Иван Стамболов – Сула: Вулгарна утопия за властта

Иван Стамболов – Сула

Ако сме лоши и долнопробни хора, то и ще живеем лошо и долнопробно. Това материалистите-позитивисти, ако искат, могат да нарекат природен закон. Обществото е вече толкова опорочено, че не може да намери решение за себе си само с политически средства. И най-гениалното законодателство не струва нищо, ако не се спазва. И най-ефективните институции са безпомощни, когато решенията се взимат в сивата паралелна действителност. Договорите не струват и хартията, на която са написани, ако е мъртва добрата воля за тяхното изпълнение. Аз мисля, че на помощ на политиката спешно трябва да бъде извикана философията, но понеже почти никой друг не мисли така или поне не смята, че това повикване е толкова спешно, колкото ми се струва на мен, нека видим какво все още може да се направи в областта на политиката.

През последните години съм участвал в написването на няколко политически програми, което пък ме е принудило да прочета много повече. С тревога при всички от тях откривам един общ знаменател, независимо дали програмите се водят леви или десни: желанието да се привлекат колкото може повече избиратели с техните гласове. Така е, това е най-важното. За да направиш нещо чрез властта, първо трябва да я получиш или да получиш поне част от нея. А в несъвършените условия на демокрацията това става чрез свободни (къде честни, къде опорочени, къде направо подменени) избори.

Обаче, когато тръгнеш на лов за душите и сърцата на избирателите, неизбежно ти се налага да продадеш собствената си душа.

В стремежа си да се харесаш, започваш да мислиш единствено как да кажеш точно това, което хората искат да чуят. А хората искат да чуят, че животът им веднага ще стане по-богат, по-сигурен и по-безметежен – още утре, още днес, веднага! Ако с плах и умен глас се опиташ да им обясниш, че това дори теоретически е невъзможно, те махват с ръка и ти обръщат гръб. А политик, който допусне избирател да му обърне гръб, не е никакъв политик поне по съвременните стандарти. Затова в нашето общество всяка политика, дори и най-добронамерената, започва с лъжа. Именно затова съм ставал свидетел на това как претендиращи за десни политици, членове на претендиращи за консервативни партии, проповядват войнстващ атеизъм и вулгарен социализъм (даже не и десен популизъм в съвременното схващане на този вид лицемерие).

Понеже не обичам да лъжа, пък и надали скоро ще имам избиратели, които да ме е страх, че ще ми обърнат гръб, мога да си позволя да поразсъждавам как би трябвало да изглежда една политика в краткосрочен и средносрочен план, така че да даде някакви видими положителни резултати. Ще се опитам да начертая една утопия за властта, като си давам сметка, че това е именно утопия – нали си спомняте Платон, който е разбирал, че неговата Държава е неосъществима, защото античният мат’рял също е имал проблеми с чипа.

І. КАПИТАЛИЗАЦИЯ НА ИКОНОМИКАТА

Съдбоносният проблем на българската икономика от Освобождението през 1878 до днес е, че винаги е изпитвала остър недостиг на капитали и всеки неин временен подем е бил свързан с финансови инжекции отвън под една или друга форма. Кои са пътищата за капитализация на българската икономика?

1. Спестявания на гражданите и кредитиране на бизнеса чрез банките. Нашето общество, за съжаление, е толкова бедно, че над 90% от хората харчат над 90% от припечеленото за бързо потребление. Банките се държат малоумно и печелят не от кредитите, които дават на бизнеса, а от таксите, които дерат от всички – стигнали са дотам, че искат да им плащаш, задето им даваш парите си да оперират с тях. Спестяванията и кредитите са ненадежден източник за капитализиране на икономиката.

2. Приватизация. Тя беше свежа струя в икономиката, но вече почти не остана какво да се продава, пък и на хоризонта не се задава платежоспособно търсене. И приватизацията не е надежден източник за капитализиране на икономиката.

3. Преки чуждестранни инвестиции. При това състояние на престъпността, корупцията и административния произвол те стават твърде проблематични. Към това трябва да се прибави и ниския кредитен рейтинг на страната. Той е нисък, защото икономиката не е капитализирана, а тя не е капитализирана, защото кредитният рейтинг е нисък - § 22. Е, има някакви китайски пари, които се мъчат да проникнат през руски и турски фирми, но те не променят особено пейзажа. Тоест, и преките чуждестранни инвестиции не са надежден източник за капитализиране на икономиката.

