Боже мой, Кристо бил човек!
"Боже мой, Боже мой", простенва на български Христо Явашев-Кристо, докато отива заедно с племенника си и дългогодишна дясна ръка Владимир Явашев на среща с местната власт в италианския град Бреша. Това са бюрократи, на които им пука само за това какво е написано на хартията, а не за истинските, живи хора, възкликва малко по-късно той.
Това е един от малкото проблеми, с които артистът се сблъсква по време на изпълнението на проекта "Плаващите кейове", отнел му 45 години (репортажи на място от който може да прочетете тук и тук), и запечатан на лента от режисьора Андрей Паунов и продуцентката Изабела Ценкова в техния филм "Да ходиш по вода", който ще открие тържествено София Филм Фест в Зала 1 на НДК утре, 7 март, от 19:30 часа.
Освен с интересните бюрократични заплетици, лентата дава и уникален поглед отвътре върху това как и за колко Кристо продава своите произведения. Така например виждаме как от около 40 произведения, които той е създал за последния си проект, най-евтините се продават от 250 хиляди долара нагоре. И това е цената им за деня. Дори за часа. А може и за минутата. "Виждате ли тази картина - сочи във филма Владимир едно голямо платно - миналата седмица цената ѝ беше 1,6 милиона долара, а сега е 2,2 милиона", обяснява той на слисания купувач, който е лошо изненадан от резките покачвания в цените на изкуството. Накрая той се обажда на своя шеф - съпругата си - и получава позволение да купи най-малката картинка с думите, че българите са опасни, а комбинацията между италианци и българи винаги е печеливша.
Това е част от уникалния бизнес модел на художника, изучаван дори от Харвард, в който той вместо да се води по желанията на пазара и да рисува по поръчка, кара пазарът да се наглася спрямо него.
"Христо никога не прави картини, след като проектът е приключил. Те са само преди проекта. В този смисъл има само определено време да произведе определен брой картини. На всичкото отгоре той няма асистенти, дори сам слага картините в рамките, в неговото студио няма никой друг освен него. Ние продаваме всичко, което той има като изкуство, за да финансира проекта, не само картините на „Плаващите кейове“, ами каквото от 1958 г. до днес е произвел. Той е минал през много различни периоди – от ранните пакети до различни проекти. Понякога цели изложби продава. Много голяма помощ за финансирането на „Плаващите кейове“ беше продажбата на документалната изложба за Райхстага. Тя е момента даже е изложена там, един германски индустриалец я купи и я дари на Райхстага за период от 300 години някъде. Продадохме я за доста добра сума и много ни помогна за стартирането на проекта. Финансираме се както е описано в "Харвард бизнес кейс стъди", а работим и с банки, не може само да разчитаме на колекционерите, че в определен момент ще купят работите", отговаря на въпроса на OFFNews Владимир Явашев на пресконференцията по случай премиерата на филма у нас.
Основният фокус на лентата обаче не е търговският успех на чичо му, нито пък неговото изкуство, ами е човекът Кристо. "Няма друг филм с такава достъпност и интимност", споделя Изабела Цанкова за продукцията, която е сбила в около два часа на екрана близо 900 часа суров запис от живота и работата на Явашев по време на изпълнението на "Плаващите кейове".
"Преди хората са ходели на кино за да видят нещо, което иначе не могат. Сега хората ходят на кино, за да видят нещо, което вече са виждали. Затова човекът Кристо е най-важен, а не проектът", казва Андрей Паунов, като добавя, че самият артист "много обича да гледа филма", защото сякаш го съпреживява.
Режисьорът допълва, че Кристо е наминавал да види как върви работата по сглабянето на документалната продукция, отнасяйки се с голямо уважение към Паунов и самоирония към себе си: "Има ужасно много хора, които просто биха цензурирали половината от това, което показахме. Това е триизмерен портрет на един човек с всичките му малки странности, големи странности, усмивки, крясъци."
"Да ходиш по вода" представя артиста с български корени в процеса му на живот - защото за него изкуството не е работа - как се подхлъзва и пада, пие яйце за закуска, подрязва си побеляващите мигли и се кара с хората. Запитан за това как е издържал 30 години препирните с чичо си, Владимир Явашев шеговито отговаря, че ако не са били роднини, вероятно е щял да остане без работа преди много време:
"Различните артисти имат различни процеси на работа. Христо винаги стига до правилното решение за работа сам, просто – това го правеше Жан-Клод много успешно преди също – той самият трябва да се замисли за някои неща. То е един тип диалог, не е спор. И все пак сме семейство, което го прави много по-лесно. Може би ако не бяхме, отдавна щях да съм уволнен."
