От ''Времеубежище'' до ''Мисия Лондон'': Посланик Тихомир Стойчев откри БГ щанда на Лондонския панаир на книгата

България официално откри националния си щанд на Лондонския панаир на книгата, който се провежда от днес до 12 март. Лентата преряза българският посланик в Обединеното кралство Тихомир Стойчев, а акцентът в откриващата програма бе поставен върху видимостта на съвременната българска литература, ролята на превода и една често подценявана „визитка“ на българската словесност – сатирата.

„Преди две години Георги Господинов и преводачката му Анджела Родел спечелиха международната награда „Букър“ за „Времеубежище“. Това бе признание не само за тях двамата, но и за съвременната българска литература“, каза Стойчев. По думите му London Book Fair е сред най-престижните световни форуми – място, където писатели, поети, преводачи, издатели и критици се срещат не просто за представяния, а за партньорства и нови международни проекти.

Посланикът благодари за организацията на българското присъствие за трета поредна година на екипа на Българския културен институт в Лондон с директор Светла Дионисиева, както и на британската журналистка и литературен активист Роузи Голдсмит – дългогодишен партньор на посолството и БКИ. В словото си Стойчев открои и други автори и имена, свързани с българското участие – Алек Попов, проф. Христо Пимпирев и Иглика Трифонова, както и присъствието на критика Георги Николов с „Кратка антология на съвременни български автори в Обединеното кралство“, която представя 26 поети и писатели, живели или живеещи във Великобритания.

Паралелно с това Българската телеграфна агенция, представена от генералния й директор Кирил Вълчев, излага на панаира свои англоезични издания. България участва с щанд, организиран от БКИ Лондон, като за първи път стъпи на този международен форум през 2024 г.

Идеята бъгарският щанд да се открие точно с най-острата сатира срещу българската политическа класа, изпратена в Лондон - романа на Алек Попов "Мисия Лондон" - е много смела.

„Искаме да ви разкажем за една много важна област – хуморът“

Силният тематичен ход на откриването дойде от дискусията на Роузи Голдсмит (директор на European Literature Network) и Светлозар Желев (директор на Националния център за книгата – НДК). „Искаме да ви разкажем за една много важна област в българската литература – сатирата и хуморът“, каза Голдсмит и направи неочаквано лична връзка: първото ѝ посещение в България било командировка за BBC, в която тя отива в Габрово и прави материал за Radio 4 за Дома на хумора и сатирата. „Моето запознанство с България започна с хумора“, каза тя.

Оттам логично се стигна до името на Алек Попов (1966–2024) – писателят, когото Голдсмит нарече „един от предшествениците на великия Георги Господинов“ и „голям приятел“, на когото тази дискусия отдава почит. Тя припомни, че преди десет години в Британската библиотека е интервюирала Попов в рамките на Европейската нощ на литературата – разговор за „Черната кутия“ и „Мисия Лондон“, който и днес звучи като диагноза за посткомунистическите абсурди и политическите ни рефлекси.

Светлозар Желев говори за Попов като за „много специален човек – и като писател, и като личност, и като приятел“, който съзнателно е стоял „леко встрани от политическите боричкания“, защото „неговият инструмент е литературата“. По думите му романите и разказите на Попов са сред най-силните образци на политическата и обществена сатира в новата българска литература – жанр с дълбока традиция още от XIX век. Желев изреди Ботев, Каравелов и Славейков, а Голдсмит естествено довърши редицата с Алеко Константинов – мостът към антологията „От Алеко до Алек“, представена в Лондон преди десетилетие от „Книгомания“ и съставена от Михаил Вешим.

Голдсмит не пропусна и най-прагматичния въпрос на всеки подобен форум: преводът. Тя каза, че е чувала от български приятели колко „прекрасни“ са разказите на Алек Попов и отправи почти нетърпелив призив „все пак някой да ги преведе“ на английски. Желев я подкрепи и добави, че Попов е ключов за съвременната ни сатирична традиция именно защото прави прехода след 1989 г. – запълва празнина, оставена след политическата сатира срещу тоталитаризма, и „променя много неща“ в начина, по който литературата може да говори за властта.

По-късно разговорът за европейската сатира продължи в книжарница Hatchards в Лондон, където Роузи Голдсмит, Сюзан Къртис (Istros Books) и Светлозар Желев обсъдиха „Сатирата в Европа след 1989 г.“ – тема, която за България неизбежно минава през имена като Алек Попов и през въпроса с какво нашият хумор е „преводим“ – и какво остава болезнено локално.

Откъс от "Мисия Лондон"
Алек Попов

2.

