Теодора Димова: Най-страшното поразяване е човек да стане безчувствен

Бурни аплодисменти, просълзени лица, цветя и поднесени за автограф книги остави след себе си премиерата на поставения за пръв път в сценична версия роман „Поразените“ на Теодора Димова на 2 октомври в Градската художествена галерия на Варна. Два часа публиката не смееше да си поеме дъх, за да изстрада заедно с актрисите катарзиса от разголването на една от премълчаваните теми в нашето общество – белезите от погрома на българския елит по времето на Народния съд. Книгата на утвърдената писателка е носител на Националната литературна награда за български роман на годината "13 века България" 2020. Спектакълът се реализира с финансовата подкрепа на Фонд „Култура“ на Община Варна.

„Разтърсващ спектакъл на „Поразените” по романа на Теодора Димова съпреживяхме снощи – сподели директорът на ТМПЦ – Варна, Даниела Димова. - Последната премиера на театъра ни не остави безучастен нито един зрител. В притихналия салон и в присъствието на авторката, четирите актриси Веселина Михалкова, Даниела Викторова, Петя Ангелова и Полина Недкова в продължение на два часа държаха ума и емоциите на зрителя напълно в съкровените изстрадани истории на героините. Сълзите бяха в техните и в нашите, на публиката очи. Това бе една различна премиера, благодарение и на отдадеността на постановъчния екип с режисьор Стоян Радев Ге. К. и композитор Калин Николов. Поздравления! А лично мен темата ме върна години назад, когато четяхме романите на Солженицин и се вълнувахме от скритата история. Сега нека знаем повече за недалечното минало на България, ще ни е по-пълно и ще вървим уверено напред. Това е мисията на изкуството.“

Ден след премиерата Теодора Димова отговори на въпросите на Нина Локмаджиева:

Ние съпреживяхме премиерата на „Поразените“ не в театъра, а в Градската художествена галерия. С нейната неоготическа стилистика и нейната изчистеност тя сякаш беше особено подходящ декор за суровия минималистичен спектакъл, който гледахме. Вие как мислите?

Аз много харесвам тази зала, и друг път съм била в нея, наистина е прекрасно пространство за концерти, за театър, но на мен все пак ми се иска този камерен спектакъл да бъде в камерна театрална зала. Защото той е толкова интимен и съкровен, че предполага просто по-малко пространство. Галерията е прекрасна, но и прекалено дълбока, прекалено голяма, но в тази обстановка, в която се прави ремонт на филиала на театъра, просто няма къде да се играе другаде.

На мен като че ли ми липсваше театралното осветление - с още драматичност в светлините и сенките.

За зала, която не е театрална, осветлението беше доста добро, но наистина театралната зала е друго – тя поема като утроба актьорите и ги обгражда. Да, би могло още да се играе с осветлението.

Как се чувствате след премиерата, как усетихте самата премиера?

Много се развълнувах, разбира се, с цялата условност на това, че авторът никога не може да бъде обективен към собствените си произведения и винаги е пристрастен. Много съм щастлива с това представление, защото то, първо, е много вярно към романа – драматизацията на Стоян Радев е изящна. Представлението също – то напипва това, което в романа е най-същностно – тази оголеност, уязвимост на жените. Те нямат никакви защитни механизми. И ние виждаме на сцената четири актриси, които излизат, като че ли поели въздух, за да се гмурнат в дълбокото – не се знае въздухът докога ще им стигне, и изобщо ще им стигне ли. Рядко се среща в днешно време в театъра такъв аскетизъм на изразните средства, наситен с драматично поднасяне на образите. Така че наистина съм щастлива от това представление.

Това дали беше четене на романа, или…?

Текстът е изключително труден за сцена, и актрисите се справят по един безукорен начин с трудните режисьорски и театрални задачи. Да стоиш в такива роли без никакви външни помощни средства, е наистина много тежка актьорска задача. Но драматизмът се усеща зад думите, зад почти неподвижните тела, без никакви ефекти, без осветление, с намесата единствено на музиката, която е толкова премерена и дискретна и звучи съвременно… Просто съм щастлива.

Успяха ли да предадат посланията на Вашия роман режисьорът и актрисите?

Да, защото зад тази крехкост и уязвимост на всяка една от актрисите се усеща тяхната сила. Усеща се, че въпреки това, което се е случило, те продължават напред, те се борят, преодоляват. В това е посланието на текста.

Бихте ли отбелязали някое специално постижение или пък нещо, което бихте предпочели да се доработи?

Едно представление неизменно се развива и никога не остава такова, каквото е на премиерата, то има свой живот, свои закони и актьорите и режисьорът най-добре усещат този пулс и се съобразяват с него. Би ми се искало много да видя спектакъла в театрално пространство – пак казвам, залата е прекрасна, била съм там на „Варненско лято“, на „Варна лит“, но липсва уют, тази закътаност на театралното пространство. И се надявам, че докато трае ремонта, представлението ще набере скорост и ще се появи в театрална зала.

Постоянно Ви питат, но няма как да пропусна този въпрос – Народният съд приключена тема ли и за Вас, търсят ли Ви още хора с историите си, приключихте ли с това?

Не съм приключила, защото наистина много истории научавам. Но травмата не е преживяна, не е изговорена, много малко книги, малко филми, малко театрални представления има за този период. Ние не успяхме да преминем през това. Продължава да тежи в нас и в общата ни памет. А трябва да се говори, и то спокойно, и то без упреци, без езика на омразата. Просто трезво трябва да гледаме назад и да дадем оценка. Защото без такава оценка, виждате колко трудно се придвижваме напред.

Кое е най-страшното поразяване?

За мен най-страшното поразяване е човек да стане безчувствен, да загуби сетивността си. Екатерина, която се играе от Даниела Викторова, когато пише писмото на децата си, казва: „Най-много ме е страх от това да не станете груби един към други, да не станете безчувствени.“ По-добре да страдаме много, обаче да сме чувствителни.

Вярвам, че ще се видим с Вас във Варна и за премиерата на „Тютюн“, също в 100-тния юбилеен сезон на Варненската драма. Какво очаквате да се случи с романа на Вашия баща Димитър Димов в рамките на Вашето сътрудничество с Варненския театър?

Отдавна не е правен на сцена „Тютюн“ – един-единствен път е поставян – в Кюстендилския театър. Аз съм гледала постановката, но съм била дете още. Предизвикателството е голямо, знам, че Бина Хараламбиева от години иска да работи по него. Варненският театър има прекрасен стимул да го постави, защото публиката във Варна е много театрална – с висок театрален вкус и с много високи очаквания. И аз също имам големи очаквания.

Сега се връщате към Вашето бюро. Какво стои за писане на него?

За писане стои нов текст, който не знам дали ще прерасне в роман. Той е за днешния ден, за събития, които сега се случват - за карантината и голямото предизвикателство, през което минахме – приближаването до смъртта, усещането за смърт и за всеобща опасност, за апокалипсис. Ще се говори също и за протестите, които са сега, и тревожността, която ги съпътства, за двойственото отношение на хората към тях. За това се опитвам да пиша.