стълби. Погледнеш ли нагоре, имаш усещане, че на върха излиташ в небето. Надолу? Летиш. Свършваш…

Катеренето изисква сила. Тялото напряга мускулите на разположение. Започва да се усеща. Да се осъзнава. Силата на ръцете става животоспасяваща. Тялото преодолява. Отстоява. Чуди се, как е допускало въдворяване в схлупено ежедневие и безбрежна повтаряемост. Как са могли да го залъжат с блудкави лакомства. Страхът отново се намесва. „Добре ти е, нали? Стабилен. Уравновесен. Ето. До теб съм. Пазя те. Вярвай!“ Как да вярваш на страх, казвам си… Спомням си проявленията в града. Все спира. Обезкуражава. Разубеждава. Пъди живото. Реди редиците-върволици. Задвижва поточните линии, по които животът изтича като пясък през пръстите.

Стигаме площадка на върха. От там без да губим време по обиколна пътека извървяваме разстоянието обратно до въжения мост. По него отново до скалната стена, а от там през началото на зеления се отклоняваме по жълтия маршрут. Една идея повече страх. Една идея повече мускули. Интересно е, когато не е лесно, казвам си... Вече не е равномерна стълбица – само тук-там стъпала. Където няма, законтряш по скални ръбчета. Трябва сам да си намериш. Сам да се спасиш. Повече бездна. Повече висене. Повече близост със страха. А той се поотпуска. „Защо ме ненавиждаш“, пита. Риторичен ли е въпросът, чудя се. Как да не мразиш потисник. Пречещо. А той, като да е разчел мислите, започва самозащита. „Осъзнай“, казва. „Аз съм само посредник. Неутралният ти, животоспасяващ инстинкт. Други ме яхват, за да те подчинят. Но не ти се откриват, за да мразиш мен. А мразейки мен, вместо тях, мразиш себе си.“

Нахалник, казвам си. Отново ли иска да обърка¬? Както в града. Вижда ме на тясно и не пропуска възможност. В следващия момент обаче се усещам сигурен. Случва се на трудно място над пропастта. Вися от двайсетина метра на ремъка за почивка, а съм добре балансиран. Добре укрепен. Сякаш и той е съдействал да постигна това. Помогнал е да остана жив. Може да не лъже. Други, казва, го яхвали за да ме подчинят. Криели обаче, че го правят, за да не разбера, че не той, а те вредят. Намразвам него, но той бил аз – моя вроден инстинкт. Така … намразвам себе си. Пред вътрешното ми око отново се появяват редиците-върволици. От какво ги е страх? Нищо, което страхуват, не е чак толкова страшно, че да застраши живота или духа. Спокойно биха могли да слязат - да напуснат строя.

Докато мисля това, съм стигнал върха на жълтия. Изпъшквам отгоре му. Открива се гледка към хоризонта. Награждава. Тялото е приятно изморено. Успехът радва. Поглеждам от ръба на скалата и виждам мащаба на преодоляното. Пропастта намеква, какво би направила с мен, ако ме получи… Осъзнавам - страхът е помогнал да не ме получи. Отново тръгваме по обиколната пътечка към мостчето. А той върви редом. „Помисли“, казва. „Май вече разбираш. Аз съм просто инстинкт, който пази тялото и духа от всичко, което убива. Останалото – подлото, вмененото, отстраняемото - не е от мен. Останалото идва отвън. Някой друг се възползва от мен, за да те подчини. Или по-точно се възползва от теб, правейки те чрез мен манипулируем - чрез вродения ти човешки страх. Но това не съм аз – природният инстинкт. Пазителят. Това е друго. Неприятел…“.

