Гарга: разказ от Здравка Евтимова

Гледаха я ей така - примижали, като че имаха не очи, а купчини с пясък. Идваше в Селце с колело, но не от втора употреба. Чисто ново. Веднага я заровиха под рогозката на съмненията. Тая има дълбок джоб, значи краде, не й чист косъмът – стига бе, защо говорим за косъм тук? Тази не носи глава на раменете, изтривалка за обувки носи. Мъкне маркучи, полива, не мята поглед към никого. Значи има сачма в разума. Още по-зле, вири клюн. Гарга.

Как беше купила този парцел - тайна и секретност. Никой в кафене „Сафрид“ не разбра. То пък едно кафене - само Дана, собственицата го наричаше „заведение“, но наистина вадеше пари. И Дана не знаеше нищо за гаргата. Купила парцела - камък до камъка, една права лопата забиваш и свършва земята. Отдолу скала. В Селце предполагаха - и Грую също – че са я одрали откъм цена като катерица. Това заслужава. Ето я - пъха маркуча към една мизерна вишня. Добре, ще плаща за вода, докато й изсъхне мозъкът. Отива при Марто, съдържателят на селския магазин, говори му на Вие с усукан глас – в него въжета. Демек смята да ни обеси.

- Ой, ма, що влачиш тез маркучи, не виждаш ли – облаците са по-големи от небето – каза й Грую. - Те ще ти навалят хилавите пръчки.

- Не са пръчки, а дръвчета. Присадила съм ги в Радомир и ги нося тука, на морето. При нас ранните слани ги смазват

- Туй значи да носиш вода в джоба си, госпожо, макар че не си госпожа, щом влачиш маркучи – предположи той.

- Приятен ден – каза му гаргата.

- По-добре сади магарешки тръни - отбеляза Грую и престана да се унижава с тази колоездачка. Но му беше любопитна колко беше шарила птицата за туй място на Михалчо. Без съмнение Михалчо вече беше изкъркал целия ресурс. Е, почерпи в „Сафрид“, не може да се отрече. „Тъп си Михалчо“, беше му казал Грую, но Михалчо си знаеше, че е тъп и въобще не се смути. Той разбираше от пачки и левове, но предпочиташе да пресмята сделките в бутилки ракия.

- Ти пиеш ли, госпожо? – настига я Грую, а тя вдигна нос към облаците и гракна:

- Много. – но не я бяха виждали да се люшка като лодка на кей. Облаците по небето бяха по-черни от Черно море. Местните от Селце знаеха, че всеки момент ще прокапе - не ами бурята ще продъни небето и ще открадне всичкия пясък от плажовете. Догодина - кайне туристен, ни една туристка, както се изразяват баварците, редки птици напоследък по тези места. Джобовете се изнесоха предимно в Испания, а ние тук ще дъвчем камъчета. Но не пукваме, щото сме безсмъртни, госпожо.

Беше крачил – просто от любопитство – след нея до парцела й.

Гаргата започна да завира един маркуч в друг и мизерните й пръчки се плувнаха в гьолове. Кой знае с колко ще се бръкне. Изведнъж Грую се сети, че не е осведомен как се казва птицата и й каза тактично:

- Ой, госпожо, как се обръщат към тебе? – гласът му беше грамаден. Черно море се беше изляло в гърлото му и той се гордееше – като зине от единия край на Селце, го чуваха отвъд Дуранкулак.

- Не си ли ти казали в „Сафрид“? Ти си ме кръстил Гаргата.

Че я беше кръстил - беше, но обичаше да изслуша какво ще гракне гаргата - човек е такъв, както изрича името си. Ако го викне гордо като знамето на кметството, значи е медуза и обича да чува гласа си. Тая въобще не се обади - чепато дърво. И как не, от Радомир се дотътрила чак на морето, като че глупачките тук бяха малко.

- Значи си необразована и не си знаеш името – предположи на глас Грую. Чуха го отвъд Дуранкулак.

- Ще ти се – каза пернатата и продължи да си влачи маркучите. Грую мразеше някой да му влачи маркучи пред очите.

Спря пред двора й и я загледа – кроеше й шапката. Тя хем поливаше, хем с един търнокоп изкореняваше айланта, тоест дивия орех – тук, по тия места, само див орех издържа, какви ти овошки, брат, под тоя пек. Първо на коня строшената подкова ще поникне тук, чак след това овошката. Айде бягай от мене. Тя не му обръщаше грам внимание. Влачеше маркучите от дърво на дърво, глупачката. Облаците искаха да слязат в Селце, за да са по-близо до морето и да го командват. Така и дребните хора искат да се качат на върха, но не са море. Виж ти - онази се спусна на земята, та седна. Грую не откъсваше око от мършавата й фигура - ножица в дънки и фланелка. Грозно, та пращи от всички страни .

