Животът на г-н Дьо Молиер от автора на Майстора и Маргарита излиза на български

Още един роман на великия автор на "Майстора и Маргарита" Михаил Булгаков, излязъл след смъртта му, вече четем в превод на български - "Животът на господин Дьо Молиер". Темата с конформизма на Жан-Батист и услужливостта му към Краля-слънце, който го е покровителствал явно е вълнувала дълбоко Булгаков, защото и пиесата му "Съзаклятието на лицемерите" е посветена на нея. Поради асоциациите с режима на Сталин и това произведение на Булгаков не е било публикувано, докато той е още жив.

„Една акушерка, усвоила изкуството си в Главната болница на Париж под ръководството на прочутата Луиз Буржоа, акушира на 13 януари 1622 г. на симпатичната госпожа Поклен, по баща Кресе, първото дете, недоносено отроче от мъжки пол. С увереност мога да твърдя, че ако бях успял да обясня на уважаемата баба кого именно е поела, тя би могла от вълнение да направи пакост на детето, а с това и на Франция.“

Така започва „Животът на господин Дьо Молиер“ (превод: Лиляна Минкова, издателство Colibri), своеобразен биографичен роман, в който жизненият път, съдбата, епохата и героите на френския драматург Жан-Батист Молиер са представени през погледа и с живописното и достоверно перо на неговия руски събрат Михаил Булгаков. „Срещата“ на двама световни творци, живели в различни столетия, но кръвно близки на попрището на литературата и изкуството, ражда история, наподобяваща пъстро театрално зрелище, низ от сцени с ярък декор и колоритни действащи лица. „Животът на господин Дьо Молиер“ (1932-1933) излиза за пръв път едва през 1962 г., след смъртта на своя автор.

Михаил Булгаков (1891-1940) е бележит руски писател и драматург, роден в Киев. Той е първото от шест деца в семейството на професор по теология. Завършва с отличие Медицинския факултет на Киевския университет през 1915 г., практикува по специалността си до 1919 г. По време на Руската гражданска война той се присъединява към Бялата гвардия. Оказва медицинска помощ на чеченци, кавказци, казаци, руснаци. След като не успява да емигрира, той се опитва да се приспособи към болшевишкия режим, като през 1921 г. се установява в Москва с намерението да се занимава с литература. Там става писател и се сприятелява с Валентин Катаев, Юрий Олеша, Иля Илф, Евгени Петров, Константин Паустовски. Публикува множество фейлетони и издава първите си прозаични работи, често включващи автобиографични елементи. Пиесите на Булгаков в Московския художествен театър са режисирани от Станиславски и Владимир Немирович-Данченко. Широка известност Булгаков получава през 1926 г. с пиесата „Дните на Турбини“, която става изключително популярна заради отклоняващото се от нормите на доминиращата пропаганда представяне на Гражданската война от гледна точка на градската средна класа.

В края на 20-те години Михаил Булгаков изпада в немилост пред режима, пиесите му се забраняват от цензурата и много от прозаичните му текстове не се издават. През този период той пише своя роман „Майстора и Маргарита“, издаден дълго след смъртта му, който му донася международна известност и днес е смятан за най-значимото му произведение.

