Дяволска история
Вечерта беше хладна. Краят на месец октомври донесе на Париж влага и студ. Река Сена течеше мътна през града. Хората се бяха прибрали по домовете си. След отминалото горещо лято, последва студена есен, но парижани все още пазеха спомени от прекрасните топли дни.
На пейката, в градинката до училището, седеше момиче на видима възраст преди трийсетте. Казваше се Анели Анжел и се гушеше самотна във вълненото си палто. Звездите над нея блестяха ярко.
Тя запали с трепереща ръка цигара и дръпна последователно няколко пъти. Сякаш от нищото до нея се появи възрастна жена.
– Имате ли огънче? Бихте ли ми услужила? – попита тя.
Анели й подаде кибрит, без да вдигне глава. Беше й все едно кой я е заговорил. Жената седна на пейката, без да е поканена. Момичето чак сега я погледна и се вцепени. Извади недопушения фас от устата си и го хвърли към близкото кошче, но не го улучи.
– Това да не е някаква шега? – попита Анели Анжел.
- Не, не е. Аз съм Ти, но когато вече си понатрупала годинки.
Наблюдаваха се изпитателно. От едната страна на пейката властваше младостта, а на другата се беше настанила старостта.
Сбръчканата жена, с провиснали гърди и налети нозе наруши мълчанието:
– Днес си спомних, че когато бях на двайсет и шест години, имах много желания и си задавах постоянно въпроси. Помислих си, че ако ми се предостави някога възможност, бих се върнала назад във времето, за да си помогна и ето... това се случи по чудодеен начин! – Момичето извади нова цигара. Жената до нея й подаде кибрита и продължи: – Знам, че сега си мислиш за момчето, с което живееш. Чудиш се дали връзката ви е перспективна, нали, защото го обичаш? Мислиш за приятелите си и дали те разбират и ценят? Мислиш дали работата ти ще е вечна? Мислиш...
Анели я прекъсна:
– Да, това са мислите ми в момента!
– Знам, че е така. А какво би дала, за да разбереш… и да речем да надникнеш в бъдещето? Искаш го много! Аз ще ти помогна. Понякога вселената и пространството си правят странни шеги с нас. Защо да не се възползваме от ситуацията?
До градинката мина мъж и забеляза на пейката, в сумрака под уличната лампа, възрастна жена и момиче да разговарят. Приличаха си много. Вероятно бяха майка и дъщеря!
ХХХХХ
Жената попита:
– А спомняш ли си какво се случи вчера? Ако искаш, мога да ти го припомня!
Момичето тръсна пепелта от цигарата си и отвърна с наведена глава:
– Слушам те най-внимателно.
– Вчера пътуваше в автобуса и тогава дойде задръстването на булеварда, защото имаше катастрофа. Рейсът потегли отново чак след половин час. Имаше много време за оценка и самооценка. Накрая ти си рече: „Готова съм да умра, но да разбера!”
– Така е. Щом аз съм ти, а ти си аз, мислите ни трябва да са едни и същи. Това се въртеше в ума ми наистина.
Възрастната жена също запали поредната цигара и се усмихна:
– Какъв вреден навик влачим с теб, скъпа, през годините. Поне няма да се разболееш от рак. Това трябва да ти е ясно. Здрава съм, като…
Анели я прекъсна:
– Другото ми кажи! За моето любимо момче, за приятелите ми и за всичко останало...
– Няма вечни приятели и служби, мила. Има вечни интереси и суета. А ти няма да получиш от живота това, за което си мечтаеш. Приятелят ти за нищо не става, защото спи с шефката ти, но това ще го разбереш чак след две години. В същото време хората не те ценят, а колегите ти те игнорират.
До тях мина семейна двойка. Видяха под близката лампа младо момиче и възрастна жена, която седеше до нея. Лицето й беше неестествено бледо. Приличаха си и сигурно бяха роднини – баба и внучка.
ХХХХХ
Анели възкликна примирено:
– Винаги съм имала подозрения, че сякаш около мен всичко тъне в лъжа!
Жената до нея се поизкашля и плахо продължи:
– Какво би дала? Знаеш за какво те питам…
– Всичко! Готова съм да умра, но да разбера, само и само да не стоя в неведение! – отвърна Анели.
– Добре тогава, ще бъда конкретна. Ето какво те чака. Ще се омъжиш след няколко години, но не за любимото ти сега момче. Ще родиш две деца. Ще хванеш мъжа си в изневяра и ще се разведеш, но съдът ще присъди децата на него. Работата ти няма да ти донесе удовлетворение. Ще стоиш дълго безработна и накрая ще си намериш служба, която няма да ти е присърце. Там и ще се пенсионираш. През целия ти живот хората около теб няма да те понасят и никога няма да си истински близка с никого. Накрая сама ще разбереш, че собствената ти бездушност и слабохарактерност са те довели дотук. Ще си останеш завинаги сама и самотна.