- Грозна – заключи с глас-буря Грую.

- Така е – съгласи се ножицата. - Грозно е да седиш пред къщата ми и да ме зяпаш.

-Ха-ха – каза Грую, седна пред портата й и продължи да я зяпа.

Заваля – изведнъж. Дълбоко и диво. Капките, едри като кокоши яйца, не правеха никаква разлика между небе и море. Страшно беше.

- Виждаш ли – викна Грую. – Продължавай да поливаш.

Дъждът я беше наквасил. Дънки, фланелка се лепнаха за мършавите й кокали. Мокра гарга.

- Господине, ще викна полиция, ако не напуснете улицата пред къщата ми

- Викни артилерия, ако искаш. Улицата е обществено място. И подводница да докараш, не можеш да ме мръднеш.

Гаргата не обръщаше внимание, че вали. Нави маркучите и ги помъкна към гаража, но тя не успя да отключи вратата.

Грую въобще не се поколеба. Той беше Номер Едно в Селце, всъщност държеше линията на маршрутките Шабла-Каварна-Варна. Думата му беше висока колкото Нос Калиакра. „Нерешителност“ беше дума, която той не знаеше нито как се произнася, нито как се практикува. Нахълта в двора заедно с пороя – колко пъти бяха пили с Михалчо като колеги шофьорчета под сянката на дивия орех. Дворът на Михалчо беше заприличал на таралеж от издънките на айланта. Семето на дивия орех никнеше в асфалта, в покривите на къщите пускаше корен и в дупките назъбите ти ти ще покара – само отвори уста. Грую избута гаргата без никакъв финес, измъкна ключа от ръката й – това беше ключът на Михалчо - колко пъти го бяха изтървавали в котлето с виното. Един път Михалчо щеше да го глътне. Грую стисна ключа. Врътна и вратата на гаража се отвори.

Вътре беше аптека. Тая гарга (бяха разузнали, че е даскалица в детска градина) беше наредила три мотики, две прави лопати, търнокоп, бичкия, пластмасови кофи. Грую поменеше що за гараж беше това. Когато майката на Михалчо, отчаяна от дебелия мързел на сина си, го изхвърлеше в гаража, двамата с Грую и още няколко юнака къркаха тук – бяха натъпкали помещението с празни шишета, каси, кенчета, ръждиви железа, обелки от колбаси, кутии от вафли. Сега вътре блестеше. Грую знаеше - на едно място покривът беше продънен, но гаргата го беше затулила с найлони.

- Отключих. Струва десет лева. Плати ми .

- Няма да плащам.

- Ако не ми дадеш чаша ракия, няма да мръдна оттука.

- Чакай, сега ще ти донеса – тук Грую помириса съмнителна миризма и се оказа съвсем прав.

Тя дойде, стиснала мотика в ръка.

- Чупката! - каза равно гаргата, но в гласа й се усукаха въжета.

- Аз от играчки не се плаша -сподели й той, обаче една грамада, мъж като Нос Калиакра, се изнизва от бившия двор на Михалчо.

- Ха-ха – изкашля се гаргата.

Грую я чу, макар че дъждът биеше в главата му сякаш череп Груев беше барабан. Той пипна чело с показалец и викна:

- Не си в ред. Тука е истината, да го знаеш от мене, гарго.

- За мене истината е на друго място – излая въпросната. - Сбогом, господинчо.

- Сбогом става само когато аз съм решил да направя сбогом – викна й Грую.

На другия ден не се знаеше дали небето искаше да извали всичките си облаци, или морето е скочило да се катери нагоре при Господ. Всичко беше вода. Грую, разположил се на кафе с Дана и другарчета в “Сафрид“ я видя – дъждът дупчеше улици и покриви, но тя, ненормалната, бе грабнала коса – режеше магарешките тръни, останали в долния край на двора. Подпряла на оградата търнокоп. Преди година Михалчо и майка му опитаха да садят маточина и пелин. Предвид дълбокия мързел на Михалчо затънаха – борч след борча, бръз кредит след кредита – следователно зарязаха пелин и маточина. Изобилно се роди магарешки трън. Избуя до челото ти. Тъпата птичка сега, под пороя, беше се стегнала да коси. Грую и приятели я наблюдаваха от „Сафрид“ и цъкаха. По-елементарно парче не е слагало крак на тая земя в Селце, отбеляза с право Дана. Тая медуза да я запрат в умствена институция. Да садиш в скала овошки значи да печеш хляб от мидени черупки. И беше съвсем права собственицата на „Сафрид“.