Кметът на Провадия развъртя енергично крановете на топ-лата и студената вода и се остави душът да го облее от глава до пети. Водата плющеше в широкото му татарско лице, биеше по мощните му рунтави гърди и се стичаше с весели подскоци по титаническото му шкембе. Кметът на Провадия се чувстваше превъзходно въпреки тънката пелена на сутрешния махмурлук, която все още обгръщаше мозъка му. Изпълваше го съзнание за изпълнена мисия. Беше посетил този тайнствен и далечен остров, който навремето бе владял половината свят. Беше разгледал дворците и магазините. Беше опознал положението на народа. Беше си направил съответните изводи и можеше смело да каже, че вече има представа за състоянието на реформата в тази развита западна страна. Беше доволен, че не е загубил ума си пред блясъка и суетата на Оксфорд Стрийт. Но още по-доволен бе, че си заминава днес за родната Провадия – град със славно минало и плодородна земя.

– Ола-ла! – провикна се той с цяло гърло. – Ла-ла-лаааа!

Водата шуртеше от всички страни като водопад и създаваше у кмета усещане за безметежност и душевна пълнота. Постепенно мътилката в главата му се разреждаше и добиваше кристална яснота.

– Лалаа-лала-лала-лалаа! – продължи да си припява той, сапунисвайки интензивно късата си прическа.

Той не забеляза и не можеше да забележи тънкия мокър език, който се плъзна под вратата на банята и бавно започна да се просмуква в мокета.

Посланикът взе куфара си и се запъти към втория етаж, без да отрони дума. Съдейки по зеленикавото му лице, Коста Баничаров заключи, че магията на любовта от пръв поглед не се е състояла. Перспективите изглеждаха още по-мрачни.

Беше стигнал до средата на стълбата, когато спря и се ослуша.

– Там има някого – рече посланикът, сочейки с пръст нагоре.

– А, господин кметът… – отвърна готвачът; по тона му можеше да се предположи, че става дума за домашен любимец, който обитава резиденцията от незапомнени времена.

Малчуганът се извиваше в ръцете му с неподозирана сила, дереше и хапеше. Той го стисна още по-здраво и процеди шепнешком:

– Лайненце непрокопсано, на майка си се метнало!

– Кмет?! – неспокойно изрече посланикът.

– Кметът на град Провадия – уточни готвачът с известно съчувствие.

– И как е попаднал тук… този човек от Провадия? – гнусливо се осведоми онзи.

– Настаниха го – рече Баничаров. – Нямало място в хотела. Днес си заминава.

Посланикът не каза нищо. Беше вперил очи в пътеката, която подгизваше зловещо, сякаш се намираше на борда на „Титаник“. Над главата му се разнесоха шляпане и ругатни. Кметът на Провадия изникна на горната площадка, загърнат небрежно с тясна кърпица, изпод която стърчаха херкулесовските му атрибути.

– Скивай ги тъпите англичани! – развика се той. – Една дупка на банята не се сетили да пробият! Една проста дупчица! Колко му е! Дупка! Канал!

Той сви пръстите си на кръг и надзърна в отвора, за да демонстрира очевидността на този нелеп пропуск. В полезрението му внезапно попадна мрачният господин, който изучаваше с болезнено изражение мократа пътека.

– Добър ден – рече кметът и стрелна с очи Баничаров. – Нов гост, а?

– Това е новият посланик – рече готвачът без излишен ентусиазъм.

– Ха така! – гръмко избоботи кметът на Провадия. – Честито!

Господинът видимо се стресна.

– Много ми е приятно да се запознаем! – извика голият мъжага с татарско лице. – Ще ме прощавате за вида. Хубаво стана, че се видяхме. За съжаление, аз днеска си тръгвам, иначе щях да ви разкажа повечко за тия лицемери. Искам да запомните само едно. Няма демокрация в Англия. Това не е истинска демокрация!

По лицето на посланика се изписа нескрита паника.

– Няма какво повече да ви обяснявам – отсече кметът. – Сам ще се убедите. И не забравяйте да им напомните за банята. Мокет сложили, а канал забравили! Още на първата официална среща. И за клозета! Старите българи са изобретили водния клозет, знаете ли? И аз не го знаех, но наскоро едни археолози идваха при мен да ми докладват. Открили го при разкопките. Цели 600 години преди европейците! В град Провадия!

Доволен от ефекта, който видимо произведоха думите му върху важния господин, кметът на Провадия се надвеси през перилата и се провикна към Баничаров:

– Братко, остана ли още от оназ вкусната пача?

– Остана – рече готвачът. – Да я притопля ли?

– Ще хапнете ли малко пача с една ледена бира? Полезно е за закуска – любезно се обърна кметът към посланика.

– Едва ли – сковано поклати глава оня. Ъгълчето на устните му злобно потрепери. – Смятам да се поразходя. Не ме чакайте за вечеря. Разтребете тази кочина! – Последните думи бяха към Баничаров.

