Еволюция на българското християнство

Както обикновено – аз не съм сериозен. Струва ми се, че сериозността е голям враг на умното мислене. А на мъдростта – със сигурност. За да създаваш вихрени и неочаквани, странни и потенциално гениални хипотези – ти трябва да си доста „разхайтен”. Затова писателят ще създаде по-интересни идеи от учения – защото има правото да бъде несериозен. Което ще рече – да нарушава правилата и традициите. Ученият не може да опише своя „герой” ходещ по тавана; писателят веднага ще го направи! Освен, естествено, ако писателят не е глупак или реалист. Което е почти едно и също.

И така де – аз нито мога, нито имам намерение да опиша „еволюцията на българското християнство”. Аз съм само поглед, мисъл и фантазия – наблюдавам тук и там, шаря с очи неспокойно, виждам всякакви неща и се опитвам с тези всякакви неща да построя нещо, което да нарека свят.

Естествено – давам си сметка във всеки миг, че човек вижда това, което знае. Това, към което душата му е насочена. Великият Апелес казал на обущаря: Sutor, ne ultra crepidam – Обущарю, не по-високо от обувките! Защото обущарят почнал да му дава съвети как се рисуват дрехи, оръжия и т.н., а не се ограничил до обувките (за чието рисуване му дал ценен съвет). Защото, явно е, обущарят едва ли разбира нещо от нещата извън обувките; тъй като в света той вижда не друго, а кой как е обут!

Когато работех като медицинска сестра – виждах само вени. В автобуса изпружените ръце на хората, хванали се за високите ръкохватки, ми приличаха на снопове от вени; удобни за пробождане и за поставяне на абокати или за взимане на кръв. Само венозните манипулации ме интересуваха и затова аз гледах на хората като съвкупности от вени. И понякога се случваше да погледна някоя красива госпожица и да изпуфтя от недоволство и презрение: Пфу, какви дълбоки и тънки вени има, направо ще се измъчи човек ако тръгне да и слага абокат!

Виждаме това, което вече го има в душите ни; някой гледа ли процепите между плочките, докато върви по улицата? Не, много ясно – ние сме хора и затова гледаме другите хора в лицата. Макар че някой фройдист би ни оборил с тезата, че цепнатините между плочките са много дълбок символ и затова често хората ги гледат и дори – прескачат – защото стъпването с крак в цепката е символен инцест. Ха. Ти да видиш!

И така – аз гледам християните, християнството, атеистите, празниците, яйцата, козунаците, агнетата, яретата, постовете във фейсбук, яйцата във фейсбук, закланите агнета във фейсбук – и така виждам нещо, което наричам еволюция на българското християнство.

Но ще ви кажа (ако вие ми кажете, че това е много повърхностен подход) – всеки учен всъщност тръгва от свои частични наблюдения, от свои пристрастия, от свои любими цитати и теории – наскоро прочетени и повлияли му ...така че и той е точно толкова „частичен” и „необективен” колкото съм и аз. Но той си вярва – защото цялата мастита наука стои зад гърба му. Между другото, другото значение на думата „мастит” е „възпаление на млечната жлеза”. Ти да видиш!

И какво да ви кажа?! Еволюция има!

Преди, каза ми един мил мой приятел, се казваше така: „Ай пали да палим свйещити, да чуками яйцата и въс”.

Като под „въс” се разбираше изконното българско „да се чупиме, да изчезваме, да ни няма, не ни е тука работата, да се изпаряваме, да ходим да си пушим цигарките, щото тука е тъпо”. Така казвал българинът, докато обикаля църквата в полунощ на Великден.

Да, българинът е сепнат човек. Може би защото петстотин години са го сепвали (простете за баналното разсъждение) и той затова все е сепнат и припрян: няма да седне, да се отпусне на колене, пък да изпадне в блажен екстаз, слушайки някоя фуга, лееща се от органа на катедралата. Не: да чупим яйцата, да палим свйещити и въз!

А сега, обаче, моят приятел видял в църквата друго: вървят си две нови същества – момчета ли, момичета ли, не ми каза – от тия, които живеят в телефоните си. Вървят си в кръг около църквата. И тъй като моят приятел е актьор – веднага влезе в роля и ми го изигра. С почти японска, съвършена пестеливост показа как си вървят двете същества – заболи нос надолу – но дали в свещите или в телефоните си – не е ясно – но вероятно и в двете едновременно (чудя се кога ли ще бъдат заменени свещите с виртуални свещи, които да се теглят като приложение от интернет) и едното същество, без да надига нос от нещото, в което го е забило (телефоносвещ) казва: Аби (винаги моите герои говорят на меко, много меко), ти вярваш льи?

