До урните - със сърце и изстуден от страсти разум

Ако махнем от картината гласуването по принуда или срещу пари, остават два основни начина, по които хората гласуват: експресивен и инструментален.

Експресивно – това е, когато гласуваш, за да изразиш (експресираш) кой си. Инструментално – това е, когато гласуваш така, че да постигнеш някаква предварително изчислена полза за общото благо (ползваш гласа си като инструмент за оправяне на нещо по-голямо от теб).

Българите са по природа запалянковци и са склонни да гласуват експресивно. „Гражданин съм и няма да гласувам за селяни!”; „Десен съм и няма да гласувам за леви!”; „Софиянец съм и няма да гласувам за провинциалисти!”.

Французите са същите и затова там са измислили системата така, че на практика на всички избори, вкл. парламентарни, да се гласува на два тура. На първия тур си изкарваш запалянковщината – изразяваш и даваш да се разбере кой си (или кой смяташ, че си). На втория тур вече мислиш инструментално: за / против кого да гласуваш, така щото онова нещо, което е по-голямо от теб – общото благо – да бъде най-добре обслужено.

Така през 2002 година онези французи, които се бяха изразили като „леви” на първия тур на президентските избори, на втория гласуваха за десния Жак Ширак – за да не победи крайнодесният Льо Пен. Гласуваха инструментално, ползвайки гласа си като инструмент за оправяне на по-голямото нещо.

Кметските избори в България най-плътно се доближават до френския модел. На практика повечето минават на два тура. С което дават на хората свободата хем да изразят себе си (на първи тур) и така да удовлетворят запалянковския си импулс, хем да ползват гласа си инструментално на втория.

Инструменталното гласуване – инструменталното поведение изобщо – е доста по-трудна работа от експресивното. Причината е очевидна: инструменталното мислене изисква трезво пресмятане на рискове, ползи и перспективи. Изисква анализ. А според Аристотел анализът е нещо, което се прави „на студено” – т.е. тогава, когато горещината на емоциите е изключена. Не действаш пламенно и „със сърцето си”, а с разума си, изстуден откъм страсти.

Напоследък по света плъзна гибелната мода запалянковщината, захранваща експресивното поведение, да бъде издигната в ранг „идентичност”. Демек: ако нямаш поведението на запалянко, преставаш да имаш идентичност – преставаш да съществуваш. Ще рече: ако имаш поведението на разумно същество, надмогнало емоциите си, то това е предателство към тебе си.

Пълна глупост, разбира се, както предупреждаваше още в началото на тази епидемия големият историк Тони Джъд. Но – глупост, която превръща пълнолетни хора в истерични инфантили и в крайна сметка поставя цели общества в зависимост от индивиди, които не умеят да управляват дори собствените си емоции, като Виктор Орбан, Борис Джонсън, Доналд Тръмп. И като Бойко Борисов, да не го забравяме, нищо, че напоследък се поскри.

Да знаеш кога е редно да действаш експресивно, а кога – инструментално, това е тест за пълнолетие. Предстои да видим, как този тест ще бъде преминат в София от страна на онези нейни граждани, които по всички показатели са най-модерни, прогресивни и будни.

Иде реч, разбира се, за прословутата размирна общност, обикновено (и неточно) наричана „градска десница”. Наред с безспорно положителните си качества, тази общност е особено склонна да се включва в играта на „идентичности”, т.е. – да действа експресивно, по запалянковски.

Тази общност вече издигна двама еднотипни кандидата, типични нейни представители (трима, ако добавим Десислава Иванчева). Макар да се намират, обективно погледнато, в рамките на една и съща социо-политическа култура, феновете на всеки кандидат вече се опитват да водят война с феновете на другите. Това е война не политическа, а чисто идентичностна, защото програмите на Борис Бонев и Борислав Игнатов са очевидно писани от един и същи тип хора: „градска десница”. Политиката е сходна; различен е отговорът на въпроса „кой съм”.

Ясно е от какъв вид ще бъде гласуването на първия тур – експресивно, всеки - за неговия си кандидат. Това, разбира се, отсега гарантира, че нито един от тримата няма реални шансове да отиде на балотаж срещу Фандъкова.

И там вече, на балотажа, ще настъпи моментът на истината. Ще могат ли разгорещените запалянковци да изстудят страстите си, да включат разума и да гласуват на вероятния балотаж между Фандъкова и Манолова по инструментален начин?

Точно на тези избори инструменталното гласуване не е от интерес за ГЕРБ и затова още отсега агитаторите на властта развяват пред „градската десница” възможността на балотажа да се гласува експресивно, по запалянковски. Формулата е проста и е налице от първия ден на появата на Бойко Борисов на политическата сцена: „Ние сме десни и вие сте десни; ние мразим комунистите и вие мразите комунистите; гласувайте за нас, каквото и да предлагаме, защото инак идат комунистите”.

„Градските десни” нееднократно са се хващали на тази примамка, пускана им от дългогодишни членове и активисти на БКП, сетне станали ръководители на ГЕРБ. За всеки, обаче, който умее да си укроти запалянковщината и да мисли с разума си, е ясно, че ГЕРБ не са и никога не са били „десни”; те са окупационен корпус, завладяващ страната с цел плячкосване.

Плячкосвана е и София – дългогодишно, системно и хищно. Резултатът е един хаотичен, все по-провинциално изглеждащ град, чиято управа е напълно неспособна да подреди правилно пет павета на Графа, но е виртуоз при провеждането на нагласени обществени поръчки и при внезапното одобряване на небостъргачи, плеснати на най-неочаквани и нелепи места („Тинтява”, за Бога!). Инструменталното поведение би било тази управа да бъде премахната и градът поне да си поеме глътка въздух.

„Манолова е комунист!” ще кажете. За разлика от Бойко Борисов, член на БКП през цялата си младост? - ще питам аз.

Но това не е сериозно – това са запалянковщини. Сериозната задача е градът да бъде освободен от лапите на обгърналия го октопод и развиван по съвършено различен, модерен начин. Точно това пише в програмите на Игнатов и Бонев, които обаче ще се затруднят да спечелят изборите. Аналогични неща пише и в програмата на Манолова, която програма е очевидно писана от същия тип хора, които са писали и програмите на кандидатите на „градската десница”.

А инструменталният човек чете програми, защото те са ангажимент за бъдещо действие. За разлика от експресивния човек, който не чете, защото иска отново и отново да чува, как комунистите са утепали на премиера дедо му.

Продължавам да нямам представа какво пише в програмата на Фандъкова; и няма как да мисля нейната кандидатура по инструментален начин. В продължение на десет дни съответният линк не се отваряше изобщо – даваше error 404. Вече се отваря – и препраща към страницата на кмета, където пише „Работата ще те направи свободен” или нещо от този порядък; но предизборна програма няма. Та не съм виждал, какво пише в нея, но конкретните резултати – петте павета на Графа (умножени по хиляди павета и плочки, тротоари и подлези, градинки и строежи) – ги виждам безспир.

Най-добре, разбира се, би било експресивният и инструменталният момент да съвпаднат. В случая – на балотаж да са Игнатов и Фандъкова. Хем гласуваме за наш’те, хем – за добра програма за града. Да се случи това обаче изглежда, към днешна дата, не особено вероятно. Комай ще се наложи да се мисли инструментално, а не – запалянковски. 

Или, както казва Иван Костов – да се действа по начин, характерен за пълнолетни и ваксинирани хора.