Какъв ви е проблемът с Джорджано?

От около седмица насам освен навалелия сняг, назначенията на роднините на Кунева и Лукарски и лингвистичния гений на Бойко Борисов, ни терзае и още една много сериозна тема.

„Как може бе, к'ъв е тоя Джорджано, дето го даваха по БТВ, бе?“…

Като човек, чувстващ се пряко отговорен явлението Джорджано да се появи на небосклона, реших, че е време да обясня някои неща, защото прочетох всевъзможни журналистически простотии и упражнения по темата.

Но да започнем отначало!

Преди доста години в България се появява едно шоу. Наричаше се „Тромбата на Вили“ и в него се явяваха всякакви аматьори. Вили Казасян, мир на духа му, с присъщото си тънко арменско чувство за хумор прослушваше кандидатите за слава. Част от тях ревяха като простинали кокошки в ранна есенна утрин.
Шоуто било хит, но, както си спомнят родителите ми, не се задържало дълго. Точно една година се излъчвало в ефира на БНР, от 1973 до 1974 г. Накрая го спрели, въпреки огромната му популярност, с обяснението, че се било изчерпало.
От това шоу обаче става ясно едно:публиката оценява усилието на всеки, който иска да пее. Особено симпатични са хората, които не могат да пеят.
Първо, защото ние обичаме сеир.
И второ, защото понякога по–достойно за адмирации е усилието, отколкото талантът.
След години, очевидно не бяха забравили харизматичния диригент, продуцентите включиха маестро Казасян в журито на „Мюзик айдъл“, за да стане свидетел на раждането не фрийk химна „Кен Лий“, с който пък ние станахме популярни в цял свят. Даже самата Марая Кери успя да го чуе и го коментира във френско телевизионно шоу.

Защо ви разказвам всичко това ли?

За да се опитам съвсем обективно да обясня защо не трябва да приемаме Джорджано като нещо ужасно, страшно и като символ за това, че и телевизиите, и медиита, и ние самите сме покварени и не заслужаваме да си сипем таратор на обяд.
В последните 25 години, след рухването на соц.-а до ден днешен, у нас се сринаха няколко стени, които пречеха на творците да правят и показват свободно изкуството си.
Първо – появиха се много и разнообразни частни медии.
Второ – отпаднаха така наречените комисии, които решаваха какво може да се върти в ефира и какво – не.
Трето – интернет ни направи свободни да сме на един клик разстояние от промоция на новата си песен, без изобщо да се налага да минаваме по някакъв канален ред, освен да си платим 20–те лева на месец за кабелна TV и нет у дома.
Към всичко това добавете лесното и безплатно теглене на всякакъв музикален софтуер, готови лупове (музикални фрази, изсвирени така, че да пасват една към друга). После ги съчетайте с програмите за наместване на фалшивият глас, с програмите за редактиране и смесване, и накрая ще разберете, че да се прави музика в домашни условия се превърна в нещо лесно и достъпно.

На практика в момента Щерю от Исперих и Владимир Ампов – Княза разполагат с едни и същи възможности да създават музика, само дето единият си ги е купил, а другият ги е дръпнал от рутракер.
Оттук нататък създаването на една песен става лесно, достатъчно е само да копираш няколко лупа, да ги нарежеш по тактове, да изпееш нещо и после да наместиш гласа с програма.

И ти, скъпи Щерю, вече си певец.
А, да не забравя, Щерю, че съвсем спокойно само срещу двайсетина долара можеш да изпратиш твоя опус онлайн, за да ти го мастерират надве–натри дори в някое "индипендънт" американско студио.
Така, за няколко часа Щерю се оказва създател на песен, в която се пее за морето, плажното масло, палавите мацки с големи цомби и, разбира се, за това, че той, лирическият герой, иска нещо повече.
Обикновено в бг поп музиката се пее за летене, когато някой иска да покаже, че е над нещата…
Фройд казва, че летенето във въображението означава липса на секс, но ние ще пренебрегнем Фройд, защото кой е той, че да тълкува гения на родната песен.

Толкова за технологията по създаването на парче.

Достъпно и лесно удоволствие за всеки, който има желание да го прави.
А сега да се върнем на поп–музиката и нейните флагмани.

От 25 години насам тенденцията у нас се развива така: в началото имахме музика на бунта; после тя бе задушена от липсата на нужда – няма го соц.-а, няма срещу какво да се бунтуваме.
Част от рок героите на 80–те и 90–те си заминаха кой откъде е.
И се появи друга музика – най–напред преводната чалга, на която не се гледаше с добро око при соц.-а, се разпространи бързо и навсякъде. Чалгията беше втора цедка музика на бунта.
След нея, като антипод, се появи и съвременната българска поп–музика. Графа, Любо, Миро и Галка, Мария Илиева … „Мастило“, „Станиоли“, „Авеню“ … А, бе, много герои, много нещо и всичките с напъни да създават високо интелектуални продукти, обаче в графата „поп-музика“.
Общото между всички изброени е, че в песните им се пее за любов, красота и летене, аранжиментите им са с лек джазменски привкус (за да не кажем, че не са високоинтелектуални естети), а музиката им е леко ретроградна, ама на кой му пука особено.
В тая среда, лека–полека се оформиха два лагера:поп–фолк (модерното име на чалгата) и казионен поп.

