Да си бъбриш с Байрон и Канова или за венецианския салон на графиня Изабела Албрици
Това е място, на което витае в пълния си блясък духът на изтънчеността и финеса. Елегантни жестове, прецизни и красиви изрази, изящна почит към душевния плам и непреднамерено уважение към културните и научни постижения на събеседниците – това е малка част от облика на времената, в които Изабела Албрици живее.
Известна е с литературните си творби, а ние, в България, я познаваме със сборника „Портрети“ в превод на Дария Карапеткова. Някогашният салон, в който тя организирала своите прословути приеми, донесли ѝ вдъхновение за заниманията с писане, се намира в близост до площад "Сан Марко", в една от сградите, гледащи към Калле Микиел. Венеция от края на XVIII век е може би малко по-различна от днешна Венеция – дори само обноските и отношението към другия днес са различни навсякъде. Но вярвам, че там още отекват стъпките на онези госпожи и господа, които са направили света по-ясен и смислен и които са празнували дните си в салона на Албрици.
Тя е родена на 16 юни 1760 г. на остров Корфу, тогавашна Венеция, с името Елизабета. Майка ѝ била властна и авторитарна жена, която омъжила насила дъщеря си за венецианеца Карло Антонио Марини. Младото семейство се мести във Венеция, където бъдещата писателка ражда първото си дете. Още тогава тя намира своето място в светските кръгове, където умът и изтънчеността ѝ веднага са забелязани. Тя сменя името си от Елизабета на Изабела – по идея на поета Иполито Пиндемонте, с когото има удоволствието да общува.
След като майка ѝ си отива от този свят, Изабела се радва на подкрепата на баща си за анулирането на брака си с Марини. Описвана като „любовница за пет дни, но приятел докрай“, тя се слави както с интелекта и морала си, така и със страстта за живот. Омъжва се повторно, този път за заможния венецианец Джузепе Албрици, от когото ражда сина си Джузепино. Всъщност именно Джузепино е голямата любов в живота на Изабела и тъкмо заради обичта си към детето тя получава стимул за интелектуалните си занимания.
Някои биографи на Албрици отбелязват, че тя се омъжва за Джузепе извън Венеция при съмнителни обстоятелства: мотив на младоженеца било разпределението на семейното имущество. Мълвата, че Изабела вече е омъжена – при все, че това било тайна – е разпространена от отхвърлен кандидат за ръката ѝ. О, времена, о, нрави!
По-късно тя ще каже за съпруга си граф Джузепе Албрици, че всеки негов жест или дума излъчат красотата на добродетелта. Изабела вижда мъжа си като безкрайно търпелив човек, с когото сякаш природата си прави експеримент, с който цели да докаже зависимостта между болката и търпимостта. Отдаден в името на благочестието и морала, той винаги се чувствал длъжен да извърши добро дело в полза на другите и никога не очаквал подобни жестове за себе си. „Той е единственият човек, когото познавам, способен да сбъдне това, което казваше за себе си мъдрецът: да може да живее в прозрачна къща“, пише Изабела Албрици в „Портрети“ (ИК „Алтера“, 2009).
Животът в Италия е пословично труден, но очевидно политическата и икономическа ситуация от онова време позволяват на Албрици да организира приемите в този свой венециански салон, без да се притеснява от бедност, престъпност и религиозен фанатизъм. Насилието и оскъдицата не са тема на заможната графиня Албрици – тя се радва на свободата да наблюдава, да опитва, да попива. Контактите с елита на Венеция ѝ носят положителен заряд и дори когато съзре нещо грозно в някоя личност – жест, черта от характера, постъпка и пр. – тя съумява да опише уродливото, без от това да пострада вдъхновението ѝ.
През деня графинята се занимава със сметки и отчети – тя пресмята активите и пасивите на онова, с което разполага след смъртта на втория си съпруг. Вечер Изабела Албрици отваря вратите си за лицата на венецианския елит – салонът ѝ приема поети, писатели, историци, художници, скулптори, учени, посланици и военни – всеки, който притежава бляскав ум и изтънчени обноски, е добре дошъл. Дали са пили пунш и дали от стените са ги наблюдавали изобразените в гоблени нимфи – историята не уточнява. Едно е сигурно: привилегията да общуваш с толкова много различни и колоритни – всеки по своему с изключителен талант – личности във Венеция в началото на XIX век не може да се сравни по никакъв начин с днешните партита на българските паркетни лъвове и лъвици.