Михаил Булгаков – „Животът на господин Дьо Молиер“

Глава 1
В къщата с маймуните

И тъй, някъде към 13 януари 1622 г. в Париж на господин Жан-Батист Поклен и на неговата съпруга Мари Поклен-Кресе им се роди хилав първороден син. На 15 януари го кръстиха в черквата „Св. Евстати“ и го нарекоха в чест на бащата Жан-Батист. Съседите честитиха на Поклен и в цеха тапицерите научиха, че се е появил на бял свят още един тапицер и търговец на мебели.
Всеки архитект си има свои фантазии. По ъглите на приятната триетажна къща с островръх двускатен покрив при пресечката на улиците „Св. Оноре“ и Старите бани строителят от XV в. бе сложил дървени скулптури, представляващи портокалови дървета с грижливо подкастрени клони. По дърветата висяха на вериги маймунки, късащи плодовете. От само себе си се разбира, че парижани нарекоха тази къща къщата на маймуните. Много скъпо му струваха по-късно тези маймунки на комедианта Дьо Молиер! Доброжелателите неведнъж казваха, че няма нищо чудно в кариерата на първородния син на уважаемия Поклен, на сина, станал шут. Какво друго може да се очаква от човек, израсъл в компанията на тия гримасничещи животни?
Но и по-късно комедиантът не се отрече от своите маймуни и вече към края на живота си, когато му хрумна да прави проект за свой герб – кой дявол знае защо му беше дотрябвал герб, той изобрази върху него своите опашати приятелки, пазителки на бащиния му дом.
Този дом се намираше в ужасно шумен търговски квартал в центъра на Париж недалеч от Пон Ньоф. В къщата живееше и търгуваше нейният собственик, придворният тапицер и декоратор Жан-Батист-баща.
С течение на времето тапицерът получи още едно звание – камериер на Негово Величество краля на Франция. И той не само носеше с чест това звание, но успя да уреди да го получи по наследство и първородният му син Жан-Батист.
Говореше се, че Жан-Батист-баща не само продавал кресла и тапети, но заемал и пари срещу солидна лихва. Не виждам в това нищо осъдително за човек търговец. Но злите езици твърдят, че Поклен-баща попрекалявал с лихвата и че уж драматургът Молиер, когато описвал отвратителния скъперник Арпагон, изрисувал родния си баща. Това е същият Арпагон, който се опитва да пробута на един от клиентите си вместо пари разни
вехтории и между другото натъпкан със сено препариран крокодил, който можел според Арпагон да се окачи на тавана като украшение.
Не искам да вярвам на тези празни приказки! Драматургът Молиер не е чернил паметта на баща си и аз също нямам намерение да я черня.
Поклен-баща бил истински търговец, известен и уважаван представител на своя почтен цех. Бил е търговец и над вратата на маймунския дюкян се развявало честно знаме с изображението пак на маймуна.
В немного светлия първи етаж, в магазина, миришело на боя и на вълна, в касата са звънтели монети и тук цял ден се стичал народ да избира килими и тапети. При Поклен-баща правели покупките си буржоа и аристократи. А в работилницата с прозорци към двора се вдигали стълбове лепкав прах, били струпани столове, търкаляли се парчета фурнир, изрезки от кожа и плат и сред този хаос се суетели, удряли с чуковете, кроели с ножиците Покленовите майстори и калфи.
В стаите на втория етаж над знамето се разпореждала майката. Там се чувала непрекъснатата ѝ кашлица и шумоленето на копринените ѝ поли. Мари Поклен била
заможна жена. В шкафовете ѝ лежали скъпи рокли и флорентински платове, бельо от най-тънко платно, в скриновете били скътани огърлици, гривни с диаманти, бисери, пръстени с изумруди, златни часовници и скъпи сребърни прибори за хранене. Когато се молела, Мари прехвърляла в ръка зърната на седефена броеница. Тя четяла Библията и дори, нещо, на което не съм склонен да вярвам, гръцкия автор Плутрах в съкратен превод. Била кротка, любезна и образована. В рода ѝ открай време имало много тапицери, но и хора с други професии, например музиканти и адвокати.
А в горните стаи на къщата с маймуните се разхождало русокосо момче с пълни устни. Това бил първородният син Жан-Батист. Понякога той слизал в магазина и в работилницата и пречел на калфите да работят, защото ги разпитвал за какво ли не. Майсторите се подсмивали на заекването му, но го обичали. Понякога той седял до прозореца и подпрял бузи с юмруци, гледал мръсната улица, по която сновели хора.
Веднъж, като минавала край него, майка му го потупала по гърба и казала:
– Ах ти, съзерцателю...
И един хубав ден пратили съзерцателя в енорийското училище. В енорийското училище той научил точно това, което може да се научи в такова училище,
тоест овладял четирите основни правила на аритметиката, започнал свободно да чете, получил елементарни познания по латински и се запознал с много интересни факти, изложени в „Житията на светците“.
Всичко вървяло мирно и тихо. Поклен-баща трупал пари, имал вече четири деца, но изведнъж къщата с маймуните била сполетяна от беда.
През пролетта на 1632 година крехката майка се разболяла. Очите ѝ станали блестящи и тревожни. За един месец така отслабнала, че трудно можел да я познае човек, а по бледите ѝ бузи разцъфтели лоши петна. После взела да храчи кръв и в къщата с маймуните започнали да пристигат, яхнали мулета, доктори със зловещи качулки. На 15 май пълничкият съзерцател ридаел, бършел с мръсни юмруци сълзите си и цялата
къща ридаела заедно с него. Тихата Мари Поклен лежала неподвижно със скръстени на гърдите ръце.
Когато я погребали, къщата сякаш потънала в постоянен полумрак. Бащата станал тъжен и разсеян и през летните вечери първородният му син няколко
пъти виждал баща си да седи сам в сумрака и да плаче. Това разстройвало съзерцателя, той обикалял безцелно жилището и не знаел за какво да се залови. Но после бащата престанал да плаче и започнал често да ходи на гости у някакво семейство Фльорет. Тогава съобщили на единайсетгодишния Жан-Батист, че ще си има нова майка. И наскоро Катрин Фльорет, новата майка, се появила в къщата с маймуните, защото бащата купил друга къща.