Едните си имаха медията „Пайнер“ или медията „Ара“.

А другите – „БГ Радио“ или пък обозе почившата телевизия „ММ“.

Лека–полека, малко по малко, поп музиката с клишираните си текстове и музика успя да наложи стандарта си на мислене върху всичко младо и ново, което излиза на музикалния пазар.
От личен опит знам, че всички млади изпълнители пишат текстове сякаш извадени от ксерокс машината на Графа или някой подобен творец – позитивна кашичка, микс между Пауло Коелю, Джон Кехоу и късната Галка от Каризма.
В същото време чалгата се превърна в Уудсток.
Вместо „Born to be wild“ ние пиехме пърцуца и ревяхме с Ивана „Води ме в някоя квартална кръчма, пий за мене и се сбий заради мене“.
И така, в този порядък двете течения се движеха доскоро, когато постепенно част от попизпълнителите изчерпиха тотално своя смисъл и престанаха да ни тормозят с опуси, а други пък заеха цялото музикално пространство и станаха музикални продуценти на всички телевизионни формати у нас и монополисти в стил "Топлофикация".

Има само две неща, от които не можеш да се спасиш: от съдия–изпълнител и песен на Владимир Ампов. Те са навсякъде.

За съжаление присъствието у нас на музика в ефира не е свързано с продажби.
Всички знаем, че продажби в България практически няма.

Никой от гореспоменатите звезди няма да ви признае, но 1000 продадени копия от албум у нас са рядкост.
200 – 300 бройки и това е.
Като включим в сметката факта, че радиостанциите имат музикални редактори, които са кой завършил УНСС, кой техникум по готварство, кой – ВИФ, можете да си представите колко са в час с музикалния бизнес всички по веригата.
Всичко това, съчетано с космическата отдалеченост на нашата музикална инвенция от западната, може спокойно да ви обясни защо поп–музиката не просто престана да се възприема като ценност, а защо доведе до тотално спиране на нуждата да се слуша българска музика, създадена след 1989 година (защото, за добро или лошо старата ни музика се слуша и е достатъчно да отидете на пианобар в петък вечер, за да го разберете).

И тук, в тоя тежък момент започнаха да се появяват музикалните фрийкове.

Дражето от Ямбол. Гошо от Почивка. Стефифешън. Джорджано. Хора, които нямат грам талант, нямат никаква музикална идея, но са трогателно работоспособни, невероятно безкористни, продуктивни и изобретателни.
Гошо от Почивка правеше по няколко песни на ден, снимайки „клипове“ по скайп.
И въпреки това Гошо от Почивка беше много по–забавен от професионалния певец Стратия (някой да помни професионалният певец Стратия, хахахаха!!!), който стана известен първо с една смешна песен с огромни претенции, а после – с PR че е опитал да се самоубие заради зарязало го гадже.
Стефифешън виеше като вълк на фона на картинки, в които предлагаше дрехи собствен дизайн, пред които тоалетите на Мая МАнолова изглеждат като най – последния вик на френския од котюр.
А Джорджано пееше на дезодорант, като не успяваше да налучка дори един верен тон.

Всички те обаче го правеха, без да им пука и само с една цел –  имаха нужда да го направят.
Без значение дали се получава или не.

Публиката често не оценява дали нещо е изпято добре. Ако беше така, то Секс Пистълс не трябваше изобщо да се  качват на сцената.
И докато професионалните музиканти се карат кой е по – по – най, а съсловните им организации вместо да си дърпат работата, назначават бивши ДС кадри (Музикаутор) или пък компрометирани продуценти (Профон), или пък подкрепят ACTA в компанията на представители на различни корпорации, то така наречените фрийкове не спираха да ни забавляват.
Е, признавам си, правил съм всичко възможно да популяризирам подобни хора. За мен те са истинската поп–музика.
Не могат да пеят – и какво от това. Поне в текстовете им не се пее „аз летя, аз ще се преборя с трудностите, навън е пролет и има много цветя“.
Когато Гошо от Почивка рапира 7 минути за курвата Мирела, като накрая започва да рапира от нейно име на фалцет, аз знам, че той е напълно искрен. Макар и да е неритмичен, макар да не е записал парчето на златен Нойман и да не го е прекарал през Аподжи конвертори.
Днес чета доста статии. Опитват се да наредят един до друг Джорджано и Бичето – нищо, че единият е аматьор, а зад другия има екип професионалисти.
Опитват се да сравняват двамата с Деян Неделчев (който прозря, че няма да стане популярен с осемдесетарски соц. балади и запя откровени фрийк песни).
Но между тях няма нищо общо.
Едните са продукт на шоубизнеса.
А другите са самобитни, леко чалнати, без реална самооценка хора, които обаче, за разлика от казионната музика ни забавляват.
Не се плашете от Джорджано.
Той е новата "Тромба на Вили".
Джорджано е същото като музиката, която се пуска по БГ Радио, само че направено без пари.
И далеч по–забавно.
За мен това, което сега трябва да се случи, е следното – Джорджано, Гошо, Стефи, Дражето да се превърнат в мейнстрийм. И тогава останалите закостенели и задръстени някъде в най–лошата осемдесетарска музика „звезди“ да се засрамят и да се рестартират.
И тогава, кой знае, може пък да достигнем поне румънците, които от доста години са хит в дискотечните чартове в цяла Европа.