Димна завеса

Борбата за налагане на дневен ред се ожесточава. Поне засега, европейският дневен ред не успява да преодолее димните завеси, които променят перспективата към истинските измерения на онова, което се случва. Всяка следваща димна завеса предлага нови възможности за проектиране на страхове и разочарование от несбъднати легенди и митове. Повечето от тези димни завеси нямат нищо общо с пушека или фините прахови частици над София. Те се генерират по-скоро от форсиране на място, от своеобразен политически дрифт, от прекалени амбиции, затворени в твърде нисък политически хоризонт.

Никой вече не може да си спомни предпоследната инициатива за атака към ГЕРБ от страна на БСП. В началото изглеждаше, че социалистите се придвижват по своя пътна карта, на която са отбелязани някакви приоритети или поне ориентири. Всъщност, не е така. Принципът е да се реагира все по-радикално на всеки повод, независимо дали става дума за нещо реално или не. Колкото по-крайна е реакцията, толкова повече хората ще забравят истинската й причина. В този тип тактика важна е не проблемът, а драматизмът в озвучаването на реакцията. На мястото на фалшивите новини все повече се установяват първичните страхове. Така общественото мнение следи ръката, а не онова, което тя сочи.

Обзети от паника да не се изложат пред чужденците, различни групи за натиск решиха да се покажат пред същите тези чужденци. Вариациите в стил „Елате ни вижте!“ са не по-малко видим израз на комплекс за национална малоценност и политически провинциализъм, отколкото превърналото се в заклинание послание „да не се изложим пред чужденците“. Всичко това придоби формата на каскада от протести и политически декларации, които взаимно пресичайки и обезсмисляйки се, сгъстиха още повече димната завеса. Мултиплицирането на скандалите започва да заличава границите между тях. Но това е бърза писта, по която всеки опит за политически дрифт може да завърши с верижна катастрофа.

Вместо формирането на някаква обща позиция, различните групи за политически натиск успяха да създадат представата за някакъв нестихващ скандал, който набира сили и се разраства. Само през последния месец броят на фалшивите новини за провали и унищожителни скандали надхвърли всички санитарни норми. По-важното е, че самото обществено внимание е до такава степен скандализирано, че всеки следващ проблем, независимо дали е реален, или не, има все по-малък шанс да бъде забелязан. Скандалът привлича общественото внимание, но за все по-кратко време. След това е необходим или нов скандал, или увеличаване на залога чрез радикално противопоставяне.

След като опонентите на правителството посветиха няколко седмици на въпроса за това как ще се провали българското председателство, заради корупцията в ремонта на НДК, заради липсата на петзвездни хотели, заради липсата на обществени поръчки или заради обявените обществени поръчки, самата тема за председателството на Съвета на Европейския съюз бе изтласкана встрани от дневния ред на обществото. Първият месец показва, че българската администрация се справя добре, а оценките за практическата подготовка на страната ни са положителни, но това не достига до общественото внимание. За съжаление, няма пространство за смислен дебат по въпроса как и по какви теми българският и европейският дневен ред съвпадат. Това няма как да се случи на фона на все по-бомбастичните съобщения за нови скандали и провали.

Машините за дим, подобно на онези за изкуствен сняг, изразходват доста енергия и ресурси. В началото изглеждаше, че опозицията се стреми да създаде димна преграда пред управляващите или дори да ги обкръжи сред пушека. Всъщност се оказа, че става дума за отделни димки, които бързо губят силата си, оставяйки след себе си само неприятен мирис. Сред темите, които наистина заслужават сериозен дебат, бяха запалени и обикновени фишеци, които трябваше да създадат представата за масовост на съпротивата. Постепенно стана ясно, че димните завеси всъщност започват да дезориентират всички, а не само общественото мнение или управляващите. Така мнозина се озоваха неочаквано от една и съща страна на все по-трудно различимите предишни разделителни линии. Движението напред започва да губи смисъла си, когато се движиш в кръг.

И все пак, месеци след началото на тази офанзива, сред талазите от дим, започва да се очертава нещо, което ще определи политическия профил на 2018 година. Независимо от лавинообразната форма на политическите скандали, сред общата пушилка започва да се оформя зона с по-високо налягане. Макар и неочаквано, тя бе маркирана за първи път не от критиките за екологичната политика или от темата за свободата на словото, а от доведената до пълен абсурд тема за Конвенцията на Съвета на Европа за превенция и борба срещу насилието над жени и домашното насилие. Споровете относно нейната ратификация се превърнаха в най-яркия образ на това, което Тончо Жечев наричаше „котловинно мислене“. Тук димните завеси вече изглеждат като стена, която разделя и противопоставя във все по-голяма степен българското общество и то по един наистина значим проблем като насилието.

Ненадейно за мнозина, тази котловина се оказа свързана с друга, не по-малко дълбока и неизследвана. Засега, по-скоро в усилието си да изградят представата за някаква свързаност в поведението си, от БСП атакуваха програмата за обучение по история и цивилизации за десети клас и по-точно, онази част от учебната програма, която има отношение към периода след съветизацията на България. Макар все още да няма такъв учебник, той вече се превърна в обект на яростна съпротива. Дори споменаването на тоталитарния режим и сходствата между съветския му модел, национал-социализма и фашизма, предизвиква все по-яростна съпротива.

Би било прекалено лесно да кажем, че това е спор за онзи Петко, който все още е нероден, но вече е барабар с мъжете. Връзката между насъскването на обществените страхове срещу Истанбулската конвенция и учебника по история изглежда много по-дълбока и трайна. Фактът, че мнозинството от българските граждани реагираха на фантасмагориите за „третия пол“ с вълна от вицове е окуражаващ. Но, встрани от трагикомичния ефект на дълбокото недоразумение, върху което се изграждат нови политически митове, остава истинското поле, спрямо което ще се структурира дебата на 2018 година.

Става въпрос за това в каква степен наистина българското общество се модернизира. Представата за европейската интеграция като бюрократичен процес, който се развива по някакви свои правила, но който рано или късно, ще ни доведе до ново качество на живот, вече не е достатъчна. Доколко устойчив е процеса на модернизация на българското общество? Наистина ли всички разбират смисъла на основополагащата ценност, върху която е изградена Европа – че всяко човешко същество се ражда свободно и равно по достойнство и права? Колко дълбоко е проникнала съветизацията в отношението към човешкия живот и достойнство? И колко трайно може да корумпира и деморализира българското общество агресивната посредственост, която съчетава амбицията за власт с комплексите за национална малоценност?

Това са истинските въпроси, на които трябва да си отговорим през тази година. Всички други отговори ще придобият значение само в зависимост от тази равносметка. Тези отговори не могат да бъдат получени на референдум. Те се формират всеки ден, по отношение на всяка тема от дневния ред на България, стъпка по стъпка. В края на тази година ще можем да кажем къде са ни отвели тези стъпки. И най-вече – колко дълго можем още да се лутаме между тези димните завеси.