Влада и Видич – приятелство по-силно от смъртта

Юни 2017 г. Виена. На четири терена в различни части на града се провежда голям футболен турнир за десетгодишни деца. 128 отбора от цяла Европа се забавляват с великата игра на брега на Дунав. В турнира блести едно дългокосо хлапе със сини очи – малкият Андрия, по прякор Меси – водещият играч на белградския ”Цървена звезда” и един от най-добрите футболисти в турнира. Малцина от треньорите и скаутите във Виена знаят, че всъщност малкият магьосник тренира в скромен клуб от Южна Сърбия, с който играе в регионалните първенства, а Звезда го взима само за няколко турнира през годината.

Питате се кой архангел е изпратил това докоснато от Бога дете на маломерното игрище, което се е сгушило до брега на река Рашка, на километър от центъра на едноименния исторически град. Неделко „Золе” Димитриевич, собственик на ФК „Влада Димитриевич” няма съмнения, че до себе си има небесен скаут, който е убедил бащата на Андрия да пътува през ден 20-те километра от Нови Пазар до Рашка, за да може синът му да тренира любимата си игра именно тук.

Малкия Меси

Нека поясним. Рашка е 6-хилядно градче в южната част на страната, сърцето на средновековната държава Рашка, която по-късно се разширява и превръща в Сърбия. Съвсем наблизо са останките от столицата на старите сръбски царе – град Рас, както и манастирът Студеница, в който част от тях са били короновани. На 15 минути от Рашка се намира Нови Пазар – общински център с 50 000 жители. Градът е създаден на мястото на старо тържище по време на Османското владичество, а през XIX век става административен център на Новопазарския санджак, от който остава и името на областта след освобождаването на тези земи. Днес официално областта е върнала средновековното си име Рашка, но продължава да е популярна и като Санджак. 80% от населението на града са бошняци (мюсюлмани), а останалите са сърби (християни).

Хората в този относително беден край на Сърбия са уморени от историята, която географията им е стоварвала върху главите в продължение на векове. Тук в ъгълчето на картата - между Черна гора и Косово и на 250 км от Белград те се радват на зелените планини, многото реки и плодородните долини, грижливо засадени с овошки и малини. По традиция всяка вечер възрастните споделят тази радост на маса с отлични салати, вкусно месо, студена бира или силна ракия, а децата от изгрев слънце до мрак са по футболните терени на местните клубове.

В Рашка има три футболни школи, а в Нови Пазар цели 14. Сравненията с България не са в наша полза, защото в 7-хилядния общински град Елин Пелин има един клуб, който предлага някакво обучение за деца, а в 70-хилядния областен център Пазарджик има един и половина – работещият „Орлета” и все още имитиращият дейност „Хебър”. В цяла Сърбия има много повече организиран футбол на всички нива – професионален, аматьорски, женски и футзал. И ако професионалният страда от болезнен балкански синдром – лошо управление и зависимост от властта, водещи до посредственост, много разходи, малко приходи и оредяваща публика, то в детския те се справят доста добре. С впечатляващ ентусиазъм, голям брой на трениращите деца и все по-добро качество на предлаганата услуга. Това с пълна сила важи и за Южна Сърбия.

Условията са скромни, но желанието е голямо – като сърцата на местните хора. Е, понякога и те спират без време, но така рано призваните се превръщат в небесни покровители. Или скаути.

Юни 2001 г. Белград. Трибуните на стадион „Мала Маракана” са в еуфория след края на юбилейния мач между настоящия отбор на Цървена звезда и „червено-белите” легенди, спечелили Купата на европейските шампиони в Бари преди точно десет години. На снимката за спомен блести офанзивната петица от 91-ва: Синиша Михайлович, Роберт Просинечки, Деян Савичевич, Драган Бинич и Дарко Панчев. Там са вратарят Стоянович, защитниците Белодедич, Найдоски и Маркович, както и моторите от халфовата линия Югович и Шабанаджович. Един до друг са треньорите Люпко Петрович и неговият наследник Славолюб Муслин. Сред настоящия тим на Звезда има няколко 20-годишни момчета, които са заедно от юноши и вече са дебютирали за мъжкия отбор. Вратарят Дишленкович, защитниците Видич и Лукович, офанзивният халф Димитриевич и нападателят Дамянович. По-късно един от петимата прави световна кариера, трима играят на прилично професионално ниво, а за един това е последният голям мач.

Двамата талантливи южняци - Неманя Видич от Ужице и Влада Димитриевич от Рашка се събират в Цървена звезда, когато са по на 16 години. Неманя започва в детските отбори на „Единство” и „Свобода” (Ужице), а Влада в тези на ФК „Бане” (Рашка) и с добрите си мачове в регионалните първенства привличат вниманието на скаутите на столичния гранд. В Белград те стават най-добри приятели и заедно преминават пътя от юношите до първия отбор на клуба. Те се подкрепят и в сезона, в който са преотстъпени на „Спартак” (Суботица) и „Наредък” (Крушевац). Под ръководството на Муслин Димитриевич е наложен в мъжкия тим на Звезда и мнозина специалисти му предричат бляскаво бъдеще. На 1 октовмри 2001 г. на един от помощните терени до стадиона има лека тренировка. Отборът се готви за пътуване до Нагоя, Япония, където ще играе в прощалния мач на Драган „Пикси” Стойкович – легенда на Звезда и един от първите европейски футболни идоли в Страната на изгряващото слънце. По ирония на съдбата във финала за КЕШ през 91-ва той играе за Олимпик Марсилия.

