'Свободата тук-и-сега': Говорят авторите на проекта - Лиляна Караджова и Димитър Стоянович

Димитър Стоянович е историк, сценарист, тв водещ на Култура.БГ по БНТ, главен редактор на списание L’Europeo от 2013 насам, а Лиляна Караджова е фотограф, философ, доктор по изкуствознание и изобразително изкуство, преподавател в НХА и НБУ и дългогодишен автор на списание L’Europeo.

Фотографската инсталация и фотокнигата „Свободата тук-и-сега“ представят арестантски снимки и авторски текстове на тридесет български интелектуалци и общественици, автори от кръга на списание L’Europeo. Портретите са заснети с камера среден формат върху черно-бял негативен филм 120, вдъхновени от популярните арестантски снимки от 60-те и 70-те години на XX век – период, знаково свързан със силния отзвук на социалните послания в публичното пространство. Квадратът на средния формат и границите на кадъра служат като решетка, затваряща интелектуалците в собствените им образи, от които те се освобождават, подписвайки портретите и изземайки позицията на автора фотограф. Вместо с подпис, авторите се самоидентифицират с текст, посветен на личната им свобода тук-и-сега.

Резултатът от проекта може да се види в САМСИ - Софийски арсенал - музей за съвременно изкуство до 27 януари 2019.

Пред OFFNews авторите разказват за проекта.

Тук и сега, възможна ли е свобода без чист въздух?

Лиляна: Свободата винаги стои на хоризонта, но тук-и-сега е възможна единствено като специфично отношение между състава на въздуха и умението да се диша. Не знам докъде се е простирала свободата на хората, които са преживели прашния котел през 30-те години в САЩ, но да бягаш от въздуха граничи с абсурда. В мъгла човек може да се почувства свободен в смисъл на по-малко зависим от контекста, но това е път към свободата във въображаемото, в аскезата и размишлението. И по тази пътека губим тук-и-сега. Затова свободата, която изследваме с изложбата в САМСИ, има нужда от чист въздух, и то такъв, през който се вижда. Когато физическото око се фокусира в точка, умът е по-изострен и евентуално по-осъзнат, критичен и ироничен към своите зависимости в настоящето.

Димитър: Много е досадно да се отговаря на въпроса с въпрос, ама и аз да попитам: възможна ли е въобще концепцията за свобода без да съществуват зависимости? В този ред на мисли, чистият въздух - тук и сега - е ключова биологична зависимост. За дишането, примерно, но и за доста по-широк диапазон от състояния, като например свободния избор да заживееш на село сред аромат на люляк и ромон на поточе. Мога да отговоря и с по-обострена социална чувствителност, но сега избирам за разнообразие романтичния пейзански вариант.

Кое наложи реализирането на този проект?

Лиляна: Това, че сме затворници, както се разбира от портретите ни. Въпреки че те всъщност са арестантски, тук не се търси буквалност в образа. Има нещо едновременно героично, умилително и абсурдно в това да направиш изложба посветена на свободата тук-и-сега. Единственият сигурен подход към свободата е да я мислиш абстрактно, а не да я фиксираш тук-и-сега. Възможно е стремежът към несигурност като вид стремеж към свобода по естествен начин да е произвел нашите усилия да осъществим този проект. Въпросът „Какво ви прави свободен тук-и-сега?“, който отправихме към съавторите от списание L’Europeo е наложителен, защото е незаменим ориентир, фундаментален за пълноценния и достоен живот, но същевременно е някак неудобен за социалното ни тяло.

Димитър: Налага го единствено вътрешното желание да правиш нещо смислено в живота си. Не че претакането на кисело зеле не е смислено, но е в по-друга посока от личните ми потребности. А пък темата за свободата ми се струва особено важна днес, тук-и-сега, където няма вчера-и-утре.

Какво ново разбрахте за свободата изследвайки темата?

Димитър: Че имаме голяма нужда да говорим за нея, че макар и някога да сме се родили свободни, постепенно сме допуснали прекалено много компромиси да пият от нея и да я пресушават, което пък налага търсенето на нов извор. И избор. Свободата е на първо място въпрос на избор и никой не може да ти я отнеме насила. Проблемът е, че прекалено лесно я даваме сами. А и така животът е по-лесен. Къде по-удобно е да мърмориш срещу оковите си в компанията на приятели и наливен пелин, отколкото да мизерстваш във воденицата до Левски и Ботев. Сещам се и за Вазов "Преклонената главичка остра сабя не сече - тази истина едничка кой би смял да отрече?" И така.

Лиляна: Да споделиш личния си опит за свободата е трудно. Очаквах повече конкретни отговори, но се оказа, че дори обобщенията за свободата са интересни и непредвидими. Възможността да развием проекта като изложба в залите на САМСИ ни позволи да изследваме темата извън фотографските специфики и да използваме средства близки до изкуството на инсталацията и обекта. В композитните фотографии осмисляме стремежа към свободата като споделена потребност, в която физическата идентичност на авторите е заличена. В композитните очи стигнахме до следното твърдение – освен всичко друго, свободата е начин на виждане. Инсталация 00106 разширява групата автори на L’Europeo, но освен това иронизира идеята за преброяване и включва случайното число като компонент на свободата.