4. Европейски фондове. Те изглеждат обещаващо. Но не са достатъчни, за да задвижат мотора на икономиката. Те могат само да помогнат на някои сектори да се поочовечат. Пък и практиката на тяхното разпределение никак не е ефективна. Затова и те, макар и симпатични, не са онзи източник на капитализиране, който търсим. Или поне не изцяло. Остава един възможен източник:

5. Държавен дълг. Всеки либертарианец ще подскочи като чуе това. Ще размаха пред лицето ни печалната съдба на Гърция, Франция и Съединените щати (макар че съдбата на последните засега не е толкова печална, но и това предстои). Ние обаче знаем, че началото на всеки подем в българската икономика е било поставяно чрез външен заем. Пък и заемът не е толкова лошо нещо. Той е лошо, когато се управлява както сме си свикнали – тоест да го раздаваме на пенсионерите и социално слабите, за да гласуват за нас. Те обаче прекарват всичко получено през потребление и в крайна сметка вкараните в икономиката външни пари не произвеждат принадена стойност и не завъртат следващ икономически цикъл. Завъртат само водата в тоалетната.

Аз съм ЗА теглене на външни заеми, но единствено при условие, че тези заеми ще се инвестират в производство на конвертируема продукция с голяма принадена стойност и при строги мерки, включително и контрол отвън.

Обаче за да стане това възможно, обществото сериозно трябва да се преструктурира. Един от най-важните въпроси е дали нашето общество е способно на това. И колкото важен е този въпрос, толкова е прост неговият отговор – ако обществото ни може да се преструктурира, ще го направи и ще живее добре. Ако не може, няма да се преструктурира и няма да живее добре. Никъде не е казано, че е задължително да сме щастливи. Щастието е привилегия, а не право. Една от първите стъпки е смяната на хората, което става по два начина: чрез отстраняване на непригодните и чрез създаване на годни. Следователно една от най-важните мерки е

ІІ. ВТОРА ЛУСТРАЦИЯ

Първата лустрация така или иначе не успя да се състои. Трябваше да се приемат два важни закона, за да върнем нещата малко от малко в състоянието им от преди т.нар. социализъм – за реституцията и за лустрацията. Първият се прие и трябва да сме вечно благодарни на онези, които чрез него успяха що-годе да нормализират средната класа. Вторият обаче не успя да се приеме и държавното богатство остана в ръцете на „експропираторите на експроприаторите“ (тоест на онези, които в живителната сянка на съветската армия отнеха за себе си частната собственост на „лошите капиталисти“). Ето защо и до ден днешен властта в България се доминира от ченгета, службаши, шпиони, потомци на партизани и ятаци и от партията, отговорна за атентата в „Св. Неделя“, за народния съд и за годините на цветущ социализъм.

Ясно е, че вече е късно да се проведе онази лустрация, която трябваше да бъде проведена в началото на 90-те. Може обаче да се проведе втора лустрация. Нейният принцип би могъл да бъде, например:

Всички членове на парламенти, правителства и началници на държавни и изпълнителни агенции в управления, които са били принудени да се оттеглят преди изтичането на мандатите им чрез подаване на оставки под натиск на гражданското общество или поради неефективност и подозрения в престъпления, нямат право да заемат аналогични позиции в следващи управления.

Нямате представа колко благотворно би се отразило това на обществения живот. Не искаме нищо повече от тези хора. Не им искаме парите, не им искаме имотите, не им искаме и бизнеса – ако са кадърни, нека си го въртят, нека печелят и нека си плащат данъци. Ако не са кадърни, нека фалират и се разорят по най-естествен начин. Вярно, хората с парите ще се опитат да купят за себе си новите политици, които ще дойдат на мястото на старите. Така е. Ако новите политици им се продадат, да са живи и здрави – пак повтарям, че никъде не пише, че на всяка цена трябва да се оправим, по-вероятно е да се окажем неспособни да се оправим. Но поне можем да опитаме и важна част от този отчаян опит е

ІІІ. Политика за създаване на нови кадри

Тази задача изисква повече време и колкото по-скоро се пристъпи към нейното изпълнение, толкова по-добре. Политиката за създаване на нови кадри засяга от една страна началното и средното образование и, от друга, висшето образование и професионалните специализации и квалификации.

1. Средно образование. То трябва да бъде задължително. Всеки е длъжен да придобие средно образование по стандартите на обществото и ако не го направи, ще е в положение да не е изпълнил основно свое задължение, от което следва, че не може да ползва основни свои права, като това да гласува, например. На няколко дисциплини трябва да се обърне особено внимание и да бъдат приоритетна държавна политика:

Вероучение. История и философски фундамент на световните религии с акцент върху религиите, изповядвани в България. Същевременно – кристална яснота по факта, че България е православна държава и всеки трябва да се съобразява с това, независимо от свободата, която му се дава да изповядва каквато религия пожелае. Официалната църква в България е Светата Православна църква и на когото това не му харесва е свободен да се премести да живее в страна, където официална е друга църква, която повече му допада.

Обща история. История на света и цивилизациите, в чийто контекст е възможно да се разбере и осмисли националната история. В никакъв случай изучаване на национална история извън контекста на общата история на цивилизациите.