И все пак салонът на Албрици приема гости във времена, в които жените не са изкушени от литературата, изкуството и науката. Тогава техен приоритет все още са съвсем различни неща – повече или по-малко повърхностни, семейни или еснафски занимания. В такава ситуация обаче талантът на Изабела Албрици проблясва измежду написаните от мъже обемни трудове. Тя е умела писателка: точна и премерена, а не излишно разточителна. Не пише нито голословни хвалебствия, нито претенциозни манифести.
Поетът Иполито Пиндемонте, библиофилът Якопо Морели, художникът Виван Денон, скулпторът Антонио Канова, хирургът и литератор Франческо Алиети, френският комедиограф, историк и политик Луи дьо Ла Мезонфор, поетът Уго Фосколо (за когото дори се говори, че имал любовна връзка с Изабела), корсиканският военен Жан-Батист Червони, британският поет Джордж Байрон и още стотици имена – всички те са били гости на салона на Изабела Албрици във Венеция и са оставили диря в сърцето ѝ завинаги. Дирята, която графинята превръща в мощен творчески заряд.
С Лорд Байрон се запознава, когато вече е наченала своите петдесет години. Вечерите в салона ѝ – прекарвани в четене на поеми и разкази – вдъхновяват британския поет да напише и издаде през 1917 г. творбата „Бепо“. Нравите на жените във Венеция – доста по-естествени и дръзки от тези на лондончанките – правят силно впечатление на Байрон, драсвайки клечката на неговия гений. А за самата Албрици той пише в писмо от 24 декември 1816 г.:
„Вдругиден започва Карнавалът. Ще вечерям с графиня Албрици, ще се забавляваме и ще отида на опера. Музиката в театър Феникс е забележително добра, затова ще съм там през сезона. Графиня Албрици, за която споменах, е същинската мадам Дьо Стал на Венеция – не е млада, но е много учена, ненакърнена, добронамерена жена, много любезна с непознати и вярвам, че изобщо не е разпусната като повечето жени.“
В портрета на Байрон, който Албрици създава, той е описан като изключително красив – с ведро лице и разкошни къдрици. Променливия му нрав тя сравнява с морска вълна в хубаво пролетно утро. Графинята познава изключително добре тънките извивки на бурната му душевност и доста добре разбира неговата поетичност, възпламенявана от въздуха на местата, на които той попада. С голямо великодушие, противно на всякакво тесногръдие и костеливост, графинята предава изблиците на темперамента му – сякаш призовавайки света да опрости греховете на поета. Дори странност като отвращението на Лорда към гледката на жени, които се хранят, не може да почерни светлото впечатление и уважителното отношение на писателката.
Изтъквайки, че творбите на скулптора Антонио Канова отлично биха послужили за наръчник по морална практика, Изабела Албрици изразява своето дълбоко възхищение към гения на италианския творец чрез портрета, който написва за него. Тя го намира за добродетелен и чист, неподатлив на суета и превземки, непосредствен и в същото време скромен.
Канова подарява бюста „Елена“ на Албрици – работа, която толкова впечатлява Байрон, че той ѝ посвещава поема и я нарича в едно писмо от 1816 г. „най-съвършено красивата човешка творба“.
И макар да няма нищо по-велико от зачеването, и при все, че доброто изкуство следва величието на природата, Канова, Байрон и останалите големи имена оставят незабравим печат върху цивилизацията ни. Нашата действителност обаче, сравнена с порядките от епохата на Изабела Албрици и посетителите на нейния салон, изглежда някак нечистоплътна. Но не защото съвремието не познава сапуна и миенето на ръцете, не. А защото хигиената – на душата и на мислите – не е приоритет на овластените фигури и институции в наши дни.
__________________________________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - моля, свържете се с автора на адрес: diana.markova@gmail.com.