Влада Димитриевич от Рашка и Неманя Видич от Ужице

В средата на тренировката Влада Димитриевич се строполява на терена. Най-великият жив звездаш – председателят Драган Джаич тича от трибуната, клубните лекари се опитват да помогнат, но както често става на Балканите – посред бял ден в центъра на една от тукашните столици линейката идва чак след половин час. Влада умира на път за болницата в ръцете на своя най-добър приятел Неманя. Оказва се, че Димитриевич от няколко години е имал сърдечни проблеми, на които не е било обърнато внимание навреме. Погребението е внушително, а сръбският футбол е в траур.

Бащата Золе Димитриевич е съкрушен. В тези тежки дни негова опора остават съпругата, дъщерята, приятелите и футболът. Той купува малко земя до извънградската си къща. Парцелът се превръща във футболно игрище, а къщата се достроява и разделя на две – половината за семейството, а в другата се оформят съблекални, канцелария, склад и кафене с музеен кът – посветен на починалия син.

Така се появява мемориалният спортен комплекс „Влада Димитриевич” и футболният клуб, в който започват да тренират деца от града и региона. Първо Золе води всички отбори, но когато школата се разраства той наема двама млади треньори и продължава да се занимава с организацията, да коси и полива терена и да търси път за развитие на най-талантливите си играчи, за което му помагат добрите отношения със Звезда. Няколко години по-късно започва и провеждането на силен детски футболен турнир, който бързо се превръща в традиция и всяка есен събира отборите на водещите сръбски и черногорски футболни клубове.

Мемориалната стена в кафенето

През това време Неманя Видич е станал капитан на „Цървена звезда”, национал на Сърбия и преминавайки за година през „Спартак” (Москва), се изкачва на футболния Олимп. През 2006 г. той е купен за 7 млн. паунда от „Манчестър Юнайтед”, с който пет пъти печели титлата в Англия и веднъж триумфира в Шампионската лига, превръщайки се в един от най-добрите централни защитници в историята на Висшата лига. Успехите с червените дяволи не замъгляват съзнанието на Неманя, който не забравя нито откъде, нито с кого е тръгнал към големия футбол.

През есента на 2012 г. Видич звъни на Золе и след дежурните поздрави го пита има ли сметка, в която да му преведе средства в подкрепа на семейството и клуба. Отговорът е отрицателен, но Неманя моли бащата на Влада да отскочи до някой от градските банкови клонове, за да си открие. Седмица по-късно Золе отива да провери каква сума му е превел Видич. Изненадата е огромна, а шокираната служителка му показва извлечение, в което срещу името на Недялко Димитриевич има точно 126 000 евро. Золе звъни на Видич, за да му благодари, а капитанът на Юнайтед го съветва да използва парите, за да си купи жилище в Белград. Золе се вслушва в думите му и след един месец купува апартамент на дъщеря си в един от хубавите столични квартали. Днес там живеят дъщерята, зетят и внукът му. По някаква случайност или пък по волята на съдбата - входната врата е с номер 15, този с който Видич играе в Манчестър.

Юни 2017 г. София. Димитър Бербатов организира благотворителен мач в подкрепа на собствената си фондация, а сред звездите на Националния стадион „Васил Левски” в неговия отбор е и големият му приятел от периода в Юнайтед Неманя Видич. В края на кариерата си сръбската звезда играе в Интер и след това остава да живее със семейството си в Милано. Така в последните години той рядко отскача до родния край. Шоумачът в България е добър повод да вземе с кола 320-те километра, които го делят от Рашка, за да се види със Золе и неговата съпруга, но спешен ангажимент в последния момент проваля планираната визита.

Сред хилядите зрители, наслаждавали се на срещата между звездните селекции на Бербатов и Фиго, са и няколко отбора от школата на софийския ФК „Национал”. Седмица по-късно по криволичещия път през планината Копаоник в Рашка пристига един от тях. Целта е участие в международен турнир, организиран от ФК „Бане”, а в програмата са включени и приятелски мачове с децата на ФК „Влада Димитриевич”.

Децата на ФК "Влада" и ФК "Национал"

След края на последната среща всички играчи и треньори се снимат в центъра на терена, там е и малкият Меси, разплакан от загубата, но и усмихнат сред новите си приятели от България. Пълни са сърцата на Золе и неговата съпруга. На изпроводяк родителите на децата от двата отбора вдигат тост в кафенето, в което са сложени снимките и фланелките на Влада и Неманя.Така, мач след мач, историята за това проверено в живота и смъртта приятелство, завинаги се запечатва в съзнанието на всички хора, които някога са били там – на малкото футболно игрище, сгушено до брега на всичко видялата Рашка.