Възрастната жена спря за момент, за да си поеме дъх. Анели Анжел я гледаше уплашено и стреснато. Попита я:
– За какво дойде от бъдещето? Каква е целта ти!
Жената стана и се за разходи бавно пред нея като повтаряше:
– Искам... искам… искам...
До тях мина момче, което видя момиче на пейката. Стори му се, че зърна неясна сянка до нея. Предположи, че този ефект е в следствие на поклащащите се наблизо храсти и дървета.
ХХХХХ
– Какво искаш? – повдигна ръце Анели.
– Аз ти дадох отговорите. Вече знаеш какво те чака занапред. Моята мечта е ти да нямаш такова безславно и грозно бъдеще. Ако можеха да се променят събитията бих искала за себе си спокойствие и в никакъв случай досегашния си скотски живот. Оня ден пътувах в метрото и тогава си спомних за деня в автобуса отпреди четирийсет години. Рекох си: „Бих умряла, но не желая такъв живот! Бих направила всичко, за да не го изживея така!” И ето, тази вечер по фантастичен начин се върнах в миналото.
Анели Анжел попита жената до себе си:
– Какво предлагаш?
– Предлагам ти възможността да не изкараш годините си в срам, самосъжаление и самота. Ще ти задам само един въпрос, макар че се досещам какъв ще е отговорът ти. Можеш ли да се промениш?
– След като ме запозна с бъдещето ми и трудностите, с които ще се наложи да се сблъскам, не знам как да подходя. Кажи ми ти, как да стана друга? Чувствам, че не съм като останалите и че сърцето е над ума ми. Сякаш правя крачи в лепкаво блато…
Жената я прекъсна:
– Това за сърцето го знам. И все пак не искаш ли да се промениш?
Момичето след кратко мълчание отговори:
– Не знам как това може да се случи и как бих се преборила със самата себе си! Според мен животът е като тунел. Този тунел се пресича от много други коридори. Това са съдбите на хората, които срещаш през живота си. Ако обаче някога пожелаеш да се обърнеш и да се върнеш, това няма как да се случи, защото стените зад теб са се срутили. Няма път назад. Явно съм поела по кошмарен тунел...
Възрастната жена я прекъсна:
– Смяташ ли, че в такъв случай животът ти, т.е. животът ни, ще е безсмислен?
Момичето поклати глава в знак за съгласие, след което жената отново я попита:
– Сигурна ли си, че сърцето ти не може да се промени?
Анели Анжел отговори:
– Няма как. Страх ме е, че ако се опитам да скоча на високо, ще падна лошо и ще се нараня. Ужасена съм от чутото от теб за бъдещето, което ме очаква. Няма смисъл да преживея всички тези страдания. Сигурна съм, че няма да се справя.
– И няма как да промениш решението си и да се бориш?
– Да! – твърдо отвърна Анели.
Възрастната жена я докосна с ръка от лявата страна на гърдите.
Момичето усети прекрасна топлина в гърдите си. Почувства какво е душевен мир и разбра как умът може да е над сърцето.
Това беше! Тунелът, по който беше вървяла до сега се разруши… и пред нея.
Мъж с бастун, но със слабо зрение, забеляза на пейката някой да се хваща за гърдите и да пада назад. Веднага се завтече натам.
Красивото лице на млада жена беше обърнато безизразно към звездите. Устата на мъртвата беше широко и безобразно изкривена в отвратителна усмивка.
ХХХХХ
Дяволът слезе по стълбите до един от кейовете на Сена и пъргаво се вмъкна през цепнатина в каменния зид. Отправи се към най-старите катакомби под Париж.
Коварният Дявол си свърши перфектно работата. Излъга младото момиче най-безсрамно и го сломи. Никога не отнемаше душата някому, ако той самият не го пожелаеше и не го потвърдеше под различна форма поне три пъти. Анели Анжел три пъти пожела невинно смъртта си, така както три пъти се беше врекла на Господ на своето първо причастие, и това беше краят.
Всъщност бъдещето на Анели щеше да бъде свято и изпълнено с радост и вяра. Животът й щеше да е прекрасен и винаги насочен към това да помага на ближния. Накрая щеше спокойно да почине обградена с грижи, почести и любов от всички, които я познаваха и през чиито житейски коридори, по своя тунел, беше оставила светъл отпечатък и в техните съдби. Щеше да остане в съзнанието и сърцата на хората като Ангел, каквото бе и името й… Анели Анжел. Щеше…
А Дяволът беше Ангелът на смъртта. Негово задължение бе да открива личности, които можеха да оставят благотворен отпечатък в човешката история и да ги премахва.
Докато Дяволът крачеше по влажния под през тъмния тунел, който не се срутваше след него, си подсвиркваше весело и възторжено си повтаряше: „ Суетата и любопитство! Почти всички страдат от тях! Колко е лесно! Само колко е лесно! Открий слабото място на праведния и… “