Деян Енев: Нечетящият човек е беден, душата му е в дрипи

Един от най-успешните сборници с разкази на нашия автор Деян Енев - „Ези-тура“, ще бъде преиздаден от „Сиела“ 15 години след първото му пускане на пазара.

Свързахме се с него по случая, за да му зададем няколко въпроса:

Разказите ви са изключително земни, но същевременно с това успяват да отвличат читателя от всекидневието. Каква е според вас целта на литературата– да отвлича своята публика от реалността, или да я поставя в положение на засилена реалност?

Нека първо да честитим 24 май, празника на буквите - на учениците, на учителите, на писателите, на журналистите.

Формално погледнато, съществуват книги, които обслужват и двата типа писане – създаването на паралелна реалност или създаването на хипер реалност. Но това е въпрос на технология, не може да служи за цел. Литературата според мен няма цел – доколкото няма цел дишането. Литературата чрез Словото е единственото изкуство, което може да възстанови живота в неговата пълнота. Ако ползваме микроскоп, изведнъж светът разкрива много свои нови тайни. Ако ползваме телескоп – също. Е, литературата е едновременно и микроскоп, и телескоп.

Най-общо казано, ние живеем постоянно в два свята – светът вътре в нас и света извън нас. Литературата е единственото изкуство, което събира тези два свята в едно. В този смисъл, тя е жизнено важна – точно колкото и дишането. Защото ни прави цялостни. Нечетящият човек е беден човек, половинчат човек, разкъсан човек, душата му е раздрана, в дрипи, ако мога така да се изразя. Литературата е единственото изкуство, което активизира в пълнота вътрешното ни зрение. А без неговото функциониране човек е загубен.

Колко от разказите си в този сборник дължите на случайността и колко са предварително замислени?

При писането няма случайности. Писателят е човек като всички други хора – с една уговорка. Той постоянно държи шлюзовете на сетивата си широко отворени. Защото всичко, което усети, долови, види и чуе, може да му послужи рано или късно по време на акта на писане. И той го знае. С еднаква сила важи и другото – предварителният замисъл при писането не е онова, което си представяме под това понятие. Защото наистина словото е инструмент, сечиво на писателя, но и писателят е инструмент, сечиво на Словото. Казано просто – чак когато седне да пише, писателят включва до край тези две опции.

Разкажете ни повече за самата книга - „Ези-Тура”

Тя съдържа 42 къси разказа. През 1997 г. ми се обади Иван Матанов, зам.-главен редактор на в. „Стандарт”, и ме покани да пиша всяка седмица разказ за тях. За което и досега съм му благодарен. Та в книгата „Ези-тура” направих подборка на разказите, публикувани в продължение на три години във в. „Стандарт” – от 150 разказа останаха 40.

Благодаря и на Георги Гроздев от издателство „Балкани”, който пък ме покани да събера тези разкази в книга. Книгата стана тъничка, но имаше чудна съдба – за две години претърпя две издания и бе наградена с Годишната награда на Съюза на българските писатели и с Националната награда „Христо Г. Данов” в категорията „Българска художествена литература”.

И тук идва ред на третата благодарност, към издателите ми от „Сиела” – Константин Йорданов, Захари Карабашлиев и Краси Гетов, както и към художника Дамян Дамянов, които направиха сега възможно третото издание на книгата.

Хвърляте ли често ези-тура?

Не.

Как избрахте късия разказ като форма на творческа реализация? Елин Пелин например сам е признавал, че пише къси разкази, защото го е мързяло да напише нещо по-дълго, споделяте ли тази черта в писането с него?

- Не е до мързел, а е до нагласа. Поезията за мен е най-високото състояние на Словото. А в сферата на белетристиката най-много се родее с поезията тъкмо късият разказ.

Ето какво казват Антон Дончев, Георги Господинов, Людмил Станев и Мирослав Пенков за „Ези-Тура”:

Предговор от акад. Антон Дончев

Има на стената, на дувара на къщата, в която живее нашата душа, окачена една пушка. Стара пушка, пълни се откъм дулото. Виси празна на стената, откъде ще й намериш в наши дни шепа барут, да го сипеш. Откъде ще намериш куршум, да пасне на зиналото дуло. До пушката на стената виси една ножница. Сабята ли, мечът ли – няма ги. Ножницата е празна.

