Аз ли съм най-умният?

...Не! Знам го. Но затова пък знам, че когато човек е глупав, то е за дълго... Понякога - завинаги.

Може и в някоя кръчма да съм го чул, може и дядо ми да ми го е казал, когато го питах защо, хем е стар - хем не е пенсионер? А той ми показваше с твърда ръка петолъчката над Партийния дом в София, която се виждаше от нашия балкон и твърдеше, че под нея хората знаят отговора и на този въпрос, но никога няма да кажат. Така и стана. Дядо ми умря без пенсия, гражданство, жителство и останалите екстри на канцеларщината. Но аз, неговият внук го обичам, дори когато съм на години, които той не пожела да преживее. Наследствените земи ги продадох, а парите пропих, както се казва във всяка поучителна притча. Те като сума ставаха само за това. За молитвено пиянство в памет на един пропаднал и отречен свят. Не, строй, а именно свят. Никой не е в състояние да ме убеди, че с двадесет и пет лева земеделска пенсия през 1970 година в България се е живяло в единен строй и тъй като не е имало бедни и богати, то всички бяхме щастливи. Бяхме, на таратанци...каквото и да значи думата.

Цял живот съм се занимавал с писане. Искаха да ми пробутат и донос-прозата, но не се подадох. Толкова.

За една дописка у нас комунистите плащаха около 40 лева. Цигарите струваха 60 стотинки. Електрическата и топло-енергията ги спонсорираха от СССР. Но не бяхме щастливи... Кремиковци тепаше напразен ход, а “Калашников” не бе песен на сръбски, а сериозен инструмент за “отбрана” и нападение. Най-вече за нападение. Един патрон струваше 30 стотинки. Кутия кубински цигари в Москва се харчеха за 15 копейки. Руснаците не ги тачеха. Затова у нас хапвахме портокали зимъс. Кафето беше никарагуанско и виетнамско. Не се пиеше...

За Коледа ще получа 40 лева пенсионна добавка. Това значи, че пенсията ми е под прага над бедността. Червената звезда не се вижда от балкона, щото т.нар. Музей на социализма е на майната си. Там му е и мястото... Някакъв съветизиран кретен от Луганск, кани президента на Украйна на дуел. Европа се тресе от поредния финансов страх. Въобще животът си тече тихо... Ние спорим за глупости. Защото сме глупави. Аз обаче не споря нито за министерски назначения нито за цената на щастието или за Българския национален идеал. Защото знам, че Баба Тонка Обретенова, колкото и да е била родолюбива русенка, не може да накара щерка ми Теодора да научи най-новите технологии в правенето на съвременна телевизия. Баба Тонка е живяла в мир с Бога и на нож с властта. А властта тогава е била чужда. Сега е наша, българска. Е, от Брюксел ни плащат заплатите и другите европейски екстри, ама иначе не ни карат да пращаме челядта си по баирите да се бори за свобода. Челядта ни сега се бори за хляб и швепс. И билет за аеропланите до Азорските острови. От евтините. Това прави ли ги по-лоши българи от дядо ми, който лежи под кръста си в Кюстендил? Не. Битката в Европа и Света не е за нов строй, а за нов свят. Свят, в който извинете, аз вече нямам право да давам нито мнения, нито оценки.

В новия свят няма нужда от дописници на “добри” новини и пространни анализи за “Какво ще праим сега?”. Защото умните хора вече са го направили и искат ние само да не пречим на турболенцията или на навигацията. С една дума на живота.
Защото с тези пари от 40 лева можеш да платиш за дописка в един казионен вестник, но не можеш да превземеш доверието на мъдри хора, погребали дедите си без пенсия. Щото били капиталисти, кулаци, фашисти и други определения от митингите. И въобще смятам, че митингаджийската реторика е доста лош вкус за съвременния свят. Тук или едно действие го правиш с финал, или падаш в оркестъра. С бял роял или със зелен хайвер. Удоволствието от протакането е едно и също. Убедете се сами, чуйте безпомощните ни национални новини и ще разберете защо ви е толкова болно и противно. Защото нищо не се случва...

Остаряла мода и в модерното изкуство. А когато нищо не се случва идва баба скука. С нея не могат да се справят ни турски сериали, ни реалити формати, нито продадени спортни двубои. Аз от това не разбирам.

Но знам, че когато едного му стане скучно, той ще излезе на балкона и ще се извика: Тъпо ми е, бе хора! И ще се прибере при жена си, тя да му ореже ноктите на ръцете, щото нему е тъпо и той е роден за велики дела. Ех, само да паднат...
Тук ще спра. Защото това не е моят човек, не е моя избор и никога няма да ида с него на война, но и влаковата тоалетна няма да му покажа. Защото е тъп и животът му е тъп. И защото винаги шапката ще му е малка, няма да разбира написаното по гарите и летищата. Няма никой, който да го разбрира и да му стане приятел. Просто защото този човек, от балкона не е способен да комуникира по никакъв начин. И му е тъпо...

И стига и ние, като героят ми, сме викали от прозорците, че Европа не ни рабира, а само ние сме свестните. Не, не е така...
Просто не можем да комуникираме. Не само с Европата, но и сами със себе си. По подир и жените ни ще ни напуснат да берат калинки по Скандинавия, а на нас няма кой да ореже ноктите. Да се почешем барем. За кеф...

Аз ли съм най-умният? Не!