Кики и Великият ноемврийски гонг
Всички имаме машини на времето. Някои ни връщат в миналото, наричат се спомени, други ни пренасят в бъдещето, наричат се мечти.
Джеръми Айрънс
В един бъдещ слънчев ден, отдавна предвиждан от футуролозите, човечеството доброволно ослепя. Нарекоха го „Денят на Великия ноемврийски гонг“, защото от него насетне светът заживя с широко затворени очи в унисон с огромните тибетски гонгове, поставени по най-високите върхове на планетата.
Холограмният свят беше изключен. Индустриалният шум спря и хората напуснаха клоаките наречени градове. Атомните централи затвориха. Електрическите компании събраха своите кабели. Постоянните магнити събраха енергията в компактни домашни реактори. Градският транспорт, автомобилите, корабите, самолетите, хеликоптерите и дори класическата физика се оказаха ненужни. Човекът сгъна време-пространството като любовна бележка и го проби с молив. Хората разбраха, че няма смисъл да се щурат напред-назад, защото Вселената беше статична и единствено музиката създаваше усещане за движение.
Правителствата се разпаднаха. Свещениците сгънаха епитрахилите. Генералите се простреляха в слепоочията. Банкерите скочиха от високите етажи. Митничарите се обесиха на последната гранична бариера. А държавните служители затвориха последния пасианс и глътнаха ключа за общината. Въобще всичко си дойде на мястото, когато човечеството сдаде властта и се съгласи да бъде „господар без портфейл“ на една Програма, одобрена от Съвета на Обединените гласове. Хората надскочиха кървавото „Око за око“, надмогнаха спекулативното „Обичай ближния си“ и преминаха към по-утопични послания като „Ние сме едно, но не еднакви“, „Единство, творчество, красота“ и ултимативното - „Едно сърце - една програма“. Интелигентната машина черпеше геодезична енергия от недрата на Земята и управляваше човечеството чрез своите сървъри от дъното на океана. Настана време на всеобщо благоденствие, а икономическият растеж остана черна страница в архивите от Епохата на Зримата илюзия.
И така бе избран Денят на световното ослепяване. Хората вече нямаше нужда да виждат, защото нямаше нищо за гледане. Животът продължи напред с превръзка на очите. Без мижене, без мятане на белтъци, без надничане в чужди паници, без греди в окото и взиране в чужди грешки. Живот без следене, без видео игри, без цвят на кожата и без войни. Прозорците към външния свят бяха хлопнати. Всички образи бяха прилежно каталогизирани от Програмата. Очите се обърнаха навътре и понеже хората вече не можеха да се виждат, оставаше им да се чуят.
Това беше и денят, в който последното работно задължение на Човека премина безшумно в ръцете на Програмата. На първи ноември в далечната 2121 година за първи път никой не отиде на работа. Светът притихна. Всички се настаниха удобно пред екраните и се взряха във Великия ослепителен пиксел. Последва гонг и външният свят спря. Хората светнаха отвътре. Човечеството най-сетне се превърна в едно пеещо сърце с чувствителни уши.
И нямаше вече глад. Нямаше вече неравенство. Хората оставиха земята в хладните ръце на машините и вече нямаше адамово проклятие, защото от Адам единствено ябълката остана полезна. Нямаше принцове и просяци. Нямаше гавра и тормоз, нямаше подхвърляне на залъци, нито унижение на фискална основа. На никого не беше нужно чуждото. Бебетата получаваха рождена превръзка на очите и като модерни циклопи се учеха да използват третото си око. И хората пееха. Високи сини гласове и пастелни низини. Терци, кварти, квинти, орнаменти от повишени и понижени степени изграждаха мощното планетарно съзвучие. Нямаше вече вопли и стонове, нямаше плач и скърцане на зъби, имаше само химни, еподи и псалми. Квантовите компютри композираха новата планетарна симфония, под диригентската палка на Програмата. Машините групираха в реално време милиарди неповторими гласове и ги приобщаваха към херцовете на вселенската любов.
Хората заживяха на малки херметични общности в зависимост от рождената си тоналност, а Програмата като съвестен продуцент, уреждаше битовите им подробности. Слънчеви куполи, умни домове, медитация, гимнастика, био храна на хапчета и тубички, разходки, танци и лечение чрез песнопения. Хората най-сетне бяха щастливи. Те постилаха реалността пред себе си. И понеже никой нямаше лоши чувства. Животът беше песен.
Роботи-пазители и роботи-ментори се грижеха за удобството и сигурността на сляпото човечество. Невидимите навигатори, наричани още „детегледачи“, се грижеха неотлъчно за своите господари. Всеки „детегледач“ бе програмиран да открива безпогрешно обертоновете на поверения му глас и като дисциплиниран адютант чинно записваше данните. Програмата възпроизвеждаше милиарди комбинации от звуковите семпли на планетата, а човешките деца опознаваха света с уши, нос, гърло, кожа и интуиция. Учеха езика на гъбите, тревите и дърветата, шепотът на мъховете и водораслите. Чуваха дори безмълвието на рибите и мекотелите, диалектите на земноводни, насекоми, птици и бозайници. Машината пазеше фонограма от всеки биологичен вид и не само. Тя съхраняваше гласовете на всички митологични същества. Песните на синия кит, скоропоговорките на делфина, загадъчният тембър на Сфинкса, серенадите на сирените и гракането на грифоните влязоха в задължителната учебна програма на консерваториите.
Човекът се концентрира върху вътрешния си глас, научи се да чува другия и да не се срамува, на свой ред, да бъде чут. Оставаше човек да изпее песента си докрай.