В проекта участват различни автори на сп. L'Europeo със своите версии на понятието “свобода”. Кои от техните възгледи за свободата ви изненадаха или пък впечатлиха най-много?

Лиляна: Най-силно ми впечатли текстът на доц. Георги Лозанов: „Човек не се ражда свободен. Трябва да стане сам, подкрепен единствено от песните на птичките.“ Не бих могла да изкажа тази мисъл по-красиво. Изложбата породи много крилати мисли, които заслужават да бъдат цитирани и занапред. Изненадана съм колко различни са отговорите и колко малко са повторенията, при това не на мисли, а на думи. Измежду 30 авторски текста два пъти срещаме изписана думата „илюзия“ и два пъти думата „зависимост“. И разбира се думата „свобода“ – 40 пъти, библейско число. Това показва обхвата и неизчерпаемостта на темата.

Димитър: Авторите на L`Europeo ме изненадват и впечатляват всеки път, когато намират вдъхновение да пишат блестящите си текстове в условията на заобикалящата ни действителност. Това е подвиг, за който малцина си дават сметка. Но пък е духовна потребност, която обединява всички ни в състояние близко до сектата на хашишините... Изложбата всъщност е за тях и в тяхна чест. За някои - и в тяхна памет - Виктор Пасков, Георги Данаилов, Атанас Свиленов. Лицата на достойните хора все по-рядко се показват, пък било то и в затворнически контекст. В този смисъл и възгледите им за свободата ще останат на първо място отпечатък на днешната епоха през смислените хора в нея.

Ако повикаме на помощ Радой Ралин в този разговор, той би ни казал, че свободата е като хляба. Какви обаче според Вас би било добре да бъдат съставките на този хляб днес?

Лиляна: Вероятно това са баналните неща, които претрупани с информация забравяме: въпросите, които имат смисъл единствено ако им отговорим сами, а не търсим помощ отвън.

Димитър: Радой Ралин прави метафора за свободата през хляба, който трябва да се меси всеки ден, за да е вкусен. Не знам какви да са съставките днес, струва ми се добра идея първо да намерим длани, които искат да го месят.

Дими, работите в печатно издание, а и в телевизията. Как гледате на въпроса със свободата на словото и медийната свобода? Припомням контекста за този въпрос - България е на 111-о място в света по свобода на словото в актуалния доклад на Репортери без граници.

Димитър: Гледам изключително сериозно на свободата на словото. Тя е плашещо застрашена дори само заради факта, че уважението към авторитета, към компетентността е унищожена и вече почти няма кой да отдели словото от словоблудството. Интелигентният човек е самотен и тъжен в познанието трупано с десетилетия, а около него пъпли орда агресивни простаци, които крещят в лицето му "А па кой си ти бе!". Е па кой е - никой не е, щом допуснахме хора, които евентуално са попаднали на мъдра мисъл от Чехов, да се изказват за цялата руска литература. Това е масово явление във всички сфери на съществуването ни днес. Постепенно се приближаваме до момента, в който просто ще изгубим смисъла на думите, на словото, а свободата ще е просто поредната непозната дума.

Лили, какъв е потенциалът на черно-бялата фотография тук и сега?

Лилия: Потенциалът е огромен и това няма как да се промени. Големи производители като Fujifilm и АgfaPhoto спират свои продукти, но това засяга масовостта на медиата. Това няма как да повлияе потенциала на черно-бялата фотография да увеличава дистанцията към познатото за човешкото око, да поражда опит за абстрактното, да свързва въображаемото и реалното, да дава въздействащ изказ за определени художествени идеи, интуиции и усещания. Категоричността на чернобялата фотография в жанрове като портретния е незаменима. Цветът също има своите запазени територии като съвременната документална фотография и живата картина, tableau vivant. Преди половин година със студенти от специалност Фотография на НБУ осъществих един проект със заглавието Film’s Not Dead. Там си позволихме да отидем още по-далеч и да кажем, че филмът е жив. Като капсула на времето филмът съхранява и пренася човешки опит в тази материалност, която изгражда и нашия дом.

Всъщност, защо въобще ни е свобода, след като имаме толкова уютни затвори, в които доброволно влизаме, бариери, които сами си поставяме и пристрастявания, без които не можем?

Димитър: "Свободата ни винаги се разпростира до стените на затвора, в който живеем" - мисълта на Георги Данаилов е един възможен отговор на вашия въпрос. Изложбата предлага още 29.