След седмица дъждът полека-лека се прибра в облаците си, но за халтавата птица нямаше никаква разлика дали небето излива ведра, или слънцето е изплезило език и хвърля жар в магарешките тръни.

- Ало, гарга – викна й Грую. – Грабвай мотиката, щото пак ще дойда.

- Мерси, че ме предупреди. Изчакай десет секунди да се прицеля къде да те ударя. – Тя посегна към инструмента. – Не искам да те убивам, много си под нивото ми, момченце.

Дето бе очистила тръните, вече зееха дупки. Какво ще боде тях? Бадеми? Я иди се обеси.

- Душо радомирска - викна Грую. - Прецакаха те. Михалчо ми сподели, че си броила 20 хилядарки за този кайряк.

- Значи ти сподели Михалчо – въздъхна гаргата. - Какво е „кайряк“?

Как стърчи като пирон – рече си Грую. Но пирону дето стърчи, някой трябва да го закове.

- Кайряк е място, дето освен трън друго нищо не ражда, но тоз трън и магаре отказва да го пасе. Толкоз е долен. Прецака те Михалчо! Не съм виждал дърво да се вкорени в камък.

- Ще видиш, господинчо – увери го гаргата. Вдигна мотиката и заблъска в скалата.

- Мога да ти докарам два камиона чернозем. Седем хилядарки - предложи й Грую. - Имам камиони, ако си се осведомила.

- Вдигни си си главата да я уцеля по-лесно – каза гаргата и продължи да блъска.

Морето отново искаше да се катери при Господ. Грую усещаше миризмата на дъжд. Всички от Селце го можеха – мирис не на вълни, а на обикновена безсолна вода. През юли капка не се откъсна, облак не припари над селото, нито над Каварна. Народът се изпържи. Дане в кафе „Сафрид“ продаваше бира на поразия. Бирата беше безплатна за Грую. Ясно защо. Дана, чорбаджийката на заведението, беше свободна. Грую можеше да я вземе и утре, ако рече. Беше се наканил дори, но някакъв трън го глождеше. Бодеше точно преди да й предложи. Калпава работа. Защо не го дърпаше към Дана? Жена като траулер. Но течението не тласкаше Грую към траулери. Глупак си, Грую. Сигурно сушата беше виновна. Нямаше вода. Ето, например гаргата си купуваше минерална в бутилки от Марто в селския магазин, вместо да отскочи до Сребърната чешма в Каварна и да си налее.

Август беше пуснал миризмата си във въздуха. Линията маршрутки Шабла-Каварна-Варна не носеше очакваната печалба. Портфейлите изтъняха и то в разгара на сезона. Но Грую не познаваше думата „страх“, беше я изхвърлил от речника на българския език. Щом си от Селце, не се страхуваш. Все някой ще го наеме с камиона да прекара нещо, друг пък – по-точно всички от Топола и Селце щяха да му се молят да изоре парцелчетата, по-точно парцалчетата им земя, за да сеят домати и друг зарзават през пролетта. Грую не знаеше що е страх и никога нямаше да научи. Но защо езикът му залепна като лепенка, когато срещна гаргата пред „Сафрид“? Стига. Достатъчно глупост. От лепенки не се стряскаме.

- Знам как се казваш – каза й той с най-големия си глас.

Тя въобще не го погледна, тази мотика елементарна. Сигурно бърза да пробие Калиакра и да побере в джоба си Черно море.

Грую мразеше думата „колебание“ и вярваше, че я изтрил от мозъка си завинаги, но очевидно не беше изтрил нищо. Защо? Горе главата! Имаше камион, багер, събираше лев по лев за трактор.

- Слушай какво, гарга – каза той, макар че устата му беше пресъхнала. – Знам че си даскалица в детска градина и заплатата ти е от мизерия надолу.

Тя не го отчете. Като че някое попче се мотаеше в скалите около кея на Каварна, но сериозен рибар две пари не дава за попче.

- Слушай какво – наблегна с вълни от пет бала в гласа си Грую. – Слушай ме внимателно.

Но тя не го слушаше внимателно.

- Слушай, момиче - прибра водата и вълните под езика си Грую. - Харесваш ми.

Тя не се обърна. Но изведнъж… какво ти изведнъж. Цял век мина докато се обърне към него. А може би се бе обърнала към църквата Свети Никола или към кафене „Сафрид“.

Трябваше веднага да реагира и Грую реагира:

- Момиче, много ми харесваш. Да знаеш!

Август беше във въздуха, но какво от това. Тия от Радомир не мислят колко благ месец за рибаря е август. Но може би грешеше.

Гаргата му се усмихна.

Брей, че беше хубава тази гарга.