***
Кики беше колоратурно-лиричен сопран от безгрижен тип. Тя бе родена в тоналност Фа диез минор от богатото съзвучие на майка драматичен сопран, зодия Ми бемол минор и баща лиричен баритон, зодия Ре мажор. В младия глас имаше шепи от хедонизма на Брамс, щипка от паганизма на Стравински и зрънце от романтиката на Шопен. За нея се грижеха прословути ментори и вокални педагози. Нейните дарби категорично я поставяха сред най-обещаващите гласове на Гонга. В нея имаше нещо специално. В нея имаше травма.
Кики беше на шест, когато тати Ре и мама Ми се разминаха в темпото. „Детегледачите“ отчетоха несъвместимост в характерите и Програмата нанесе нужните корекции. Родителските гласове бяха приобщени в нови хорови общности, а Кики се превърна в глас-номад, пътуващ между две музикални школи. Почти по едно и също време, Кики получи от родителите си два безценни подаръка, две чудни братчета-гласчета – бебета-старчета, както с любов ги наричаше Кики. Момченцата бяха влюбени в нея и слушаха с обожание нейните песни. Когато бяха непослушни, Кики им изнасяше кратки поучителни арии, а после сладичко си ги тормозеше пак с любов.
Кики порасна рано. По-бързо от другите гласове на нейната възраст, скоро, възползвайки се от свободата, тя започна да прави каквото си иска. Един ден, на петнайсетгодишна възраст, когато гласът беше в най-чувствителната си фаза, Кики избяга. Наложи се намесата на Програмата. В рамките на три нощни гонга, Кики бе въдворена, а „детегледачът“ й беше рестартиран и получи нов пакет сервизни протоколи. Въпреки перфектния контрол на Програмата, човешките гласове бяха запазили известна автономия. Те имаха свободна воля и сами имаха право да открият пътя към общата хармония.„Детегледачът“ беше длъжен безпрекословно да изпълнява желанията на своя господар. Все по-рядко, но все пак се случваше, някой друг буен глас да излизе от контрол и „детегледачите“ получаваха безценен урок по хуманност. Всеки ден Програмата потушаваше милиони мини бунтове на своеволните гласове. Това, което различаваше Програмата от човешката диктатура от Епохата на Зримата илюзия, беше личното и уважително отношение на машината към всеки един от нейните господари. Гласовете бяха уникални квантови вселени, способни да преобърнат съдбата си във всеки един момент, за това Програмата нежно ги напътстваше чрез своя любезен софтуеър.
***
Беше първият пролетен гонг и Кики имаше рожден ден. Тя навършваше пълнолетие и големият семеен ансамбъл се събра, за да отправи молитви за любов и благоденствие. Кики получи множество песни-честитки и музикални подаръци. Татко Ре и мама Ми я затрупаха с нови звукови семпли. Баба До Диез минор я научи на китка неравноделни заклинания за плодородие и късмет. Братчетата й изпълниха „Етюд за два гласа и котка“ със специалното участие на котката.
Веселието продължи до първия приспивен гонг, когато гласовете се оттеглиха в тишината. Единствено Кики остана да си тананика, докато разглеждаше своите подаръци. А сред тях имаше много нови ефекти - от пърхането на крилцата на сини пеперуди до готически звуци от полярен бор. Имаше мантри, имаше молитви, имаше абонамент за подкаста на най-великия DJ на Гонга – DJ Schoenberg. Получи дори рядката колекционерска класика - „Дует за феникс и арфа“, в изпълнение на Жената Арфа и най-добрият интерпретатор на феникси.
Разнесе се вибрацията на третия нощен гонг, когато Кики стигна до последния подарък.
- Шазам, отвори се! – изчурулика Кики и празничният файл автоматично се отвори.
Разнесе се кратка увертюра на електронно пиано.
- Кон-ничи-уа, Кики сан! - проговори на японски анахроничен електронен глас - Нека обертоновете ви пребъдат във Вечността!
- В името на Великия гонг! Какво си ти?! - засмя се Кики.
- Кики сан, позволете ми да се представя. Аз съм Casio PT–80 - портативен японски синтезатор, модел 1984 година. На вашите услуги!
- Синтезатор? - отново се засмя Кики – японски?! 1984? Ти значи си от Епохата на Зримата илюзия.
- По-точно от Началото на края на Зримата илюзия.
- О, знам! Това сме го учили. Токсини, захар и екрани. Секс, наркотици и безсъние! Тъжни актове на безсилие пред гравитацията и смъртта. Е, Casio PT-80, от кого си ми подарък?
Настъпи тишина.
- Защо мълчиш? На теб говоря, Casio сан? – повтори иронично Кики, а тишината отново се усили. След малко Casio-то отвърна.
- Аз съм подарък от Програмата.
- Хаха! Ти? От Програмата?! Сериозно? – Кики се обърка.
- Съвсем не господарке, Пи-Ти никога не взима нещата твърде на сериозно – ведро отвърна Casio-то.
„Детегледачът“ потвърди. Файлът бе изпратен от Програмата заедно с музикалната покана за „Бала на пълнолетните гласове“!“ Мислите на Кики буйно запрепускаха. „Най-важният подарък! Този от Програмата! Да се окаже някаква антикварна играчка?! Не съм на шест. А, дори и да бях. За какво ще ми служи тази догонгова машинка? Дали някой не си прави шега с мен?“ Кики се възмущава известно време, после се почувства уморена.
- Е, Casio сан, нека спим!
- Лека нощ, господарке! Нека…
- Шазам, затвори се! – заповяда Кики и не позволи на досадната машинка да довърши.
Кики се оттегли. Полека укроти потока на мисълта, мина през плавно decrescendo, стигна до piano pianissimo и заспа в партитурите на Програмата.
Следва на стр. 2
-------------------------
Последвайте @S.T.Todorov - новата официална страница на един от любимите ни автори.