Дуел в писма V. Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Равенство има там, където няма господари
Както всеки вторник, ви представяме дуела в писма между либерала проф. Евгений Дайнов и консерватора Тончо Краевски.
Идеята за тази рубрика дойде от дуела в писма между скандалния световноизвестен романист Мишел Уелбек и философа Бернар-Анри Леви.
Историята тръгва от един обяд през 2008-ма, когато двамата решават да си пишат за всички неща, които ги държат будни нощем. Диалогът в писма продължава шест месеца. Главната тема е това, което ги обединява – „И двамата сме доста презрени личности“, както казва самият Уелбек.
Защо е така? Уелбек смята, че Леви е „философ без своя оригинална идея, но с отлични контакти“, „спец в медийните фасове и сензации“, „въплъщение на неприлично богатия социализъм“ и „създател на най-безсмисления филм в историята" (Le jour et la niut).
В течение на кореспонденцията им и двамата започват да идентифицират причините за неприязънта, която често събуждат, както и да ги защитават. Макар двамата да се възприемат за политически крайности – Леви е човек на „моралното ляво“, а Уелбек – „аморален либертарианец“, откриват, че общото им призвание, отдадеността им на писането, писателите и саможертвата в тяхно име е далеч по-силна идеологическа сила.
За съжаление у нас все по-рядко наблюдаваме сблъсък на идеи. А именно те формират обществото, в което живеем.
Затова се надяваме, че са вас ще бъде удоволствие всеки вторник да следите кореспонденцията между либерала проф. Евгений Дайнов и консерватора Тончо Краевски.
Драги Тончо,
Наистина ще съм ти благодарен да престанеш да ме пакетираш с други хора в някакви „вие“, след което върху това „вие“ да окачваш
пренебрежително-високомерни квалификации.
Аз не провеждам тази операция спрямо теб, нали? А бих могъл – не мислиш ли? Нали си представяш с какви хора бих могъл да те пакетирам, ако имах склонността (каквато нямам) да правя такива неща?
Толкова по онова равенство, което произтича от Първата категорична императива на Кант.
Нататък.
В либералната вселена, в която (за щастие) продължаваме да живеем, поемам отговорност само за собствените си постъпки. На въпросната конференция, където ти се изправи с тезата, че няма равенство между хората, моята конкретно физиономия се дръпна поради мои си конкретни причини. А именно: от историята, както и от личен опит знам, че онзи, който ми съобщи, че не ми е равен, ще поиска да ми стане господар.
Това не е някаква моя мания, а е чист Аристотел: равенство има там, където няма господари. След като никой никому не е господар – всички са равни. И, разбира се – свободни, пак по същата причина: който си няма господар, чиито разпореждания да изпълнява, той си взема сам решенията – свободен е. Ако обаче имаш господар – нито си равен, нито свободен.
В мига, в който се появява свободата, се появява равенството; и обратно. Двете са страни на едно и също нещо. Затова се зарадвах в края на последното ти писмо, където съобщаваш, че вярваш точно в равенството в свободата. Наистина, за разлика от мен, успяваш да облечеш това в екзистенциална поетичност (респект), с ехо и от Сартр, и от Маколи; но става въпрос за същото.
След като имаме това фундаментално съгласие, оттук насетне различия би имало в нюансите. Например: ти твърдиш, че там, където има група, не може да няма йерархии. Може, обаче. Рок групите нямат йерархии, освен ако не са констуирани на принципа „Голямата звезда плюс помагачи”. Има и други примери.
Общностите, в които се чувствам „у дома” – музикантите и зелено-протестиращите – не раждат йерархии (може би в другите общности, в които битувам, не съм толкова „у дома”, защото там има йерархии). А „моите” не раждат йерархии, тъй като – най-вероятно – в тях има нещо повече от равенство. Има чувството за братство, за което писах миналия път.
Когато хората са братя, те си се радват (а радостта е много важно и тежко подценявано нещо) и си помагат при нужда. Нямат нужда от йерархии като спойка на групата. Такава радост – „лекота” по Кундера, ако щеш – винаги ме е привличала, още от ерата на хипитата.
Но да се върнем на равенството. Любопитно е да се наблюдава отстрани как се запознават на публични места (коктейл, да речем) хора, които вярват в равенството, и хора, които не вярват в него.