Лиляна: Много хора се чувстват по-приятно в зоната на комфорт, придържат се към познатото и търсят спокойствие в движението с минимално съпротивление. Това е свързано с психологически особености, които са част от характера и темперамента. Няма как да променим човешката природа, но може да засилим интуицията и потребността за създаване на смисъл и движение по вертикала. В пирамидата на Маслоу нуждите за себеактуализация и себенадрастване стоят на върха.

В Китай въведоха “Система за социален кредит“, през която се дава единна оценка на всеки гражданин, спрямо неговото поведение, което непрестанно се наблюдава:какво си купуваш в магазина или онлайн, къде прекарваш деня си, как общуваш с приятелите, колко съвестен шофьор си, как си плащаш данъците и пр. Реалността надминава фантазията на Оруел. И ако комунистическо-капиталистически Китай ни изглежда нещо екзотично - с нас самите, онлайн, се случва нещо подобно през Гугъл и социалните мрежи. Доколко е възможна свобода в тази ситуация?

Димитър: Пак казвам, доколкото ние я искаме, дотолкова и ще я получим. "Искайте и ще ви се даде, хлопайте и ще ви се отвори" - казва се в Евангелието на Матей. А пък Мечо Пух най-обича удобните приключения. Надявам се, че така давам известни ориентири в нелеката ситуация, макар и май същевременно да я усложнявам.

Лиляна: Около мен има хора, които живеят предимно офлайн и се самоопределят като аналогови. Това не е поза, нито означава, че нямаме телефони. Усилието да разшириш информационните източници и да влезеш в библиотека не е чак толкова непосилно. За жалост не е популярно и често се приема за непрактично. Но по-важното е, че живеем сред хора с личен опит. Въздействието на устното предание, на словото, не се изкоренява за поколение-две, това са далеч по-бавни процеси. Според аналитичната психология и теорията за архетипите на колективното несъзнавано такава подмяна е невъзможна или би отнела хилядолетия. Струва ми се, че в момента по-скоро имаме изострена чувствителност към една първа вълна на антиутопията, че светът се случва онлайн. Зомбирани хора е имало и преди Гугъл, но сега глупостта и мързелът имат очевиден и лесен за изобличаване агент. Има любопитни теории като тази на Ян ван Дик за нов вид неравенство – дигитално неравенство, което е следствие от различната дигитална грамотност. Това са интелектуални траектории, чието изследване е по-увлекателно с доза драматизъм, но не са достоверни картини на съвременния свят. Но ние не сме необратимо заклещени в медийната дигитална инфраструктура. През последните години се видя, че периодичното изключване от социалните мрежи не е толкова трудно и почти винаги дава добър резултат.

През 2019 ще станат 30 години, откакто официално демокрацията смени тоталитаризма в България. В какво успяхме и в какво не успяхме в тези 30-години свобода?

Димитър: Изисква се голяма дързост да се нарекат тези 30 години свобода! Чак ме стегна гърлото, но то може и да е от въздуха, за който говорихте... И все пак... все пак сме граждани на една Европа, за която мечтае по-голямата част от човечеството. Представяте ли си, ние сме сбъдната мечта за някого! От друга страна... от друга страна, не успяхме да сбъднем мечтата за самите себе си.

Лиляна: Ще огранича мащаба на въпроса в рамките на изкуството. Успяхме да преодолеем комплекса на малката общност. Вместо да виждаме конкуренция в локална среда от пет човека, все повече търсим своята идентичност в международна общност от хиляди. По отношение на тоталитаризма, това означава да сме усетили, че не можеш да твориш затворен в чужда клетка, а пътищата, по които се движат таланта и морала са по-дълбоки от това, с което марксисткият исторически материализъм инфектира народопсихологията. Това редукционистко изхождане от рамката на икономическото битие даде безусловно оправдание, доведе до някаква всеоправдана невинна посредственост, мърлявост и апатия. Това е една пагубна нагласа, в която посоката на работа се определя от ограниченията и трудностите, спрямо които идеята става второстепенна. А в творчеството първооснованието е вътре в човека, всичко останало е вторично. Затова подобно мислене ни препъва. Не успяхме да се освободим от бремето на престъпленията на режима и ограниченията наложени върху поколения талантливи творци. Все още лесно ставаме затворници на това минало, а да отскочиш при такава гравитация е трудно. Твърде често си спомняме за клетката на тази материалистическа идеология. Оттук идва и нуждата да поставим въпроса за свободата тук-и-сега.

Какъв очаквате да е резултатът от Вашия проект “Свободата тук-и-сега”?

Лиляна: Надявам се да породи още въпроси за „Свободата тук-и-сега“, които да разколебаят самоочевидностите, да прекъснат инерцията и да раздвижат пластовете зависимости.

Димитър: Лично аз залагам винаги на процеса при създаване на някаква форма на изкуство. В нашият случай с Лили Караджова той беше вълнуващ, хармоничен, безкомпромисен. А очаквания нямам - към нищо и никого. Имам вяра. В чистия въздух и свободните хора.