А другото същество, без да вдига очи, кротко, мрачно и безапелационно казва: Тцъ.

И продължават да вървят.

Обсъждането е проведено с един наистина зашеметяващ минимализъм. Вярата и други. Обобщени с едно „Тцъ”.

Мислите ли, че аз разказвам тия неща...

Хм, бих написал цял трактат за баналните и дебелашки реакции, за „реагирането по нормалния начин”. Бих написал всъщност цял трактат за лошото си чувство към „нормалните реакции”. Нормална реакция е примерно подигравателно-укоризнено-назидателната реакция към такова поведение. Презирам тия дебели патриархални глупаци, които цъкат с език и казват:”Тюх тюх тюх – накъде отива светът”. И след това още по-мазно, недоволно, гъгниво и патриархално сами си отговарят: „Тюх тюх тюх – на зле отида зветът!”. Тяхното самодоволно недоволство от света и от младите ми е познато – то е като блажната чорба на старшината на ротата, като доволна пръдня под завивката, като пощипването на секретарката от другаря директор по стопанската част. Ретроградна тиня, глупост и традиционализъм – пухтящ, гъгнещ и негодуващ срещу „новите хора” и срещу

Света „който не отива на добре”.

Аз съм само мисъл, поглед и фантазия – аз не осъждам, само наблюдавам и се забавлявам. Не ме притеснява отговорът на съществото в смисъл, че то не вярва в Бог или специално в християнския Бог; дори ме радва правото на един човек да не вярва – защото това е единственият път да повярва истински – когато сам реши и когато е готов. Донякъде ме притеснява, обаче, че отговорът е само с едно „Тцъ”. Той показва отказ от словото. Дали точно от Словото? Или от многословието?
(тук някой глупец ще каже, че именно при мен многословието е на ниво)

Нима сам Иисус не казва: И не се кълнете, а когато казвате да – да е да. Когато казвате не – да е не. Тоест – няма нужда от много приказки. Мълчанието е по-красноречиво.

Какво е казало съществото на своето приятелско същество? (умишлено и със симпатия Не използвам половите категоризации „момче” и „момиче”). Казало му е горе долу следното: Аз съм свободно същество. Аз не вярвам. Имам други пориви, други мисли, други вълнения и тревоги: чужд ми е тоя Бог, който седи в черква и мирише на тамян. Но аз обичам родителите си и баба си и дядо си – и по този начин почитам традицията; аз искам да съм част от обществото и да се „вписвам” в него. Аз искам да съм добро същество – затова изпълнявам с уважение ритуалите, които не разбирам. Аз имам нужда от вяра – защото и мен ме е страх от смъртта и още повече – от живота. Но тук предлагат свещи и миризма на средновековие и на евтин гроб – а аз живеят в терабайтова среда. Какво общо има между моите терабайти (и тоя мой Бог, който още не съм открило, който живее сред терабайтите) и този тамянено-свещово-иконено-нелеп свят? Той не е истински свят – а Бог трябва да е Бог на истинския Свят!

Какво ли ще да разбира този тамянен Бог от 5G? А Светът сега е 5G и аз бих вярвало на Бог, който е владетел и спасител във 5G!

Аз съм свободно същество и сигурно ще имам свой Бог, но още не знам къде да го намеря. Той ще ми се появи... Сигурно ще ми се появи. Защото страхът и тревогата - от живота и смъртта - имат нужда от Бог. А казват – и любовта. Но засега, при всичките тия яйца, козунаци, фейсбук яйца и козунаци, при всичките тия заклани и одрани и изпечени агнета – не. Не го намирам като мой Бог това всичкото, което се случва. Така че: Тцъ!

И така със съществата и тяхната вяра.

А между другото, моят татко, стар стар, супер стар материалист, инженер и атеист, каза: А в смисъл, дали съм убеден, че има някаква сила, която прави Всичко да е така, както Е – да, в това съм убеден! И затова, в тоя смисъл, аз съм вярващ! – така каза той тия дни.

Аз само му казах: Е, някои от нас наричат това нещо Бог.

Той се усмихна. Това беше неговата еволюция във вярата.