Американците, които вярват в равенството до мозъка на костите си, се запознават с усмивка и бързат да намерят теми на съгласие. Оттам нататък или просто си се радват, или намират още нещо – какво могат да свършат заедно с някаква печалба.
Друго са руснаците, които са изтъкани от неравенство. Оглеждат се изпитателно и бързо провеждат серия от тестове, за да уточнят кой е по-нагоре в йерархията. Целта е онзи, който се окаже отгоре, да доминира по-долния. Веднъж постигнато, това знание не води нито до радост, нито – до печалба.
Което може би обяснява защо Америка е усмихната и богата, а Русия е намръщена и бедна.
А най-интересно е как стои въпросът с йерархиите при аристократите. Познавал съм английски, ирландски, шотландски, руски и френски такива. При официални случаи при тях йерархиите са с неизброими нюанси. Във всекидневието обаче йерархии няма. Цари някаква добродушна хипария, вкл. спрямо външни хора като наша скромност.
Някъде около 200-годишнината на Френската революция чух от френски аристократ (видима възраст – 22) следното: „Тия 200 години са аберация, временна лудост. И преди се е случвало. Рано или късно ще отмине и ние ще се върнем на мястото си“.
Ясно помня как чак ми спря дъхът пред тази спокойна, абсолютно естествена самоувереност на човек, доста по-млад от мен. Явно е така, ако можеш да проследиш родата си до първия кръстоносен поход, да речем. Аз съм проследявал моята само до първата третина на 19-ти век и точно тази самоувереност не я умея. Моята самоувереност стъпва върху това, че знам какво умея – да свиря на китара, да пиша книги, да даскалувам.
А за да имам това, имам нужда и от свобода, и от равенство. Ако съм не-свободен и не-равен, как бих могъл да постигна някакво ниво, на което да съм уверен в себе си?
Мога да си представя защо френските аристократи не харесват Френската революция: днес се налага да плащат данъци, не могат да разчитат на крепостните да им оправят оградата без заплащане и пр. Знам и кои аспекти аз намирам за тревожни – ония на Бърк, всъщност: възгордяването на ума и следващото от това всенародно клане. Не мога обаче да разбера онова пълно отхвърляне на революцията във Франция, което демонстрираш ти.
Скоро четох, че тази революция е равна на първородния грях. Ще рече: някакво фрапантно предателство спрямо Божия ред. Това ли е? Или нещо друго не ти харесва? А ако наистина не приемаш нищо нейно, това значи ли, че в един по-добър свят цялата обществена конструкция щеше да си стои на нивото от 1788 година? И ако да – как това би било по-добре за нас, днешните хора?
За мен, признавам, крайният резултат от тая революция е ОК. Свободата, Равенството и Братството са фундаментът, на който стоя; и трудно бих си представил това да бъде заместено от Зависимост, Подчинение и Сила, например.
За разлика, разбира се, от облечените във власт. Преди 15-тина години установявам, че МОН не ми е лицензирал курса „Свободата”, който предлагах в НБУ. Отивам в МОН, издирвам съответната лелка. Питам – WTF?
Тя:
-Не може!
-Кое не може?
-Тая Свобода не може! Какъв научен профил е това?
Вбесих се:
-От 10 години преподавам курса „Властта”. С него нямате проблеми, нали? Властта – може. Свободата – не може...
Препоръчаха ми да скрия тая Свобода под някакво наукообразно име, като за пред прашните провинциални просветнички от МОН. Измислих следното: „Социо-културна антропология на свободата като феноменология”. Пълен gibberish, разбира се. Мина, обаче (!).
Заради такива случки, между другото, не мисля, че онова, с което предимно се занимавам, е „наука”, или че аз съм „учен”. В най- добрия случай политологията е „дисциплина” (на ума). И, разбира се – за разлика от физиката, например – може и трябва да отсъжда коя конструкция на властта е добра за хората, а коя – лоша. Още нашият основател Аристотел извежда три правилни (добри) и три неправилни (лоши) форми на устройство на държавата. С лекота минава от дескриптивни към прескриптивни съждения.
Иначе казано – да живее рокендрола...
Евгений
Предишните писма можете да прочетете тук:
Дуел в писма I. Евгений Дайнов към Тончо Краевски: Правилата на мускетарите
Дуел в писма II. Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Либералният проект е Вавилонска кула
Дуел в писма IV: Тончо Краевски към Евгений Дайнов: Равни ли сме всъщност?