История на литературата и културата. Сравнителна история на световната литература и култура и на националната литература и култура. Особено внимание върху връзките между литературата и философията.

Политика. Основни познания върху държавно устройство, власти и институции. Не може да участва пълноценно в обществения живот човек, който и елементарна представа си няма от това как е устроено обществото.

2. Висше образование. Тук държавата трябва категорично да се намеси с приоритетно финансиране на обучение и специализация в чужбина. За съжаление, у нас вече почти няма кадри, които да създават кадри. Ще трябва да повторим практиката на прадядовците си, които пращаха дядовците ни да учат във Франция, Англия и Германия, за да могат да поемат и развиват фабриките им. Много важно е държавата да създаде такава система за подбор на стипендианти, която да не допусне туристи, от които нищо няма да излезе, а да осъществи възможностите на кадърни деца, които после задължително да се върнат тук и да създават ценности. Задължителното завръщане ще е част от договора за финансиране на образованието им. Възможно ли е тази система да се опорочи и парите да се вземат от мошеници? Възможно е, но както казах и по-горе, никъде не пише, че непременно ще се оправим.

3. Обществени медии. Слагам ги тук, макар че заслужават отделно разглеждане, защото са важен фактор при формирането на хората като адекватни и отговорни личности. Националната телевизия и националното радио трябва да се финансират единствено чрез бюджета от такси, които заплащат всички граждани заедно с данъците си. Не трябва да имат право на никакви други приходи от реклама, промоционни форми и външни продукции. Програмата и съдържанието им трябва да бъдат регламентирани, особено в пропорциите на достъпа, който получават до ефира им участниците в политическия живот. Предизборните участия трябва да бъдат еднакви и безплатни за всички участници в процеса. Програмата да е богата на образователни и възпитателни програми.

Разбира се, държавата няма да може, а и не трябва, да финансира безразборно всякакъв вид образование и специализации. Затова трябва да се очертаят няколко

ІV. Стратегически приоритети

Мисля, че стратегическите приоритети не бива да бъдат повече от 4-5, защото иначе няма да са нито стратегически, нито приоритети. Ето как ги виждам аз, като може и да не съм прав:

1. Създаване на висококвалифицирани финансисти и експерти по работа с еврофондовете. Грешката на Италия беше, че обучи в чужбина специалисти по екология, докато успехът на Испания беше, че обучи специалисти по работа с еврофондовете. Сега и за двете страни това няма кой знае какво значение, но за нас все още има. Необходимостта от такъв вид кадри се налага от изложения по-горе проблем с хроничната декапитализация на българския капитализъм.

2. Производство и износ на селскостопанска продукция. Храната е една от стоките, които винаги ще се търсят. България има много земя. Българите на глава от населението са доста оземлени. Проблемът е, че нашето земеделие е далеч от стандартите, които биха могли да го направят конкурентно на световните пазари. Целта трябва да бъде производство на продукция по модерни технологии и с висока принадена стойност. И, разбира се, нейният износ на световните пазари, защото износът е важен инструмент за капитализирането на икономиката.

3. Химическа промишленост. Както впрочем и всичко останало, което повишава качеството и принадената стойност на селскостопанската продукция в т. ч. и научно-развойна дейност.

4. Независими енергийни източници. Все едно какви, стига да са наши. Свърши ли уранът? Какво се лигавим и плашим от шистовия газ? Проучен ли е добре черноморския шелф? Въпрос на елементарна регулация е разработването на тази източници да не е вредно. Но ако не ги разработим, остава да се сърдим само на себе си, че автомобилът ни не върви, след като сме отказали да му сипем бензин.

5. Туризъм. И не само черноморския туризъм, където бреговата линия е около 350 километра, а сезонът трае малко повече от два месеца. Ние сме в древната люлка на цивилизацията и нашата територия е сред най-богатите по археология, може би само след Италия, Турция и Гърция. Нужно е да се препозиционираме и да престанем да бъдем дестинация на европейски безработни и социално слаби, примамени от социалната справедливост на евтиния алкохол. Недостатъчно развити са културният туризъм, селският туризъм, балнеологичният туризъм (България е твърде добре поставени по брой и капацитет на минералните си извори) и спортния (ски, голф, лов и т.н.) туризъм. Доколкото туризмът е бизнес, при който потребителите му идват от чужбина и харчат тук спечелените там пари, туризмът е вид износ и като такъв попада в категорията на стратегическите капитализатори на българския капитализъм.