Един човек намери барут и куршум, който точно да пасва на дулото на пушката. Да я зареди, да може да гръмне. Ако душата ти е точен стрелец, ще улучиш. Същият човек намери метеорит, парче желязо, паднало от небето, та изкова сабя да пасне в ножницата. Преди него се опитваха – или острието дрънкаше като език на камбана, или голямата сабя не влизаше.

Този човек е Деян Енев. Той изля куршум по мярката на пушката. Той изкова сабя по мярката на ножницата. Намери слова по мярката на нашата човешка душа.

Сто реда слова – един къс разказ. Една шепа барут, една капка олово, едно острие от желязо. Пушката и сабята вече не висят празни в дома на нашата душа.

Ние сме въоръжени. Ние може да се вдигнем и да се борим за правда и за свобода. Вдъхновени и въоръжени от Деян Енев.

Георги Господинов:

В разказите на Деян Енев е като по улица „Раковски” от началото на един негов разказ - можеш да срещнеш кого ли не. Даже себе си можеш да срещнеш като млад... Звучи хубаво, но е по-страшно. В разказите от „Ези-тура”, силни като цигари без филтър, резки и къси, не винаги е Раковски. Тук най-често е Курило, Овча Купел, Околовръстното, Люлин, блокове, крайни квартали, всекидневната градска беднота. Тук можеш да срещнеш себе си като Лудия Макс, който си спомня пребит, че е забравил да нахрани щуреца, като момчето с Висоцки, като старците Сарафови от Казабланка, като Галилей от Курило, тичащ да съобщи, че войната е свършила... Остро насрещно писане, понякога свъсено и мрачно, с око за всеки детайл и жест, серт тютюн.

Да четеш Енев наистина е като да пушиш серт цигари – резки и къси, не се церемонят много, удрят директно, парят и давят, помниш ги с дробовете. Но във всеки от тях има нещо невинно и опрощаващо накрая. Утеха някаква. Преди да се е разсеял синкавият дим над главите ни.

Людмил Станев:                                                        

В текстовете на Деян Енев малките детайли са важните неща. Всъщност те правят голямата литература. От тях тръгва той, като археолог и възстановява цели животи, и така намира изгубения смисъл на нашето бързо преминаване през този свят. Почтително и внимателно към своите герои, увлекателно, но не и бъбриво, той успява да реабилитира истинските герои на този живот – не тези, които са по медиите, а онези, които в своето непрекъснато движение към търсене на стойностен смисъл може би въртят земното кълбо.

                                                                                
Мирослав Пенков:

Читателят съди, прeтегля, сравнява. Всяка нова книга - с тези преди нея. За да му помогне, издателят слага етикети - цена, биографична справка, сбит преразказ, хвалебствени слова. Все белези на стойност по книжния гръб. А книгите на Деян Енев не търпят белезите. Те не понасят етикети. Силно картинни, понякога автобиографични, понякога съвсем фантастични, абсурдни и чудновати, разказите му отричат всяка стара категория, събарят я до основи и я въздигат претворена. "Ези-тура" е от онези книги, които ти се иска да мушнеш в ръцете на приятел, без обяснение и без причина. Да му кажеш само: чети! Защото думите на Деян Енев не бива да бъдат съдени, прeтегляни, сравнявани. Думите му са песен, която ни унася. Сън, който сънуваме заедно. 

Деян Енев е роден на 11 август 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски".

Женен, с две деца. Бил е журналист в „Марица”, „Новинар”, „Експрес”, „Отечествен фронт”, „Сега” и „Монитор”. Сега е колумнист в „Портал „Култура”.

Издал е 15 книги, среди които сборниците с разкази "Четиво за нощен влак"/1987/ ; "Конско евангелие"/1992/, "Ловец на хора"/1994/ ; "Клането на петела"/1997/, "Ези-тура"/1999, 2000/ ; "Господи, помилуй"/2004/ ; „Всички на носа на гемията” /2005, 2007, 2009/ ; „Градче на име Мендосино” /2009/ ; „7 коледни разказа”/2009/; „Българчето от Аляска. Софийски разкази” /2011/ ; „Внукът на Хемингуей” /2013/.

Издава стихосбирката „Деян Енев – стихотворения” през 2012 г. През 2010 г. е публикуван сборника с християнски есета - "Народ от исихасти", а година преди това през 2009 г. излизат очерците му за писатели - "Хора на перото".

Сборник с избрани негови разкази е издаден на немски и английски. Английското издание две поредни години бе номинирано в най-престижния конкурс за сборник с разкази в света „Франк О’Конър”.

Най-новата му книга се нарича „Малката домашна църква. Съвременни притчи”.