Врътна се рязко и побягна към изхода, като заряза куфара си на стълбите. Преди да прекрачи прага, се закова в антрето и пискливо изкрещя:

– 93!

– Какво му става на това момче?… – повдигна рамене кметът на Провадия.
3.

Варадин Димитров напусна резиденцията под влиянието на летлив коктейл от най-разнопосочни чувства – гняв, възторг, презрение, срам… Полузашеметен, той измина разстоянието от двеста крачки, което го делеше от оживената Хай Кенсингтън Стрийт, и замръзна пред потока от коли и автобуси, който течеше в двете посоки. Отсреща тревата в Кенсингтън Гардънс меко зеленееше. По алеите безшумно се плъзгаха хора на ролери като същества от някаква далечна утопия. Варадин Димитров се запъти към най-близкия светофар. Облегната на металния парапет, чакаше възрастна англичанка. Без да я погледне, той изсъска през зъби:

– 74!

Жената му хвърли изумен поглед и побърза да се направи на разсеяна, следвайки точно предписанията на нашумелия джобен наръчник How to shun upsetting acquaintances[1]. В този момент светна зелен сигнал. Движението секна и Варадин Димитров прекоси улицата с широки, бавни крачки като пергел. Старицата го последва на разумна дистанция.

В парка тичаха кучета и малки деца. Денят беше сух, по тревата бяха пръснати хора от различни краища на света; някои вече нагъваха обедния си сандвич. Варадин Димитров пое по главната алея, покрай Кенсингтън Палас – дома на покойната Даяна Спенсър. Тук-там по оградата бяха закачени букети цветя или се вееха картички с послания, оставяни от несекващите почитатели на принцесата. Той отмина равнодушно тия трогателни знаци на народната любов и спря за малко пред паметника на кралица Виктория. Тя му напомни поразително за една близка роднина, от която на младини бе ял доста пердах. После свърна към Кръглото езеро и тръгна по брега, осеян с птичи изпражнения. Намери свободна пейка и седна. Една пасяща наблизо гъска проточи шия към крака му и извряка пронизително.

– 55 – каза той.

Варадин Димитров остана на пейката близо половин час, без конкретни мисли в главата си, втренчен в гладката повърхност на езерото, по която се носеха бели пухчета. Гъските и патиците постепенно изгубиха интерес към него. Тогава най-неочаквано прошепна:

– Едно.

И се усмихна облекчено.

„Цифровата терапия“ на д-р Пеполен наистина даваше възхитителни резултати. Като човек, изложен постоянно на нервни стресове, Варадин Димитров можеше да оцени това. Системата на Пеполен се основаваше на няколко прости принципа. Той твърдеше, че човешките емоции (подобно на земетресенията) могат да се подредят в скала от 1 до 100 в зависимост от тяхната интензивност. Регистрирането на емоциите – учеше Пеполен – е стъпка към тяхното овладяване. Той провеждаше специализиран уъркшоп с нестабилни, лесновъзбудими индивиди, като ги обучаваше да измерват степента на емоциите си. Работата се състоеше в следното: щом почувства, че губи контрол над нервите си, пациентът трябва да извика първото попаднало му число от 1 до 100. След известен интервал от време той трябва да назове друго произволно число, като условието е да бъде по-малко от предишното. Следващия път цифрата става още по-малка. И така нататък, докато се стигне до числото „едно“. В този момент, според доктор Пеполен, емоцията е напълно овладяна, капсулирана и неутрализирана, а индивидът е възвърнал психическото си равновесие.

Варадин Димитров имаше щастието да срещне д-р Пеполен по време на мандат в една скандинавска страна. Под натиска на загрижени близки той се записа в прочутия уъркшоп и вече почти три години практикуваше метода на цифровата терапия. „Работи“, беше всичко, което можеше да каже. Доказателството бе, че сега се намираше тук, а не се пържеше, да речем, в консулския отдел на посолството в Лусака. В кариерата здравите нерви бяха като въжето за алпиниста. Ако въжето не издържи, политаш надолу и шерпите събират остатъците ти с метличка. Беше свидетел на много подобни случаи. Нямаше намерение да става един от тях. Имаше само един път – нагоре.

Сега, когато мътният поток на връхлетелите го емоции се бе оттекъл, в душата му искреше само чиста радост като планински ручей. Беше постигнал целта си. Моментът на изненадата. Обичайната паплач, която населяваше посолствата по цял свят, беше хвърлена в смут. С неизразимо удоволствие си представяше трескавата шетня в резиденцията. Истеричните телефонни позвънявания. Паниката в посолството. Сигурно го очакваха да се появи там всеки момент. Отлагаха вече уговорени срещи. Разчистваха бюрата си. Беше объркал плановете на всички.

„Разрешете да доложа – изкиска се той, – първият етап от операция „Пристигане на началника“ приключи успешно!“

Следете новините ни в GoogleNews