Истински хора (Репортаж от едно литературно четене)

Представи си свят, в който няма празници. Свят, в който ги няма усмивките на близките край маса с красиво изрисувани салфетки. Свят, в който няма слънчеви стаи и есенни листа по тротоарите на улиците. Представи си свят, в който няма опити за щастие и стремеж към високите порти на лични храмове. Свят без поезия. Представяш ли си го?

Но какво е поезията? Копнежи, въздишки и тежки вина – само тези баналности ли? Както казва Калин Терзийски, поетът не пише, защото иска да създаде нещо красиво. Той пише, защото иначе ще умре.

Разбира се, има и друг свят – масов и лесен, в който телевизията и кюфтетата са нещото, без което човек ще умре. В неговите граници – а те са тесни и опасани с опасно за живота равнодушие – ние се бутаме, блъскаме и кривим в немили гримаси. Там ценност като че ли е разрухата, като следствие от всички човешки дейности, насочени към ограбване на човешкото. Когато парите звънтят ластиво, пирът мирише на кръв. Но не кръвта като символ на духа, който трябва да разливаме по клавишите на компютрите, с които пишем или по пианото, на което свирим, а изстискана кръв от садистично нанесени рани.

Често животът ни бута в калта и кръвта, за да оцелеем. Животът тук, по тези ширини. И ние сякаш се затваряме в нашите черупки – като уплашени охлюви. Озверяваме, забравяме да се усмихваме. Напълно невъзможна става духовността.

Ежедневието и битът ни сграбчват и вместо да прочетем две страници от някоя велика книга, ние мислим за това какво ще сготвим довечера.

Какво да очакваме от държава, която затваря децата си в домове при нечовешки условия и принуждава младите си хора да бягат навън, гонени от недоимък? А за останалите – нископлатен труд. Каква поезия у хората?

Но добрата новина е, че тук, на това пусто място, има поети. И това наистина е добра новина, тъй като те са именно онези, които създават живот. Техните думи раждат смисъл и вдъхновяват. И не е трудно да дръпнеш завесите и да пуснеш слънцето в стаята. Просто чуй техните думи.

Бяхме организирали поетично четене. Екатерина Григорова, Благовеста Пугьова, Теодора Тотева и Диана Маркова. Все жени-поети. В афиша на събитието бяхме съобщили, че това ще бъде четене на не-женска поезия от четири поетеси. Някак обидно е да ти кажат, че поезията ти е женска. Има прекалено много наслагвания в съзнанието на публиката, свързани с женската поезия – всички онези „ах”, „ох” и „ти, моя невъзможна любов”. Екатерина Григорова е елинист и преподавател, Благовеста Пугьова е данъчен консултант и основател на благотворителна фондация, която събира и чрез доброволци подарява книги на децата от домовете; Теодора Тотева следва журналистика, а аз... Аз следвам икономика. Може би най-непоетичното нещо под слънцето.
Но ние пишем стихове. И в този четвъртък се събрахме в клуба под Столична библиотека, където пред публика от не повече от тридесет и пет души четохме свои стихотворения. Останалите дами бяха облекли рокли и бяха сложили грим. Аз бях с дънки и жилетка. Защото нямах подходяща рокля. И защото го нямаше чувството на празничност точно в този ден.

Но си бях сложила едно много специално бижу. Бижу от редкия камък родонит, за който се смята, че развива творческите способности. Не го носех заради това му значение, просто камъкът е много красив – малки мъниста в розов цвят. И през цялата вечер в главата ми се въртяха асоциации, свързани с малките розови камъчета – картини, за които не е удачно да ви разказвам сега...

Прочетохме своите стихотворения. Публиката – предимно млади момичета и момчета – слушаше и реагираше. Там беше и поетът и публицист Бойко Ламбовски, който каза, че когато човек срещне една жена, която пише добре, но и е красива, ти си двойно възхитен. Или нещо от сорта.

Събитието беше със свободен вход. Всеки можеше да дойде и да послуша. Получи се задушевно. Явно поезията си остава елитарно изкуство. Но отново ще цитирам Калин Терзийски: „трябваше да прочета много книги, да гледам много картини и филми, за да мога да виждам жълтите листа в парка”.

А когато се прибрах, исках да пиша. Исках да рисувам. Исках да пея.

Обадих се на един приятел и му казах следното: ти си най-великият поет! Защото само ти имаш живот. Само ти си човек.
Защото поетът вижда и чува геометрии и меки извивки, но той умее да дяла камъни и да се грижи за семейството, което е създал с любов. Поетът е Човек, който с едната ръка меси хляб, а с другата целува жена си. Поетът е Човек, който се бори – всеки ден. И в тази борба е поезията.

Ще приключа това с един цитат от художника Марк Шагал.

„Всички знаем, че един добър човек може да е лош художник. Но никой никога не ще бъде истински художник, ако не е истински човек, следователно добър човек.”

Бих добавила само, че поетът и художникът са строители, не по-лоши от онези строители, които изграждат къщи и църкви. Следователно, добри хора.

Просто понякога им липсва малко реклама.

_____________________________________
При интерес към новата книга на Диана Маркова - романа "...Три, четири" - може да се свържете с автора на адрес diana.markova@gmail.com.