Решаваме да дадем на телата кратка почивка преди трудните трасета. Тръгваме на лека разходка из гората. След по-малко от пет минути виждаме пътечката към хоризонталния, още недовършен, черен маршрут. Любопитството надделява. Тръгваме по нея. Само след минута сме в началната точка. Става ясно. Отново стоим пред изпитание, което има сила да промени. Държейки се за хоризонтално прокарано стоманено въже, ходиш по скалната стена странично. Няма ръбчета, на които да се захванеш. Няма стъпала, на които да стъпиш. Разчиташ на триенето на подметките. На законтряне в скала. При това цялото нещо на около двайсет и пет метра над дъното на пропастта. „Можеш!“, окуражава страхът. „Тялото може толкова много, ако му разрешиш. А духът - … всичко. Давай!“

Нямаме еспадрили. Решаваме, че подметките на планинарските обувки ще издържат. Тръгвам първи. Закачам осигурителните ремъци на металното въже. Закачам и късия ремък за почивка. Хващам с две ръце въжето и тръгвам по него. Само то и триенето на подметката пази от свободно падане. Изненадан съм, че няма усещане за ужас. По-скоро съдействие със силата на тежестта. Тя подсказва на тялото къде, как да се уравновеси, за да не полети. На третия-четвъртия метър по трасето отново чувам страха. „Осъзнай“, казва, „кое плаши без да е страшно. Кое обезокуражава без причина. Кое подчинява, без да има право. Виж безчетните обезокуражени. Безчетните подчинени. Разбери механизма. Не допускай! Животът е прост. Лесен. Страхове провалят. Измислени. Насаждани от детството до смъртта.“ Стигнал съм края на недовършеното черно трасе. По същия начин връщам обратно до изходната точка.

Даваме си продължителна почивка. Заслужена. Поглед от началото на въжения мост е показал, колко труден е червеният маршрут. Оставили сме го за последно. Осъзнаваме, че е грешка, защото вече сме уморени. Ще е нужна цялата ни сила, а … дали ще стигне. Животът на косъм от свободно падане… Чудно ми е, че страхът вече не заговаря. Като да е казал всичко. Като да е бил звънецът за край на урока. Дал е обаче сериозно домашно. „Животът е прост. … Страхове провалят. … Насаждани от детството до смъртта.“ Седим в бунгалото на Жорж с чаша домашна лимонада в ръка. Жорж дава съвети за трудния ръкав. Разказва истории на заседнали, които е спасявал. Освен всичко друго, на Ледницата той е и „Бърза помощ“. Темата, зададена от страха обаче не излиза от ума ми. Насаждам ли и аз страхове? „Със сигурност насаждаш, човече“, проговаря вътрешният ми глас, „колкото и да не ти се иска. Сартър затова е казал: „адът това са другите“. За другите ти си част от техния ад, както те са част от твоя. Взаимно си измисляте и насаждате страхове. Плашите се един друг като деца в тъмното. Осуетявате живото… А животът е лесен – това ти каза страхът.“

Молим Жорж да ни стиска палци. Излизаме от бунгалото и тръгваме по пътеката към скалата. Минаваме по въжения мост. Започваме да катерим. Обратни наклони изцеждат силите до дъно. Ръцете са разтреперени. Бездната зее лакомо... На места ти се струва, че удържане няма. Със сетни сили все пак закачаш ремъка за почивка. Висваш … като на косъм. Молиш се силата да се върне. Да спаси. От тук, от там тя потича. Прехвърляш осигурителните ремъци. Продължаваш. Скалата води. Скала-съдба… Нейни са правилата. Опитваш да налучкаш, но никога не можеш да знаеш. На най-трудното място се прекрачва широка цепнатина. При това от висене в обратен наклон. Металните стъпенки, които Жорж е монтирал от двете страни на скалния разлом, са толкова раздалечени, че премостваш почти в шпагат. Нивото на адреналина стрелва на максимум. Бездната злорадо гледа. Ако скалата реши, може да не пусне. Оказва се благосклонна. Изсмуква измислени страхове. Оставя гол по … свобода. Гол по безизходица. Единствен шанс - осъзнаване и крачка напред. Завръща се загубено. Нещо проговаря, че животът спира да изтича през пръстите като пясък…