Освен преките капитализатори на икономиката има и други два особено важни сектора, защото макар икономиката да е най-важна, макар че всички политики се провеждат през бюджет и финанси, икономиката и финансите не са единствени. Първият и може би по-малко важният от двата неикономически сектора е

V. Социалната политика

Това е една от сферите на обществения живот, които най-лесно се поддават на извращаване. Фактът, че е налице възможност да получаваш, без да даваш, изкушава мнозина да се възползват от тази възможност. Състраданието и солидарността са присъщи на човещината („човещина“ – общоприет начин да се назовава за краткост и удобство естествения нравствен закон) и върху тях се гради величието на християнската цивилизация. Но те имат смисъл, когато са действени, когато са активни, а не пасивни. Казано е: „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния“, което от политическа гледна точка е истински дясно, както истински ляво би било да кажеш: „Ако нямаш риза, иди да си вземеш от ближния“. Социалната политика трябва да е насочена единствено към преодоляване на временни проблеми, но не и да превръща здрави и работоспособни хора в професионални просяци. Всеки от нас трябва да мисли как да даде, а не как да вземе. Социални помощи да се дават само при доказана необходимост и срещу конкретни ангажименти, например обществено полезен труд. И нека синдикатите, поне на първо време, да проявят повече разбиране и смирение. Не казвам, че всичко това е постижимо, но също така не казвам, че е задължително да станем здраво и нормално общество. Ако не предприемаме нищо, по закона за ентропията по-вероятно е да не станем.

И накрая остава по-важният от последните два сектора и той е

VІ. Външна политика

В края на Юстиниановото управление само със 150-хилядна армия Византия е успявала не само да поддържа авторитета си на световна сила, но и да владее територия почти като старата Римска империя. Това било възможно, защото ромеите изобретили една хуманитарна дисциплина с огромно значение и днес – дипломацията. Но било възможно и по една още по-важна причина – самоуважението. Колкото и да се наслаждаваме на мотологично-историческия факт, че Хан Крум е пил вино от „Никифоровата кратуна“, трябва да признаем, че ромеите са били хора, които са осъзнавали своята мисия в света, вярвали са в нея и са успявали да поставят интересите на държавата и обществото над частните интереси. Вярно, за това много са им помагали Църквата и институцията на Василевса, но и днес не е невъзможно да защитят престижа и интересите си дори и такива незаинтересовани от собствената си съдба народи като нашия.

Ние се намираме между три цивилизации: Западната, Ислямската и Православната. Били сме част и от трите. Това ни дава уникалната възможност да балансираме между тях в защита на националния си интерес. Защото националният интерес е доктрина, от която пряко произтича нашето самочувствие и самоуважение. И изобщо малко национализъм никак не е вреден. За съжаление обаче, усетили, че национализмът ще става все по-актуален, по него в момента са се полепили всякакви кресльовци, които биха се полепили и по всичко друго, без да го гледат какво е, стига то да ги изстреля на софрата с баницата. Пък и за последния половин век национализмът израсна и идеологически вече не е това, което беше в средата на миналия век. Сега умните хора не очакват от национализма да ги убеди колко по-велики са българите от сърбите, гърците или румънците. Сега национализмът има бъдеще в контекста на цивилизационализма, ако позволите изковаването на този термин за нуждите на изложението. Днешният свят е твърде глобализиран и революцията в комуникациите подтиква мисълта към по-големи обобщения. Каузата на отделната нация продължава да е актуална и никога няма да спре да бъде, но водеща все повече ще става каузата на цивилизацията. И това другите цивилизации са го разбрали сякаш по-добре от нас. Човек е толкова по-голям, колкото по-големи са идеалите му. Затова, наред с каузата за личното оцеляване и личното благополучие, наред с каузата на политическата власт в държавата, наред с каузата за националния идеал и за авторитета на нацията пред другите нации, трябва да прегърнем и каузата за запазване на доминиращата роля на нашата цивилизация в света. А нашата цивилизация е християнската цивилизация и в нея аз включвам както Запада, така и православния Изток. Технически ние, българите, можем и трябва да бъдем част цивилизационализма и това само ще ни помогне и на вътрешните дела, и на самочувствието, и на жизнения стандарт.

Помня как в детството ми конгресите на комунистите винаги си имаха някакъв лозунг – „Ефективност и качество“, „Българската нация – нация техническа“ и т.н. Ако трябва да обобщя казаното по-горе в лозунг, то той ще бъде: „Капитализация, лустрация, цивилизационализъм!“. Защото влакът ще върви, ако има въглища, ако машинистът го кара компетентно и добросъвестно и ако се знае накъде е тръгнал.

Това е. Накрая пак ще завърша, както завършвам през последните години, макар че има хора, които ме критикуват. Техните аргументи са същите като аргументите на онези, които критикуват протестите, казвайки: „Добре, ще свалите правителството, но знаете ли какво ще дойде после?!“. Това е или глупав, или зловредно манипулативен аргумент. Ако хванеш жена си да кръшка, напъждаш я, преди да си решил за кого ще се ожениш след това. Затова и никога не е прибързано да кажеш: „Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен!“