Документалната лента е един уникален поглед към личността на един от най-известните в световен мащаб художници на нашето време, която си струва да се види от всеки, интересуващ се от изкуство човек, без значение дали одобрява или не личността и творчеството на Явашев. А може би и точно вторият вид хора е редно повече от всеки друг да хвърлят едно око.
Лентата се излъчва в Канада, Германия, САЩ, Италия, Холандия, Белгия, Швейцария, Полша и Австралия, като се водят преговори за показването ѝ в още държави. У нас тя ще бъде показана на София Филм Фест, като премиерата е в Зала 1 на НДК на 7 март от 19:30 часа. Този петък от 16:30 часа в Дома на киното пък зрителите ще имат възможността да разговарят с Владимир Явашев и Андрей Паунов на специално интервю с автографи.
От СФФ са подготвили още една изненада на любителите на изкуството и документалното кино: селекция с филми, представящи прочутите инсталации на Кристо и Жан-Клод и важни моменти от съвместния им път в изкуството. Те са:
Двама от най-известните американски режисьори-документалисти Албърт и Дейвид Мейзълс посвещават част от своето творчество на Кристо и Жан-Клод. „Завесата в долината“ (1974) проследява цялостно проекта, който разтърсва артистичното общество. Измислена и финансирана от Кристо и Жан-Клод, това не е обикновена завеса. Изработена от девет тона оранжев найлонов полиамид, тя се разпростира на 400 метра и е опъната от четири 111-метрови метални кабела над долината Райфъл в Колорадо.
„Най-добрият филм, който съм виждал за един художник и неговата работа. Технически блестящ, „Завесата в долината“ не е дидактичен, не обяснява и не описва и това е голямата му сила. Сам по себе си филмът е толкова изненадващ, впечатляващ и красив като произведението на изкуството, за което разказва“, пише в ревюто си Калвин Томкинс от „The New Yorker”, а филмът получава номинация за Оскар '74 за най-добър късометражен документален филм.
„Бягащата ограда“ (1978) е за трудния път на Кристо и Жан-Клод в построяването на близо 40-километровата ограда от бяло платно над хълмовете на Калифорния. Разходите за това са 3 милиона долара. Първоначално абсурдната идея „живее“ по план две седмици и единственото доказателство за нея сега е този филм. За реализирането на проекта Кристо и Жан-Клод срещат сериозна съпротива от щатската власт, въпреки че собствениците на земите, през които се простира творбата, дават своето съгласие. В крайна сметка хората се сплотяват, за да почетат красотата и след четири години работа Кристо успява да реализира идеята си.
„Острови“ (1986) e посветен на „Заградените острови“ на Кристо и Жан-Клод, които се появяват за две седмици във водите на залива Бискейн във Флорида през май 1983 година. Единайсет острова са обградени от 600 000 кв.м розов плат. Това е едновременно тригодишен труд, художествено произведение, политическа драма, свързани и с други два проекта на двамата артисти – опаковането на Пон Ньоф в Париж и Райхстаг в Берлин.
„Повечето артисти се надяват, че произведенията им ще останат сто години, дори хиляди. Но моите проекти са чисти поетични жестове, като дъги, които се появяват и после изчезват. Те са ултимативната временност: влизам в едно пространство и го променям, за да накарам хората да се пренаредят спрямо него, да преоткрият сетивата си. После си тръгвам. Всичко, което искам от тях, е да изпитат удоволствие, да се изненадат“, казва Кристо във филма.
„Кристо в Париж“ (1990) разказва за първия мащабен градски проект на Кристо и Жан-Клод – опаковането на най-стария мост в Париж, същият, на който двамата са се срещали. Това е едновременно любовна история в сърцето на Париж между артист - бежанец и дъщеря на френски генерал, и любовна история между 400-годишен мост и жителите на Париж. Богат на политическа интрига и артистични дебати, филмът проследява бягството на Кристо от България, ранните му години, връзката му с Жан-Клод и отдадеността, с която реализира този 10-годишен проект – опаковането на Пон Ньоф.
„Чадърите” (1994) на режисьорския екип Албърт Мейзълс, Хенри Кора, Греъм Уайнбрен е документален поглед в дълбочина на концепцията и реализацията на творбата на Кристо и Жан-Клод „Чадърите“ - общ проект между САЩ и Япония. Премиерата на филма е на Берлинале 1994, а „Variety“ пише за него: „изключително оригинален и безупречен в структурно отношение… това е един амбициозен документален филм, посветен на един амбициозен проект“.
„Граница на мечтите“ (1996) на режисьора Георги Балабанов е една история за двамата братя Явашеви – Христо и Анани, които живеят разделени от желязната завеса цели 26 години. Избрал да остане „затворен“ в комунистическа България, Анани посвещава живота си на актьорската професия. Избягал от страната през 1956 година, Христо става един от най-известните съвременни артисти. „Граница на мечтите“ предлага на зрителите поглед към две съдби, които се оказват образи на творци в различни сфери на изкуството в два тотално различни свята.
Програмата, посветена на Кристо и Жан-Клод включва и няколко документални филма на известната телевизионна журналистка Евгения Атанасова, продукция на Българската национална телевизия. „Пътят към Портите“ e за проекта „The Gates“ в Сентръл Парк, Ню Йорк. Филмът е реализиран през 2005 година, оператор е Калин Иванов, който живее и работи в САЩ, а режисьор - Дамян Петров.
„През 1976 година Кристо прави първите скици на проекта, тогава наречен „1000 врати“. В началото на 80-те той и съпругата му Жан-Клод получават твърд отказ от градската управа на Ню Йорк да реализират проекта, но това не ги обезкуражава“, разказва Евгения Атансова за филма си „Пътят към портите“. „За физическото построяване на портите бяха нужни дни, но пътят към тях отне точно 26 години“, споделя Кристо в свое интервю. Документалният разказ дава отговор на въпроса защо Кристо и Жан-Клод са безкомпромисни в своята вяра в магията на временното изкуство…
„Кристо и Жан-Клод. Изкуството е за двама“ (2010) и „Бялата планета на Кристо“ (2013) са продължение на разказа за Кристо през погледа на Евгения Атанасова, с помощта на операторите Калин Иванов и Калоян Божилов, а режисьор и на двата филма е Милан Кузов. Зрителите ще узнаят какво означава да работиш в тандем и да можеш да споделиш авторството, а също и защо след като Жан-Клод напуска този свят, Кристо продължава да говори в множествено число и да реализира проектите, подписвайки ги с двойния подпис. Няколко години по-късно с инсталацията „Големият въздушен пакет” в бившия газов колектор в град Оберхаузен. Кристо предизвиква публиката да се отдаде на сетивата си. „Опакованият Райхстаг – 20 години по-късно“ е още един проект на Евгения Атанасова с оператор Недялко Данов и режисьор Николай Василев. Историята на единственото произведение на изкуството, което е разрешено с парламентарен дебат, предаван на живо, е наистина безкрайно удивителна.
---------------------------------
Христо Явашев е роден на 13 юни 1935 година в Габрово. Произлиза от виден разградски род. Дядо му е академик Анани Явашев, открил руините на древния римски град Абритус. Братя на Кристо са известният актьор Анани Явашев и инж. Стефан Явашев. От 1953 година учи в Художествената академия. През 1957 година емигрира и е лишен от българско гражданство.
Кристо става популярен с оригиналните си пространствени художествени инсталации. Основна опора през всичките години, в които реализира творческите си проекти, е съпругата му, французойката Жан-Клод де Гийебон. Тя е родена на неговата дата в същата година и е неотлъчно до Кристо във всеки проект. „Аз правя това, защото обичам Кристо. Ако той беше зъболекар, щях да се занимавам със зъболекарство“ е едно от известните ѝ изказвания, а Кристо навсякъде отбелязва, че цялото му творчество е в тандем с нея. Макар че Жан-Клод си отива от този свят през 2009 година, Кристо заявява, че и бъдещите му проекти ще бъдат подписани от двамата.
Те използват като художествен похват опаковането на предмети – от пишеща машина и телефон до мостове и цели сгради. С все по-мащабни творби, и не само опаковки, изкуството им се категоризира като Environmental Art, изкуство на средата. Всички творби съществуват ограничено време и е невъзможно е да бъдат запазени, с което са сродни с „пърформанс артс“. За всеки свой проект Кристо и Жан-Клод се борят упорито, понякога в продължение на години и десетилетия, като разясняват намеренията си на общинари, политици, еколози, граждани. Всички произведения са финансирани със собствени средства, но самите те не са обект на продажба. Целта е да се създаде желание у зрителя да се наслади на видяното. А публиката е от цял свят. Милиони хора стават свидетели и участват в живота на неповторимите художествени творби „Бягащата ограда“, Калифорния 1972-76; „Опакования Понт Ньоф“, Париж, 1975-85; „Опакования Райхстаг“, Берлин, 1977-95; „Портите“, Сентрал Парк, Ню Йорк, 1979-2005; „Чадърите“, Япония и Калифорния, 1984-91; „Заградените острови“, Флорида, 1980-83; „Плаващите кейове” 2016; Лондонската Мастаба 2016-18.